Катрин Сътклиф
Мания (3)

3.

Имението Торн Роуз

Седях на стол в галерията на втория етаж, окъпан от слънчева светлина, проникваща през стотиците стъкла, а от горещината по тила ми бяха избили капчици пот… Бузата ми пулсираше от драскотините, които Мария ми нанесе предния ден, а назъбените линии несъмнено щяха да оставят белег на лицето ми.

Портретите на предците на Солтърдън, наредени по стените, гледаха надолу към мен с такава праведност, че погледите им сякаш изгаряха лицето ми.

Може би съм бил на около дванадесет години, когато ме бяха изпратили в покоите на баба ми, за да ме накаже за някакво прегрешение, което според нея не е било достойно за херцог. Тя наказваше Клейтън по-рядко, отколкото мен, а самото очакване — времето, в което чакахме да дойде момента, в който ще понесем последиците — бе по-лошо от наказанието.

Ако случайно дядо беше в къщата, той се опитваше да я разубеди да ни наложи поредното наказание.

— Момчетата са си момчета — смеейки се, казваше той, а тя изгракваше:

— Херцозите са си херцози.

Прекарах целия си живот в опити да докажа, че тя греши.

Загледах се втренчено в заключената врата на стаята на Мария. Големият сребърен ключ с орнаменти лежеше на бюрото ми. Ослушвах се за всеки звук, който да ме предупреди, че е излязла от упоеното състояние, в което пътуваше от Менсън до Торн Роуз. Беше дяволско пътуване. Мария бе овързана и от време на време се събуждаше от вцепенението си, виеше от ужас, настанена на скъпите седалки на екипажа, докато аз яздех с Мейнърд, който управляваше каретата, сякаш го преследваха всички хрътки на Хадес.

Хърбърт — довереният ми човек, иконом, готвач, който пиеше от най-добрия ми портвайн, стоеше наблизо. Бе донесъл топла вода и ароматен сапун, който наскоро бях закупил от Париж за годеницата ми — прекрасната, с нокти като на хищна птица и зъби на змия Едуина, която при този обрат на събитията може би планираше смъртта ми.

Не заради това, че бе унизена, след като бе изоставена пред олтара, нито пък бе съкрушена. Тя не ме обичаше, точно както аз не бях влюбен в нея. Но аз се нуждаех от пари, а тя от съпруг… и баща на бебето, което растеше в утробата й, и чийто биологичен родител бе неизвестен.

Със сигурност детето не беше мое. Когато бях с нея за първи път, тя вече бе бременна.

Заради моето предателство, обаче, сега бе принудена да се справя с положението си сама. Едуина беше подготвена за майчинството толкова, колкото и аз за бащинството — бяхме прекалено големи егоисти. Деца имаха хора като брат ми, който намираше бебешкото дърдорене и лигавене някак мило, който изпитваше удоволствие да ги гледа как лудуват като диви кученца в градините и който прекарваше мрачните зимни нощи в разказване на приказки и четене на библейски писания пред буйния огън.

Може би заедно щяхме да се справим. Тя имаше пари за наемането на бавачки, за да може детето да бъде сухо, нахранено и спокойно. Докато ние с Едуина вършехме нашите си неща — да се забавляваме с любовници, да играем фаро и от време на време да посещаваме тъмния Ийст Сайд, където негодници като мен се отдаваха на неприлични, но приятни грехове.

Зад заключената врата най-сетне се чу звук.

Взех ключа в изпотената си длан и се изправих бавно. Погледът ми се бе втренчил във вратата, сякаш беше пътека към Ада.

Как бе възможно да се страхувам от нея?

Тя, чиито ръце някога успокояваха трескавото ми чело и галеха пениса ми с такава невероятна нежност, че достигането на върха в топлото й гъвкаво тяло изглеждаше като светотатство.

Болно копеле.

Дори когато стоях отвън пред вратата й, спомените за любовните ни мигове бавно ме изпълваха с желание към нея, мъжествеността ми се надигаше от топлина и твърдост, която ме караше да стискам зъби.

От момента, в който я погледнах в очите преди години, копнеех за Мария Аштън. Извивката на пълните й тъмночервени устни бе единствената причина да оцелея.

Моята… прелестна мания.

Бавно плъзнах ключа в ключалката, като притиснах ухо до вратата, ослушвайки се за всеки намек за това, че е дошла в съзнание. Завъртях ключа, който щракна толкова силно в този напрегнат момент, че трепнах.

Бутнах леко вратата с пръстите си и тя се отвори.

Слънчева светлина нахлуваше през отворения прозорец, където Мария седеше на широкия перваз. Бе съблякла меката тънка памучна нощница, с която я бях облякъл. Голата й кожа, бледа като мляко и белязана от дълбоки охлузвания, блестеше с всички цветове на дъгата, сякаш бе ефирен дух, готов да полети.

Лицето й бе вдигнато нагоре към късното следобедно слънце. Помътнелите й сини очи блестяха на светлината. Бризът, прокрадващ се през завесите от двете й страни, разбъркваше къдриците на прелестната й някога коса.

Обърна глава и все още празните й очи се вторачиха в мен — отначало с погледа на елен, взиращ се в дебнещите очи на преследвача си, след това с объркване, а накрая…

Тя изчезна.

Преди вцепенените ми крайниците да могат да се втурнат към прозореца, за да я спра, тя изчезна, разтворила ръце като политаща птица.

От гърлото ми се откъсна вик, докато се препъвах към отворения прозорец и погледнах надолу, където тя лежеше по гръб на дебелата тъмнозелена трева, изпъстрена с диви анемонии. Едната й ръка беше извита под главата й, единият крак напред, а другият — сгънат в коляното. Приличаше на марионетка.

Очите й бяха отворени, втренчени в моите, а червените й устни бяха извити, каквито са били винаги в сънищата ми.

 

 

— Състоянието й е плачевно, разбира се. Крайно недохранена и дехидратирана. Скокът от прозореца изглежда не е нанесъл много вреди, но смея да твърдя, че някои от костите й са били чупени в миналото. Вижте как бедрената кост е извита леко тук. Била е счупена и лошо наместена, ако изобщо е била намествана. И пръстите тук, и тук, точно под глезена. Откритите рани по стъпалата и краката без съмнение се дължат на нехигиеничните условия, в които е била принудена да живее. Също така, Ваша Светлост, тя е психически увредена.

— В смисъл?

Втренчих се в стария лекар Жул Гудбоди. Хърбърт го бе намерил в Хауърт, когато излизал от „Черния бик“ със зачервени от бира бузи. Гласът му звучеше като баритонов гръм, рязък в изразяването, така че да увери умиращите в неизбежността от смъртта.

— Тя е напълно луда — обясни той, след това отвори капачето на часовника си и се загледа в него с извити надолу устни. — Да, да, съвсем луда. Ще бъде най-добре за вас, ако незабавно я върна в Менсън.

— Очаквам да я излекувате.

Лекарят затвори часовника с щракване и прибра богато украсения сребърен ланец в джоба на жилетката си. Размишлявайки, той се загледа през прозореца в далечината към извиващия се селски път и полуразрушената каменна стена, където легиони полски врани се бяха наредили по покритите с лишеи камъни.

— Лечението на такива наранявания не е толкова просто като изпускане на гной от цирей или шиниране на счупена кост. Не можем да отворим черепа, да бръкнем там с инструмент и да извадим болестта.

— Трябва да има нещо, което можете да се направи, някакъв начин да й се помогне.

— Само времето, Ваша Светлост. Доброта, нежност и, преди всичко, търпение. — Той подчерта „търпение“, размахвайки енергично показалец към тавана.

— Ах, търпение — засмях се сухо в лицето на мъжа. — За съжаление съм известен с нетърпението, грубостта и жестокостта си, сър.

— Можете да се опитате да се покаете, Ваша Светлост.

— С надеждата, че Бог ще бъде толкова доволен от спечелването на още един грешник и ще ме възнагради с качествата, които ми липсват?

— Изкуплението не трябва да се предприема твърде бързо. Това ще изглежда малко лицемерно.

Вдигнах чашата си с портвайн и я загледах.

— Досега Бог не ми е помагал.

— Напротив. Още с раждането си вие сте получили богатство и положение, родители, които са ви обичали…

— И които ни бяха отнети от мен и от брат ми, когато навършихме десет години. Бяхме поставени под опеката на манипулираща, безсърдечна стара вещица, която пожертва тялото и душата на ангела в това легло, за да ме държи под контрола си. О, и нека не забравяме, че Той позволи на разбойниците да ме ударят по главата, почти превръщайки ме в един от онези дрипави идиоти в Менсън. За какво? Това ли е начинът Му да ми покаже, че съм твърдоглав?

— Ако не беше ударен по главата, нямаше да я срещнете, нали?

— Тушѐ. Въпреки това, ако не ме бе срещнала, без съмнение щеше да бъде щастливо омъжена за този безволев малък викарий — Джон Рийс или както там се казваше — от Хъдърсфийлд, който бе лудо влюбен в нея. Веднъж се появи на прага ми, призна ми любовта си към нея и пожела да я отведе надалеч, преди да съм отнел невинността й.

— Понякога пътят към щастието е осеян с възходи и падения. Такъв е животът, Ваша Светлост. Възвишеността е по-божествена, ако някой страда за постигането й.

— Пътят към небесата, осеян със самобичуване, изглежда леко лицемерно за Бог, за който се предполага, че е превъплъщение на добротата. Не е ли така?

— Ако животът предполагаше блаженство, Ваша Светлост, нямаше да има разумна причина да очакваме Рая, нали?

— Звучите като проклет викарий. Мислех, че лекарите са склонни към атеизъм заедно с учените, философите и математиците.

Гудбоди погледна надолу към Мария и се намръщи.

— Би трябвало да ненавиждам мисълта, че този живот е всичко, което можем да очакваме с нетърпение, в противен случай каква ужасна загуба на време би било всичко. — Въздъхна и продължи: — Внимавайте как се отнасяте към нея. Усещам, че може да бъде опасна.

 

 

Мария опасна? Невъзможно! Не и ангелът, който ме избави от собствения ми Ад.

Мария Аштън олицетворяваше добротата. Тя беше първото добро нещо, което оказа влияние върху живота ми след смъртта на родителите ми. Колко уверена беше в божието милосърдие. В този момент думите й на божие благоволение проникнаха в паметта ми.

„Вярвам, че Той е търпелив, мил и всеопрощаващ — без значение от греха или греховете. Ръката Му е винаги протегната. Всичко, което ни трябва, Ваша Светлост, е вяра, кураж и разкаяно сърце.“

И как това ужасно и наивно убеждение ще й върне вярата в Него?

— Ваша Светлост.

Носейки поднос с храна, Хърбърт влезе в стаята, остави го на масата близо до леглото и сковано се обърна с лице към мен. Тънък кичур сива коса падна върху едното му кървясало око. Без следа от притеснение той го избута назад.

— Ще желаете ли нещо друго, Ваша Светлост?

Огледах намачканата му бяла риза.

— Отново си забравил да облечеш жакета си, Хърбърт.

Той погледна надолу, после нагоре и подсмръкна.

— Да, Ваша Светлост. Моите извинения.

— Какво е това? — посочих няколко петна по ризата отпред, точно под брадичката му.

— Вечерята на младата дама, Ваша Светлост. — Той махна с ръка по посока на подноса. — Задушено.

— Мили боже, не и агнешкото задушено, с което се опита да ме храниш преди три дни.

— Гълъб, Ваша Светлост.

Едновременно погледнахме към вече затворения и заключен прозорец, където трио гълъби, накацали по перваза, надничаха към нас. Бавно обърнах поглед към Хърбърт.

— Ти не си…?

— Не и лично, Ваша Светлост. Конярят Мейнърд беше повече от щастлив да се заеме със задачата. Каза, че били — моля да ме извините, Ваша Светлост — осирали проклетите му седла и каретата.

— Колко… апетитно.

— Да. — Хърбърт премига сънливо. — Това ли е всичко, сър?

Поклатих глава в съгласие и го наблюдавах как се отправи към вратата.

— Хърбърт. — Той се обърна и ме погледна. Хвърлих му ключа. — Заключи вратата от външната страна.

— Да заключа… Ваша Светлост? — Челото му се набръчка.

— Да.

Големите му кокалести пръсти се свиха около ключа, когато кимна неохотно.

Гледах как вратата бавно се затвори с щракване. Изчаках един дълъг момент, преди да чуя остъргването на ключа в ключалката и резето да си дойде на мястото.

Чувах собственото си дишане.

Не бях, нито някога съм бил смел човек. Не бях като брат ми. Два пъти, само два пъти бях събрал достатъчно кураж, за да извърша нещо смело. Първият път беше, когато спасих Клейтън от удавяне, а другият — когато казах на баба ми да върви по дяволите и яздих в тъмното, за да намеря Мария.

С ръкави, навити до лактите ми, преместих леген с гореща вода до леглото, заедно с калъп сапун с аромат на прасковен цвят и кърпа. Спомних си как тя ме изкъпа веднъж, как потопи тялото си до моето, а водата и сапунените мехурчета се издигаха над красивите й гърди. Когато приключихме, бяхме разплискали повечето вода от ваната. Тя стоеше по средата на стаята с големи сапунени мехурчета по гладките си хълбоци, перлена пяна красеше връхчетата на розовите й зърна, а кожата, порозовяла от топлата вода, сияеше.

В този момент се влюбих в нея.

Безусловно.

Изстисквайки водата от кърпата, бавно застанах до леглото, взех ръката й и я поставих с дланта надолу върху моята. Тя не забеляза.

Очевидно беше все още… дисоциирана^[1]?

Лицето й бе обърнато към прозореца, беше се втренчила в слънчевата светлина, без да мига, сякаш бе заспала с отворени очи.

Проследих с пръст извивката на скулата й, продължих надолу по изпитите хлътнали бузи, покрай крайчето на устните й, проследих линията на челюстта й и стигнах до меката част на ухото. Усмихнах се, тя имаше невероятни уши — деликатни и правилни като раковини. Веднъж проследих малките гънки на ухото й с език, карайки я да тръпне. Да се кикоти… и да стене.

Поколебах се едва когато достигнах шията й. Леко докосвах прозрачната й като порцелан кожа. Можех да усетя пулса й, проследявайки тъмносините вени, които прозираха отдолу.

Всяко отделно туптене на сърцето й отекваше в главата ми.

Мария.

В този момент се чувствах безмълвен, както когато тя дойде за пръв път в Торн Роуз. Отчаян, изпълнен със страх и гняв, Затворих очи, борейки се срещу прилив на емоции… и спомени.

 

 

Тя се появи пред мен, облечена в бяла драпирана памучна дреха, държаща свещ в бледата си ръка. Носеше се към мен като видение, косата й блестеше на светлината на свещта. Почувствах се замаян и отчаян, но когато яростният гняв се събуди в мен, нещо в детинския й вид ме плени и легнах, дишайки едва като човек в присъствието на сърна. Ако само примигнех, тя можеше да избяга.

Ах, Мария. Сладка Мария. С радост бих изтъргувал здравия си разум, собствения си живот, ако трябва, само да мога да върна часовете, дните, годините, да върна така любимата ми душа.

 

 

Когато ужасът и вкочанеността ми започнаха да изчезват под слънчевите лъчи, галещи плътта ни, ръката ми все още бе увита собственически около нейните. Гневът ми се надигна. Погледнах надолу към профила й — бузата й бе сгушена в пухената възглавница — и почувствах нов прилив на отчаяние.

Някога я преследвах като обсебен от лудостта, която сега бе обхванала нея. По-късно я мразех с настървението на бясно куче.

Покрих очите си с хлъзгавите от сапуна ръце, чувствайки отвратително чувство на вина. За всичко, което баба ми й бе сторила, което бе сторила на нас. За това, че проклинах недостойната й душа, когато разбрах, че се е омъжила за друг.

Колко малко доверие и вяра таях в сърцето си. Любовта ми към нея се бе превърнала в яростна болка, която ме измъчваше, докато разочарованието и омразата ме погълнат.

„Тя може да бъде опасна.“

Нямаше нищо опасно в ръцете й, когато прокарах влажната топла кърпа надолу по меката, бледа кожа от лакътя до китката.

Нямаше нищо опасно в раменете й, крехки и леко отпуснати, бели като чаршафа, върху който си почиваше. Погледът й все още бе втренчен в прозореца, а лицето й — позлатено от слънчевата светлина.

Нито в гърдите й. Най-меките кълба, които някога съм вкусвал, сладки като марципан. Дори сега жадувах да ги докосна, да ги покрия с длани и да поема всяко нежно розово връхче в очакващите ми устни.

Някой почука леко по вратата.

Плъзнах завивката над гърдите на Мария, отидох до вратата и я отворих.

Хърбърт стоеше там, все още без жакет, със сведени очи и изплашено изражение.

— Жената… — заяви с монотонния глас, който използваше, когато съобщаваше за Едуина.

Затворих за миг очи.

— Предполагам, че бе неизбежно.

— Бихте ли желали да ви донеса питие, Ваша Светлост? Ще се нуждаете от него. Тя е в онова настроение, гарантирам.

— Колко е зле?

Почесвайки се по кичура сива коса, той каза:

— Ноктите й са наточени, а и долових скърцане със зъби.

— Ах, тя е в сравнително добро настроение тогава.

Разменихме си иронични усмивки.