Катрин Сътклиф
Мания (23)

23.

Баристър Дъглас М. Джейкъбсън, Ескуайър, беше един кучи син, прагматичен, надут, досаден, лекомислен глупак, създаващ впечатление на сервитьор. Той държеше властно бизнеса и имотите на Солтърдън от четиридесет години. Беше правен и финансов защитник на вдовстващата херцогиня, откакто старият херцог беше опънал петалата.

Обикалях в стаята и очаквах закъснялото му появяване. Вратите се отвориха и Ърнест Уудраф влезе. Малък човек с уморени очи, които се взираха в мен през телени очила. Той изглеждаше изненадан, но се усмихна и се поклони.

— Ваша Светлост. Каква приятна изненада.

Харесваше ми Уудраф. Напомняше ми на малтретирано старо куче. Но имаше съвест — нещо, което никога не бях оценявал до този момент.

— Здравей, Уудраф. — Аз се усмихнах и подадох ръката си. — Как си?

Той беше шокиран от предложеното ръкостискане и засия с огромна усмивка, като ми стисна ръката.

— Много добре, Ваша Светлост. Благодаря ви, че питате.

— А съпругата ти? Тя добре ли е?

— О, да. — Главата му се поклащаше така силно, че очилата се плъзнаха до края на носа му. — Доста добре е. Много добре. Ще й кажа, че сте питали за нея. Тя със сигурност ще остане доволна.

Той постави купчина документи на бюрото на Джейкъбсън и ме погледна със странно симпатичен израз.

— Нещо не е наред ли? — попитах аз.

— Аз… — Той прочисти гърлото си и извърна поглед. — Ние очаквахме да ви видим много отдавна. Баба ви съобщи на Джейкъбсън още миналата есен да ви очаква.

— Нима? — Намръщих се.

Вратата се отвори и Джейкъбсън влезе. Лицето му имаше цвета на червено цвекло и се потеше обилно. Той махна с ръка на Уудраф да излезе, дръпна кръглата облегалка на стола зад бюрото си и се втренчи в мен.

Уудраф се поклони леко и напусна офиса.

— Точно така, Солтърдън. Седнете и да се заемаме с това.

Повдигнах едната си вежда и го изгледах отвисоко.

— Забравяте се, сър.

Лицето му стана още по-червено и брадичката му затрепери.

— Моля за извинение. Ваша Светлост, моля, настанете се удобно.

Седнах и кръстосах краката си.

Той прочисти гърлото си.

— Имам ясна представа за причината на това посещение.

— Наистина ли? Тогава непременно ме осведомете.

— Баба ви ме информира, че без съмнение ще дойдете да изискате доказателство за това, че вие и брат ви в действителност сте незаконни притежатели на титлата.

Вгледах се в него и стиснах зъби.

— Искате доказателство, разбира се. Така да бъде. Това е ваше право.

Той се затътри към картотеките и накрая сложи два документа на ръба на бюрото.

— Тук. — Посочи той към единия. — Това е оригиналът на свидетелството за раждането ви. Родният ви баща е самият херцог. Статусът на херцогинята беше подсигурен с този документ, който се пазеше в този офис през всичкото това време. Майка ви е Изабел Пинтър. Била е домашна прислужница. Вече мъртва.

Джейкъбсън прочисти гърлото си и се размърда в креслото си по начин, който събуди подозренията ми. При положение, че вече знаех за начина на зачеването ми, не бих бил изненадан да разбера, че вдовстващата херцогиня е в основата на смъртта на г-жа Изабел Пинтър.

Той посочи към съпровождащия документ.

— Това е официално свидетелство, което провъзгласява вас и Бейзинстоук за наследници на човека, който е ваш баща.

Мина секунда, преди да успея да сдържа гнева си достатъчно, за да говоря. Когато Джейкъбсън се облегна на стола си със самодоволно изражение, почувствах как лицето ми гори от унижение.

— Осъзнавате ли — каза той, — че ще трябва да излезете пред обществеността с тази информация…

— Разбирам напълно последиците от тези действия, Джейкъбсън. Може да съм копеле, но не съм идиот.

— И перфектно разбирате последиците, които ще произтекат относно дъщеря ви.

Станах от стола и се опрях на бюрото, тялото ми се тресеше от гняв и омраза.

— Кучи син. Напълно съм наясно, че дъщеря ми е починала.

Той премигна и си пое дъх.

— Имаш разрешението ми да кажеш на кучката да върви право в Ада. Аз ще съм зад нея, Джейкъбсън. Плътно.

Той извика и блъсна стола си назад към стената с такава сила, че прозорците се разтърсиха.

Вратата се отвори широко зад мен и Уудраф се втурна трескаво, кършейки ръце.

— Има ли някакъв проблем? — попита той.

— Няма проблем — казах му, поех дълбоко въздух и се облегнах назад в стола. — Тъкмо се канех да обсъдим причините за идването ми в Лондон с този… господин. — Погледнах през рамо Уудраф, отправяйки му лека усмивка. — Наистина. Всичко е наред. Нямам никакво намерение да пречупя мазния врат на работодателя ти, освен ако той не възнамерява да ме предизвика още веднъж.

Ниският човек погледна Джейкъбсън, след това мен, устните му се разделиха като да заговори, но след това премисли.

— Махай се — сопна се Джейкъбсън.

— Да, сър. Разбира се.

Уудраф избяга от стаята, но не затвори съвсем вратата.

— Сега нека поговорим за бизнес — казах, поглеждайки с досада към Джейкъбсън, който продължаваше да се тресе, като че беше в присъствието на самия Дявол. — Имам намерение да закупя мината „Уоруик“ в непосредствена близост до Торн Роуз.

Той преглътна и оправи сакото си.

— Знам за мината, разбира се. Аз управлявах „Уоруик“…

— Млъкни и слушай. Според мен Уоруик няма намерение да отваря шахтата отново, докато тя не е готова.

— Правилно. — Той кимна. — Компанията имаше намерение да продаде имота преди катастрофата. Печалбите са такива, че едва ли си струва труда…

— Имам намерение да я купя.

— С риск да ви подразня допълнително, Ваша Светлост… — Той се размърда тромаво в стола, преди да добави: — Но как, по дяволите, смятате да платите за нея?

— Ще ипотекирам Торн Роуз.

Челюстта му увисна.

— Извинете?

— Правилно ме чу, Джейкъбсън. Очаквам да се погрижиш за необходимата законност и да намериш подходящ източник за финансиране.

— Луд ли сте, човече? Ще рискувате последното си имение, за да притежавате рухналата оловна мина, която е малко вероятно да възвърне стойността на Торн Роуз?

— Винаги съм бил хазартна личност, Джейкъбсън. Готов съм да рискувам и да заложа Торн Роуз за шанса, че мината в крайна сметка ще ме направи един много богат човек… отново.

— И вижте докъде ви доведе хазарта.

— В крайна сметка всички се надяваме на печелившата ръка, Джейкъбсън.

— Баба ви никога не би одобрила.

Очите ми се присвиха, а устните ми се извиха.

— Мислиш ли, че ми пука? — Той избърса избилата пот по челото му и кимна.

— Много добре. Ще се свържете с Уоруик веднага. Вярвам, че той е в града сега, ще му се обадя този следобед. Ако е съгласен да продаде имота, ще изготвя необходимите документи и да видим как ще организирам финансирането.

Той погледна в очите ми и се подсмихна.

— Съмнявам се, че ще бъде трудно да се намери финансист. Всеки интелигентен човек ще осъзнае, че това няма да продължи повече от шест месеца.

Излязох от офиса, затваряйки вратата плътно зад себе си. Облегнах се назад, притворих очи, а стомахът ми се бунтуваше.

— Ваша Светлост — дойде любезния глас на Уудраф.

Уморено вдигнах главата си и го видях да стои близо до мен.

— Желая ви късмет, Ваша Светлост.

— Религиозен човек ли си, Уудраф?

— Да, Ваша Светлост.

— Тогава ще кажеш ли една молитва и за мен?

— Разбира се. — Той се усмихна.

Като се обърнах на излизане от офиса, той каза:

— Ваша Светлост?

— Да?

— Аз… не можех да не чуя разговора ви. Всичко. Що се отнася до дъщеря ви. — Той погледна към затворената врата на Джейкъбсън. — Аз… — Той извърна поглед. — Нямах идея. Съжалявам. Ужасно съжалявам за всичко това.

Излязох от сградата. Отвън вонята и шумът на града се спуснаха върху мен, както и ужасната влага на надигаща се буря. Влязох в една уличка и повърнах.

 

 

В осем и половина вечерта бях отпратен от три клуба заради неизплатени суми и всякакви други глупости. Вежливо, доколкото е възможно това, разбира се. Пристигнах в „Брукс“ на улица „Сейнт Джеймс“, номер шейсет, с малкото ми останала надежда, че ще бъда допуснат. Стоях под дъжда за един дълъг момент, взирах се във входа и почуках.

И тук служителят първо ме разгледа с голямо безпокойство, опитвайки се да измисли някакво извинение. Тогава глас, който до болка познавах, проговори зад мен.

— Той е мой гост тази вечер.

Погледнах в лицето на брат си.

— Не, благодаря — казах му.

— Не бъди задник. Студено е и вали, а и двамата се нуждаем от питие.

Той хвана ръката ми и ме въведе в клуба. Вдишах познатия аромат на тютюн и алкохол. Шумен разговор на комарджии разбуди постоянния глад за хазарт и фаро, и се почувствах като алкохолик, останал твърде дълго без пиене.

— Имате ли самостоятелна стая? — попита Клейтън придружителя.

— Разбира се, милорд. Ще желаете ли да вечеряте тази вечер?

— Да. Брат ми изглежда би се възползвал от една прилична вечеря.

— Желаете ли фазан?

— Фазан е чудесно.

Клей се ухили и последвахме човека към малка, елегантна стая, където огънят фучеше в камината. Свалих подгизналото наметало и се отпуснах в един стол с висока облегалка, стиснах зъби от студ и раздразнение, че отново брат ми дойде да ме спаси. Тъкмо бяхме седнали, когато се появи сервитьор с питиета от порто и бренди.

Затворих очи от удоволствие, когато портвайна ме стопли.

— Необичайно е да те срещна тук. — Клейтън се отпусна леко в стола си, без да ме гледа. — Какво, по дяволите, те доведе в Лондон?

— Това-онова. Бързо посещение при баба. Бизнес.

— Как е старата кучка?

— Наистина ли те интересува?

— Не. Наистина.

— Тогава защо питаш?

— Просто се надявах да ми кажеш, че е на прага на смъртта.

Пиехме в мълчание в продължение на няколко минути. Тогава Клей остави празната си чаша и накрая ме погледна.

— Говорих с Джейкъбсън този следобед.

Замръзнах и го погледнах над ръба на чашата си.

— Ще се радваш да узнаеш, че е говорил с Уоруик и той е готов да продаде мината на разумна цена. Далеч по-малко от това, което Торн Роуз струва.

Вдървено оставих чашата настрана и станах от стола си.

— Седни — нареди Клейтън със студен глас.

— Не мисля така. Нямам намерение да те слушам как опяваш глупостите ми… отново.

— Точно обратното. Щастлив съм да те видя най-сетне мотивиран да направиш нещо смислено.

Изсмях се и се наведох над рамото му.

— Какво? Светецът и всезнаещ самарянин се въздържа да ми напомни, че съм проиграл целия си живот? Няма лекции, че внезапната ми амбиция е последната капка, че сигурно ще се проваля и ще загубя имота, който принадлежи на Солтърдънови от шест поколения?

— Не.

Преместих се към стола, взирайки се в него. Стегнах ръцете си върху стола с презрителното:

— Защо?

Той стегна челюстта си и се втренчи в мен.

С болка осъзнах какво беше направил.

— Кучи син.

— Беше разумно да се направи, Трей. Ако смяташ и за миг, че ще ти позволя да пропилееш последния имот на семейството…

— Проклет да си! — Впих ръцете си в палтото му, издърпах го от стола и го хвърлих към стената с такава сила, че той изпъшка и трепна. — Ако исках проклетите ти пари, щях да те помоля!

— Не, не би. Твърде си горд, за да е добре за теб.

— Проклет да си!

Хвърлих го настрани. Въртяхме се в кръг като петли.

— Няма да направя това.

— Нямаш избор.

— Само гледай.

— Уоруик е мой приятел. Много добър приятел. Разговарях с него и с Джейкъбсън този следобед. Ако не ми позволиш да финансирам тази сделка, Уоруик ще откаже да продаде мината.

Обърнах се към него.

Той се наведе, хвана ме за яката и ме заби в стената. С едната си ръка стегна гърлото ми, прекъсвайки дъха ми.

— Защо ме мразиш толкова, Трей? Защо, по дяволите, след като се жертвах толкова много да ти помогна?

Затворих очи и се опитах да го избутам, но бях прекалено уморен.

— Ти си се жертвал? Даваш по пени тук и там, за да погасиш хазартните ми дългове, и после най-унизително ме разобличаваш и ми триеш сол на главата с дни. Арогантно копеле, ти не знаеш какво е да се жертваш. Загубих единствената жена, която някога ще обичам, заради проклета саможертва.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Исках от Бога да те мразя, Клейтън. Мисля, че съм го правил през по-голямата част от живота си. Може би съм го правил. Не знам вече.

— Обясни. По дяволите, каква саможертва въобще си направил за мен?

Обърнах лицето си, истината щипеше езика ми. Копнеех да призная мръсните подробности относно нашия произход, но каква дяволска разлика щеше да има да го направя?

— Прав си. — Най-накрая казах. — Никога през целия си живот не съм постъпвал великодушно. Нито за теб, или някой друг. Никога не съм го правил.

Отблъснах го настрани и изпънах палтото си.

— Наслаждавай се на фазана си — казах му.

 

 

Не си направих труда да повикам карета, която да ме откара до градската къща на Солтърдън в Мейфеър. Старецът, моят баща, първо купи къщата за съпругата си. Подарък, бе казал той, но всеки знаеше, че мястото беше определено да настанява роднините й, когато те пристигаха, за да посетят Лондон. Често съм го слушал как се оплаква, че не може да спи под един покрив с родителите й.

В крайна сметка, след като те починаха, той използваше къщата за собствените си удоволствия — следобедите тук се развличаше с настоящата си метреса или с прекрасни малки курви като Изабел Пинтър.

Аз също съм се развличал с малки проститутки тук, както и брат ми, преди да срещне Миракъл.

Вървях, навел глава срещу дъжда, докато омразата разяждаше вътрешностите ми и постоянно водех война с ума си. Чудех се дали трябва да кажа на брат ми да върви по дяволите и да забравя всички надежди за възстановяване на мината.

Но спомена от думите на Томас Уайтфийлд продължаваше да ме измъчва.

Жилата е там. Голяма. Достатъчна е тези мъже да са осигурени през останалата част от мизерния си живот.

Не можех да се отърся от образа на Томас, който ме преследваше в съзнанието ми. Начинът, по който очите му светеха като нажежено желязо, надеждата — не, вярата — която трептеше в гласа му, докато шепнеше за потенциала на мината.

Никога преди не съм бил мечтател, но сега мечтата грееше в мен, все повече и повече с всеки удар на сърцето ми.

Приближавах жилището и хвърлих поглед към улицата, където под една газова лампа стоеше файтон. Докато забързвах стъпките си и ровичках в джоба си за ключа, един глас ме спря.

— Ваша Светлост?

Обърнах се и погледнах през пороя.

Ърнест Уудраф стоеше пред файтона, а дъждът се стичаше на вадички от шапката му.

— Какво, по дяволите, има, Уудраф? — казах.

— Ваша Светлост. — Той направи бърз поклон и пристъпи напред. От близката газова лампа мокрото му лице светеше като разтопено злато. — Може ли да поговоря с вас?

Мръщейки се, аз му кимнах бързо и отключих вратата, стъпвайки встрани, за да му позволя да влезе в жилището.

— Дяволски неприятна нощ, Ваша Светлост.

— Така е. — Свалих си пелерината и се протегнах за неговата. Посочих с глава близкия салон.

Той влезе в стаята с колебливи стъпки, кършейки ръце, докато аз наливах по едно питие.

— Изглеждаш дяволски измръзнал, Уудраф. Колко дълго ме чака?

— Няма значение. Добре съм. — Той изпи питието си учудващо бързо. Ръцете му трепереха.

— Седни, човече, преди да паднеш. — Заведох го до един стол. — За какво, по дяволите, е всичко това?

Той потърка лицето си с една ръка, а погледът му се премести обратно към гарафата с портвайн.

— Имате ли нещо против? — Той ми подаде чашата си.

Напълних я, взех един стол и зачаках.

Уудраф се загледа в чашата си, пое си дълбоко дъх.

— Първо, позволете ми да кажа, че решението ми да дойда тук не беше лесно, Ваша Светлост. Работя за Джейкъбсън вече двадесет години. Двадесет гадни, мизерни години. И не го харесвам; никога не съм го харесвал. Но финансовата компенсация си струваше всички обиди, които бях принуден да понеса.

Облегнат на стола, той срещна погледа ми директно.

— Но идва момент в живота на човек, когато той трябва да отстоява кауза, която е правилна. Достойна кауза. Не съм особено горд от себе си, задето през годините се поддавах на съмнителния морал на Джейкъбсън и бизнес практиката му. Но това е естеството на звяра, приложението на закона, нали?

— Да — казах аз. — Предполагам, че е така.

Той прочисти гърлото си.

— Ваша Светлост, не можех да не подслушам разговора ви с Джейкъбсън този следобед. И не можех да не забележа изражението ви, когато напуснахте офиса му. То бе на човек, който се бори с гордостта си, уплашен, но твърдо решен да рискува всичко за последен шанс да постигне това, което ще възстанови достойнството му и ще го възнагради с надежда, че го очаква по-светло бъдеще.

Ухилих се.

— Сигурен съм, че не сте дошли тук в това ужасно време и чакайки часове навън, само за да ме потупате по гърба заради затягащата се примка около врата ми.

— Не — отговори той мек, колеблив глас. — Аз просто искам да разберете, че в този момент, когато погледнах в очите ви, стигнах до извода за себе си. Човек не е човек без достойнството си. Бил съм твърде дълго без достойнство, Ваша Светлост.

Той бръкна в джоба на сакото си и издърпа два документа, които бяха сгънати наполовина. За един дълъг момент ги разглежда, хартията трепереше в ръката му. Тогава ми ги подаде.

Отворих ги и видях свидетелства за раждане, моето и на Клейтън. Бавно вдигнах поглед и го погледнах в очите.

Уудраф преглътна и махна с ръка към документите.

— Те са единственото доказателство за извънбрачно ви раждане, Ваша Светлост. Единствената причина, поради която те още съществуват, е, че вдовстващата херцогиня ги използваше, за да манипулира баща ви. Тя ги задържа дори след смъртта му, разбира се, в случай че някога възникне въпрос относно вас или брат ви. За информация, Ваша Светлост, Изабел Пинтър отиде в гроба с тайната си. Единствените други лица, които са запознати този злощастен въпрос, сме аз и Джейкъбсън. Ако тези документи изчезнат, няма да има доказателства, които да свидетелстват за истината относно законността на раждането ви… или липсата на такава.

Погледнах към пожълтялата хартия в ръката ми, мислите се блъскаха в главата ми. Без този документ отново щях бъда свободен човек, свободен от манипулациите на вдовстващата херцогиня. Да, тя би могла да ме уличи в лъжа, би могла да очерня баща ми и съпругата му, репутацията ми или тази на Клейтън. Но…

Едва това вдигнах глава и забелязах Уудраф да тръгва към вратата. Той спря и ме погледна.

— Смятам да си подам оставката на Джейкъбсън. Мисля, че е крайно време да решавам сам за себе си. Да оправя бъдещето си, вместо да чакам някой да го направи вместо мен. — Усмивка докосна устните му. — Желая ви късмет, Ваша Светлост.

Аз останах в стола си, документите бяха отворени в скута ми. Погледнах към огъня, пръстите ми трепнаха върху книжата. Да, бих могъл да ги унищожа.

Още нямаше да са изгорели, когато щях да бързам към Хъдърсфийлд и да опитам за последен път да накарам Мария да ме заобича без заплахите на вдовстващата херцогиня да висят над главата ми.

— Ваша Светлост.

Уудраф отново застана в рамката на вратата, стиснал шапката в побелелите си пръсти. Колко странни бяха очите му, блестяха стъклени със сълзи.

— Детето — каза той с толкова мек шепот, че бях принуден да се напрегна, за да го чуя. — Дъщеря ви…

Сърцето сякаш замръзна в гърдите ми, бях затаил дъх.

— Дъщеря ви, Ваша Светлост, не е мъртва.