Катрин Сътклиф
Мания (22)

22.

Когато пристигнах в Хъдърсфийлд, вече се свечеряваше, източната част на небето беше потъмняла. Априлският вятър охлади плътта ми и донесе със себе си мирис на нежна трева, а дивите цветя бяха покрили чернозема в пръски от синьо и жълто.

Бях прокълнат! Всяко живо същество около мен поощряваше спомените за Мария: най-малката птица, най-малкото цвете, топлите слънчеви лъчи върху раменете ми.

Дори и в този момент, когато конят ми се размърда под мен, видях Мария, седяща в краката ми с книга в ръка, сребристите й разпуснати коси отразяваха светлината на огъня като огледало. И думите, които ми каза:

Спомняте ли си, Ваша Светлост, как, когато бяхме малки деца, всеки нов сезон беше начало на нещо ново? Пролетта идваше с птиците и цветята, лятото с дългите, горещи дни на слънчевата светлина и уханието на пирен. Есента беше време за беритба на плодовете, на падащи златни и червени листа, сред които се веселяхме и мечтаехме за зимните снегове. Зимата свързвахме с пращенето на буйния огън, гушехме се под дебелите пухени завивки и се вслушвахме във воя на вятъра, а по стъклата на прозорците потропваше суграшица. Тогава споделяхме тайни и мечти за идващата пролет.

Питам се, Ваша Светлост, кога сезоните станаха толкова монотонни и започнаха да ни плашат? Кога лятото стана така непоносимо горещо и дълго, а зимата — прекалено студена? Защо събирането и изгарянето на есенни листа е вече едно неприятно задължение? Защо пролетта стана печално мрачна, влажна и студена? Питам се кога всеки наш стремеж, мечта, и надежда се превърнаха в поредното разочарование?

Идвах дотук десетки пъти от деня, в който се пробудих, за да открия, че Мария ме е оставила. Десетки пъти минавах по странстващи пътеки покрай каналите на Хъдърсфийлд, стоях пред малката й къща и се надявах се да я зърна.

Колко странно да преценявам градчето, като питах за нея.

Тя добре ли е?

Щастлива ли е?

Омъжена ли е? — затаявайки дъх от предчувствие, че е.

Наблюдавах разходката й до църквата, където Джон Рийс с изражение на наслада изчакваше да я поздрави. Това, че той сега е облагодетелстван от добротата й, сладките й усмивки и нежните докосвания, нанасяха удари на душата ми.

Болката все още беше там.

Въпреки че нямах намерение повече да се връщам в Хъдърсфийлд, ето че аз отново бях тук. Непростими мисли живеят в съзнанието ми.

Бих се изправил пред нея.

Признавайки чувствата си, свил коляно.

Тя ме обичаше някога.

Проклет да е Джон Рийс.

Оставих коня си в конюшнята и си наех стая за през нощта. На пътя към църквата седнах на една пейка под усукана стара офика и заслушах гласовете на хората вътре, звучащи като ангели. Небето беше беззвездно, въздухът бе достатъчно хладен, за да потреперя.

Най-сетне пеенето приключи. Вратите на църквата се отвориха и пръв излезе Джон Рийс, облечен в наметало с вдигната яка… и до него Мария.

Лицето й не беше изпито от страх и тъга. Не бе момичето, чието измършавяло тяло беше леко като гъши пух. Тя стоеше до Рийс, предлагайки на всеки от паството му нежно докосване и усмивка, които някога преминаха през тъмнината в мен и излекуваха духа ми.

Колко е хубава!

Косата й не беше вече остригана и рошаво разбъркана от дните й в Менсън. Колко необикновен и красив оттенък имаше, с цвят на лен. Извиваше се на копринени вълни над веждите, обграждаше очите й и отразяваше светлината на свещта от вътрешността на църквата.

И тези очи — отново се усмихваха с такова състрадание. Сякаш всеки мъж, жена и дете, което тя погледнеше, трябваше да чувства блаженото докосване на самия Бог.

Като че ли цяла вечност останах в сянката на офиката. Всяка усмивка и докосване, които даряваше на младия викарий, засили болезненото нетърпение в гърдите ми.

Разтреперих се, въздухът стана по-студен, нощта по-тъмна, мъглата засенчваше всичко. Леката светлина идваше от църквата и осветяваше двойката, която остана там, докато и последният от паството си тръгна по пътя за вкъщи.

Ако той я целунеше, щях го убия.

Ах, но Джон Рийс така искаше да я целуне.

Виждаше се в очите му, усмивката му, в начина, по който леко докосна с пръст бузата й, за да прибере един измъкнал се кичур коса.

След това се появи детето, момиче с дълга, къдрава черна коса и ангелско лице, бузите цъфтящи в розово като малки розови пъпки. Мария я взе в ръцете си и я целуна по бузите.

Рийс затвори вратите, внимателно пое лакътя на Мария и тръгна с нея и детето надолу по стълбите и по пътеката. Те минаха на няколко метра от мен и чух Мария да говори.

— Утри сутрин първото нещо, което ще направя, е да се обадя на Мейв Смайт — каза тя на Джон. — Бедната. Така отчаяно скърби от загубата на мъжа си.

— Ще се зарадва на компанията ти — отговори той. — Ти си благодат за енорията. И за мен, разбира се. И дъщеря ми. Знаеш ли как се чувствам?

— Не трябва да говориш за благодарност, Джон.

Аз ги последвах в тъмнината.

— Не благодарността ми искам да обсъждаме, Мария, знаеш го.

— Знам. И ще говорим за бъдещето ни… някой ден.

— Кога?

— Когато съм готова.

— Шест месеца минаха, откакто се върна в Хъдърсфийлд. Шест месеца работеше до мен, стана като майка за дъщеря ми. И все пак продължаваш да браниш сърцето си от мен. Защо?

Тя спря и се обърна с лице към него, но не каза нищо.

— Защо? — повтори той. — Ти ме обичаше някога, Мария. Мога да те накарам да ме обикнеш отново.

— Аз те обичам, Джон.

— Но отказваш да се омъжиш за мен. Заслужавам да знам защо.

Останах в сянката, неспособен да дишам, и очаквах отговора й. Тогава на лицето й се изписа отчаяние, когато погледна детето в ръцете си.

Да, отчаяние. Тъга. Празнота. Тези лъчисти усмивки, които даваше на енориашите, не са били нищо повече от фасада, за да прикрие собствената й болка.

Шок от мъка ме разтърси целия.

Гледката на Мария с детето на ръце отне дъха ми и потънах срещу близкото дърво. Покъртителна тъга премина през тялото ми, като се загледах в образа на жената и детето. Загуба. Безвъзвратна смърт. Всичко, за което милеех, беше пред мен.

Мария прегърна детето по-близо, докато продължиха да вървят към къщата й. Вече не можех да ги чувам. Мъглата се виеше между нас и понякога ги закриваше от погледа ми.

С кристална яснота разбрах, че тя заслужава повече, отколкото някой мизерстващ херцог с опетнена репутация и потекло можеше да й даде. Беше открила това, което загуби: дом, дете, достоен, боголюбящ човек, който да я цени.

Знаех, че не мога да я лиша от това.

Затворник на съвестта си, останах да я гледам как вървеше все по-далеч и по-далеч от мен, наблюдавах лекото полюшване на бедрата й, обожанието, с което залюля детето.

Отворих уста да я извикам по име, но останах безгласен.

Тя се спря и се обърна.

За един кратък момент почувствах как погледите ни се докосват. Тя погледна към мен, но не ме видя. Никога нямаше да забравя красивото лице, нежната извивка на челото, мекотата на устните й. Скръбта, която по невнимание предизвиках на лицето й неочаквано. Споменът за тези обитавани от духове очи щеше да ме преследва през останалата част от живота ми.

 

 

Ръцете на детето около врата на Мария й причиниха болка. Сладкият й дъх върху бузата й я накара да се усмихне, въпреки нетърпеливото, намръщено лице на Джон.

Той я заобиколи, за да отвори вратата на къщата, тя отново погледна към мъглата. Не за пръв път очакващо гъделичкане я докосна.

Какво или кого очакваше да види там?

Надяваше се да види там?

Джон очевидно забеляза погледите й и търпеливото и състрадателно изражение на лицето му се превърна в почти отблъскващо.

Той взе детето от нея.

— Това е заради баща ти, нали? Причината да не ме приемеш, да ми се довериш.

Мария се отдръпна и уви шала по-плътно около себе си. Тя не искаше да й се напомня миналото.

— Няма да говоря лошо за мъртвите, Джон.

Той я наблюдаваше как се приближи до камината и седна на един стол.

— Аз не съм баща ти, Мария! Той вярваше, че божият начин за справяне с грешната душа е градушка на възмездие от болка върху грешника. Казвал ли съм грешна дума или съм вдигал ръка срещу теб?

Мария се извърна и се взря в него.

— Джон Рийс, да не би да намекваш, че заслужавам подобно държание? Намекваш, че душата ми е грешна. — Тя кимна. — Да, мисля, че правиш точно това.

— Не бъди глупава, Мария.

— Нима не съгреших?

— Да, съгреши.

— Вечерта, когато се върнах в Хъдърсфийлд, ти каза, че не съм извършила никакъв грях, който Бог и ти не бихте могли да ми простите. Но при всяка възможност ми напомняш миналото ми. Удряш с юмрук върху амвона и говориш за греховете на плътта и демоните на похотта, без да откъснеш поглед от мен дори и за секунда. Отказвам да стана като майка си, Бог да я прости. Засрамена от желанието съпругът й да я докосне. Искаш от мен да се обличам в сиво. Да говоря шепнешком. Да не гледам директно в очите нито един мъж, за да не привлека неприличното му внимание. Не, Джон Рийс, аз никога няма да бъда съпругата, която очакваш да бъда.

— Ти все още си влюбена в него, Мария. Защо не искаш да го признаеш?

Сърцето й подскочи и дишането й се ускори. Тя се обърна с гръб към него и се взря в жаравата.

Джон се премести до нея, дъщеря му подскочи над леглото и прегърна куклата толкова силно, колкото позволяваха малките й ръце.

Ах, Сара. Сладък, любим ангел в спомените и сърцето на Мария. Тя не можеше да погледне дъщерята на Джон, без да помисли за детето, което загуби. Представяше си как косата на Сара щеше да е същият цвят, как щеше да пада на разкошни букли и вълни около лицето й, в къдрици, наследени от баща й. А очите й — големи, сребристо сиви, които ще блестят пакостливо. Ако Сара беше оцеляла, щеше да е на същата възраст като дъщерята на Джон.

Джон взе ръката на Мария в своята, като се наведе на едно коляно. Колко емоционални бяха очите му, колко внимателни. Тя извърна лице, тъй като не беше по силите й да му отвърне със същото.

— Няма значение, скъпа — прошепна той. — В крайна сметка ще ме обикнеш, както ме обичаше някога.

— Аз вече не съм дете, Джон. Вече не съм наивна или невинна. Може да ме вземеш за съпруга, но няма да има момент в живота ни, в който да не ме погледнеш и да не си помислиш…

— Шшш. — Той постави пръст на устните й. — Не говори за това.

Тя наведе главата си.

— Има дузина жени в тази енория, които ще бъдат идеалната съпруга и майка за Мария. Ще си презиран от паството, Джон. Знаеш това. Аз съм белязана жена. Съпругата на викария трябва да бъде с безупречен и морален характер. Аз не съм.

— Всичко ще ти бъде простено, ако се омъжиш за мен.

— Съмнявам се.

Мария въздъхна, докато гледаше как детето се сви върху леглото й, сгушило близо куклата до малкото си тяло.

— Наистина трябва да тръгваш, Джон. Детето е уморено.

— Помисли, моля те. Омъжи се за мен, Мария. Кълна се в бога, че няма да съжаляваш.

— Много добре. — Тя се усмихна, но не го чувстваше със сърцето си. — Ще си помисля, Джон.

Лицето му светна и той се изправи, взе детето в ръцете си и напусна къщата.

Колко тихо стана сега. И студено. Празно.

Мария остана дълго време в стаята. От време на време поглеждаше към стълбището, което водеше към спалнята й. Страхуваше се от момента, в който трябваше да легне в леглото си и, сгушена в завивките, да залюлее възглавницата срещу гърдите си.

През последните месеци беше преобразила малката къща, смени сивите тежки завеси на прозорците със сини пердета с цвят на яйца на червеношийка. Те позволяваха на слънчевите лъчи да се разливат по стените със златист цвят. Във всяко мрачно кътче преди, сега се усещаше полъх на ароматни цветя — пръски от трептящо жълто, бяло и розово.

Бог й предостави удобно жилище и благодарение на Джон Рийс, тя не се нуждаеше от нищо — имаше всичко, от което се нуждаеха тялото и душата й. И все пак… Като огледа празната стая, почувства засрамваща нужда, която не можеше да бъде запълнена от храната или библейския стих.

Като самотната си майка и тя копнееше за мъжко докосване. Спомените я заляха. Ужасният копнеж да види Солтърдън. Би трябвало вече да е женен. Едуина може би е родила вече. Дори в този момент сигурно се бе свил до съпругата си и спяха дълбоко, или…

Не, нямаше да мисли за това!

Мария се изправи и яростно хвърли стола настрани. В този момент вратата, насилена от порива на вятъра, се отвори.

Какви странни усещания я обхванаха!

Мъглата се завихри в призрачно създание — човек отвъд оградата от жив плет и портата.

И музика като звън на камбанки. Песента на Мария!

— Трей?

Тя изтича от къщата, а вятърът усукваше полите й и разбъркваше косите й. Очите й се насълзиха, дишането й стана неравно.

И все пак се завтече през калдъръмената уличка и по виещата се зеленина, преследвана от призрачни камбанки и образа на човека, който продължаваше да се стреми към нея, който нямаше да я остави на мира.

Най-накрая достигна канала — дълбок, широк и черен. Падайки, покри лицето си с ръце и заплака.

 

 

Мария стоеше пред къщата на Джон.

Очите й бяха сухи. Вече нямаше да се надява, че Солтърдън ще се появи на прага й и ще я вземе в ръцете си, това бе само… фантазия.

Той беше мъртъв за нея, както и дъщеря им.

Да, тя бе самотна, бе изгубила всичко, което някога бе обичала. Пропаднала жена, презряна от хората, които някога я потупваха по главата и я наричаха ангел.

Не биваше да се връща в Хъдърсфийлд. Защо баща й я бе извикал? Той умря, както и живя, гълчейки околните за греховете на плътта. Бе хванал ръката й така яростно, грапавите му нокти се бяха врязали в плътта й. Беше се втренчил в нея с такъв страх, сякаш е погледнал отвъд портите на смъртта и открил, че там нямаше нищо, освен огнения Ад, който очакваше душата му.

Тя премигна и погледна към небето.

Дори Пол я изостави. Защо?

Защото бе изгубила вярата и надеждата си ли?

Ще ти покажа още чудеса.

— Тогава ми покажи, по дяволите — каза тя през зъби.

Но никой не й отговори, чуваше се само стона на вятъра и шумоленето на дърветата.

Мария пое дъх, приближи се до вратата на Джон и я удари с юмрук. Тя знаеше какво трябва да направи, какъв избор имаше? Образи на бъдещия й живот се появиха в съзнанието й: стара мома, бездетна, изоставила лекомислените си мечти да обича и да бъде обичана в замяна. Умираща от мъка и самота като майка си.

Все пак имаше разлика. Тя беше твърде влюбена в Хоторн, за да осъзнае реалността. А Джон я обичаше. Предано. Може би, с течение на времето, тя също щеше го обикне. Не като приятел, а като съпруг. Тя ще се грижи за детето му така, както би се грижила за сладката Сара.

Най-сетне вратата се отвори. Джон, с паднала върху челото му кестенява коса и натъпкана в панталоните му нощница, я погледна сънено, а после на лицето му се изписа тревога.

— Мария? Милостиви боже, какво е станало с теб?

Той я хвана за ръката и я въведе вътре, като я насочи към светещия фенер на една маса до камината и я настани в един стол. Той падна на колене пред нея.

— За… цялата си мокра. Лицето ти е надраскано. Какво се е случило, скъпа?

Тя се усмихна насила.

— Призраците от миналото ми ме гонеха.

Той се изправи на крака и забърза към прозорците, където дръпна спуснатите шарени пердета. Не дай боже някой воайор да мине и да го види сам с жена в такъв час.

После бавно се обърна с лице към нея.

Погледна я твърдо. И подозрително.

Мария стана от стола и се премести към вратата на спалнята. Тя я побутна, за да се отвори.

Детето спеше.

Колко красива беше! Колко нежна като виолетка. Детската усмивка на нежните й устни размрази студената скованост в душата на Мария. Деликатният шепот на детето накара сърцето й да затупти с наслада. Имаше навик да притиска малкото, скъпоценно тяло към себе си и да се радва с блажена любов на момиченцето.

Мария бавно се отпусна на колене и наведе главата си. Очите й се напълниха със сълзи.

— Очисти ме от греха, Джон Рийс, в името на нашия Отец, Сина и Светия Дух.

— Момент — прошепна той, забързано излезе от стаята и се върна със съд със светена вода.

Помоли се за душата й и намокри главата й с водата. Прокара я по челото, брадичката и гърдите й.

Когато свърши, тя вдигна глава и се загледа в очите му.

— Сега съм достойна да ти бъда съпруга, Джон. Ще се омъжа за теб.