Катрин Сътклиф
Мания (21)

21.

Шест месеца по-късно

Най-сетне бях сам. Напълно сам.

През една пролетна сутрин, докато си почивах в дивата, неподдържана градина, Хърбърт се приближи до мен със сведени очи и отпуснати рамене.

Зад него чакаше екипаж, който щеше да го откара от Торн Роуз при новия му работодател, Уоруик от Братуейт.

— Ваша Светлост. — Той ме поздрави с лек поклон и се насили да се усмихне. — Има ли нещо, което да направя за вас, преди да ви напусна? Каквото и да е?

— Да. — Аз кимнах и махнах към съседния стол. — Седни за момент. Само за момент.

Той седна със схванат гръбнак и огорчено изражението на лицето, докато топлият бриз подухваше бялата му коса.

Гледах го с умиление.

— Не трябва да чувстваш угризения, Хърбърт.

— Това не е вярно, Ваша Светлост. Оставям ви без надзор. Мъж като вас…

Вдигнах ръка, за да го накарам да замълчи.

— Няма нужда и двамата да гладуваме. Ти беше добър към мен през последните години.

— Високо оценявам препоръката ви до Уоруик, Ваша Светлост.

— Граф Уоруик е добър човек и от добро семейство, с уважавано потекло още от Войната на Розите. Остани буден и трезвен и той ще е горд, че си в домакинството му, сигурен съм.

Хърбърт кимна и приглади косата си назад, като погледа му се скиташе из градината и по долината оттатък.

— Ще ми липсва Торн Роуз, Ваша Светлост. Винаги е красиво през това време на годината.

— Да, така е.

Помълчахме за момент, а след това той каза:

— Сър, сега, след като не съм ви служител… Може ли да говоря свободно?

Кимнах.

Той не погледна към мен, но се взря върху близките туфи от тис и джел и малките кафяви птички, които прелитаха сред храстите.

— Ваша Светлост — започна тихо той, — какво ще правите сега? Имате ли намерение да останете тук, изгубен? Сам? Не е ли по-добре да приемете предложението на брат си — за помощ, искам да кажа.

— Не.

Хърбърт въздъхна.

— Много добре, тогава. — Той прочисти гърлото си. — Ами жената? Мис Аштън.

Трепереща скръб се прокрадна през мен. Издадох кратък звук, който вибрираше от чувство, после спря и прочистих гърлото си.

— Опасявам се, че е безнадеждно. Тя харесва онзи викарий — как му беше името — Джон Рийс.

— Женени ли са, Ваша Светлост?

— Предполагам, че е само въпрос на време.

Погледнах нагоре към небето, брилянтно синьо небе с облаци на ивици тънки като паяжина.

— Освен това, тя очевидно е достатъчно доволна да помага на Рийс да върши божите дела в Хъдърсфийлд.

— Ако откриете сърцето си пред нея…

— Какъв смисъл има? Защо да го правя? Тя даде да се разбере, че не иска да има нищо общо с мен, Хърбърт. Как мога да я виня? Не мога. Ни най-малко, като се има предвид… Освен това, младата дама преживя достатъчно благодарение на мен. Разговорът ми с нея само ще отвори стари рани, и въпреки че не бих искал нищо повече от това да я видя отново, не мисля, че мога да погледна тези очи и да видя колко много ме презира.

Лицето на Хърбърт се изчерви, той се размърда в креслото си и най-накрая обърна погледа си върху мен.

— Дрън-дрън.

— Не те разбрах?

— Това са пълни глупости, Ваша Светлост.

Вдигнах вежди, изненадан от твърдия тон.

— Това е абсурдно предположение, Ваша Светлост. Даже не сте говорил с младата жена. Как може да знаете какво си мисли, и, по-важното, какво чувства?

— Повече от очевидно е. Тя не се върна в Торн Роуз след смъртта на баща си. Защо да го прави? Ненавижда ме. — Въздъхнах и се загледах в полета на птиците в небето. — Може би, ако детето не беше умряло…

— Вярно е, Ваша Светлост, че детето можеше да помогне да зарасне раната от болката в нея и гнева към вас. Но това не обяснява защо, при положение, че я обичате, не отидете при нея да се опитате да признаете предаността си и да си я върнете обратно. — Свивайки устните си, той се втренчи в мен. — Това не е поведението на човека, който така обезумяло претърсваше страната в продължение на месеци, опитвайки се да я намери. — Той посочи с пръст към мен и каза: — Вие просто избирате най-лесния път, нали?

— В смисъл?

Той потупа слепоочието си, като присви очи.

— Не знам със сигурност. Но нещо се случи между вас и баба ви, когато бяхте в Лондон, за да търсите детето. Вие тръгнахте от Торн Роуз, изпълнен с трескава надежда, че ще откриете начин да помогнете на мис Аштън, и се върнахте затворен в себе си, готов да жертвате здравия разум на Мария, да не говорим за щастието ви, като отказахте да откриете дъщеря си. Скъсахте всякакви взаимоотношения със собствения ви брат. Двамата винаги сте имали недоразумения помежду си, но никога не е било толкова лошо, че да доведе до това продължително отчуждение. Може би това е, Ваша Светлост, случая „далеч от очите, далеч от сърцето“.

Мълчах.

— Да. Вярвам, че е така. Брат ви е по някакъв начин свързан разговора, който сте имали с вдовстващата херцогиня. Това си го обяснявам, защото се върнахте от Лондон изпълнен с ярост и чувство на безсилие към него.

— Мислиш твърде много — казах рязко, но от истината в думите му почувствах топлия въздух да изстива около тялото ми.

Той се наведе към мен с бледи кръгли очи, кичури бяла коса достигаха всяко от слепоочията му, давайки му вид на бухал.

— Вие не зачитахте баба си през целия си живот. Борехте се срещу контрола, който упражняваше над вас със зъби и нокти. Вие така се влюбихте в Мария Аштън, че бяхте готов да захвърлите наследството в ада, за да се ожените за нея. И все пак продължавате да се изолирате на това място, отказвайки да се срещнете с нея отново. Цялата работа мирише като развалена риба, ако питате мен.

— Не те питам — отрязах аз.

Сивите му вежди се събраха, тъй като той продължаваше да ме гледа предизвикателно. Накрая бързо кимна и се изправи, приглади с ръце палтото си, после каза:

— Много добре. Тогава ние приключихме.

Той протегна ръката си към мен и аз я сграбчих, разтърсвайки я.

— Желая ти късмет, Хърбърт.

— И на вас, Ваша Светлост.

Не гледах как Хърбърт си тръгва, но все по-дълбоко потъвах в стола с протегнати краката, гледах към далечината, диво освежена с ярки цветчета на пирен и орлова папрат.

Домът ми бе изправен зад мен като Голиат — висок и широк, пуст и самотен човек. Слугите си тръгнаха. Само аз останах, за да бродя из мрачните коридори, дрънкайки по клавишите на пианото, давейки вината си, докато самотата не се разсее заедно с продължителната болка по Мария.

Хърбърт беше прав, разбира се. Бодрото старо копеле — прекалено умно, за да е добре за него. По-умен от мен, очевидно.

Посегнах към бележката на малката масичка до стола ми. Писмото пристигна вчера сутринта от Париж — единствения ред, който отприщи нещо като скръбно чувство на загуба дълбоко в мен, което ме докара до безсъние цялата нощ.

„Бебето се роди. Имам син.“

Каква горчива ирония, че Едуина, която не даваше пукната пара за такъв дар, е благословена със син, докато Мария…

Исусе, кога станах такъв страхливец?

Хърбърт беше прав. За пръв път в живота си позволих на вдовстващата херцогиня да ме манипулира.

Далеч от очите, далеч от сърцето.

Точно така.

Все още седях, главата ме блъскаше от още една нощ, прекарана в пиене до забрава, опит да пропъдя болката, дълбаещата черното ми сърце.

Да, заслужавах този жалък живот. Мизерията. Страданието. Унижението. Ще направя услуга на себе си, брат ми и потеклото ми, ако си пусна един куршум в главата.

Обърнах лицето си към слънцето.

Проклетите спомени бяха там, дебнещи и пробиващи си път през ума ми.

Седях на това място с Мария, хипнотизиран от образа й — разширени сини очи, така невинни и уязвими, устните с цвят на зрели сливи. Дори и измъчен човек като мен не можеше да игнорира или забрави усмивка като нейната.

Сладък, красив ангел. Спасителят на душата ми.

Без нея бях загубен.

Внезапно твърде познато чувство на отчаяние се събуди в мен. Скочих от стола и закрачих с ожесточена решителност по калдъръмената пътека, докато стигнах до конюшнята.

Мейнърд беше напуснал Торн Роуз преди ден, беше си тръгнал в глухата нощ веднага след като го освободих. Нямаше никой, освен мен, нахранените свине, издоената проклета крава и Ноблес.

Конят ме гледаше с подозрителни очи като грабнах четката и започнах да го чистя, докато чувството ми на безсилие растеше.

— Да го направим, старче. Само двамата, сега.

Замах. Замах.

— Точно това заслужавам. Бил съм бич за човечеството през целия си живот. По дяволите!

Ноблес изсумтя и се измести.

— След няколко месеца може да открият само покрити с пръст кости, останали от нас, и кой, по дяволите, ще го е грижа? Нито една проклета душа, ето кой. Не че ги обвинявам. Брат ми ще си помисли „прав ти път“.

Хвърлих четката срещу твърдата стена, което накара жребецът да трепне и да се промъкне далеч от мен.

Падайки в благоуханната слама, аз се наведох срещу отделената стена и въздъхнах. Ноблес потърка рамото ми, а след това подуши косата ми, топлия му дъх ухаеше на овес и сено.

— Защо, по дяволите, трябва да ме е грижа как нелегитимността ще повлияе на Клей? Той е богат човек. Построи Бейзинстоук със собствените си кръв, пот и сълзи. Аз съм този, който се притесняваше за това. Побъркано, заблудено копеле, това съм аз. Ако имах зрънце съвест и интелигентност, щях да се кача и да яздя до Хъдърсфийлд, да превия колене и да я помоля да се омъжи за мен — преди да го е направила с надутия, лицемерен млад викарий и да разбие сърцето ми напълно. И тогава какво? — почесах коня между ушите.

Погледнах през вратата на конюшнята към имението с високите фронтони на фона на синьото небе — това беше всичко, което ми остана. Другите си имоти бях продал заради хазартни дългове. Беше само въпрос на време, месец, седмица, преди да бъда принуден да продам дома си.

Огледах някога блестящата конюшня, във всяка клетка имаше от най-добрите коне в цяла Англия.

Дори тук спомените за Мария се събудиха: сгушена на дъхавата слама, докато новороденото на млада кобила потърква глава в ръката й.

Проклинайки, скочих на крака и оседлах коня.

 

 

Яздех без ясна посока, просто позволих на животното само да реши накъде да върви, докато се опитвах да заглуша мислите в главата си. Следвахме виещите се каменисти пътеки, изчезващи под диво растящата пролетна тръстика. Очите ми се наслаждаваха при всяко издигане и бързо профучаване, по-красиви, отколкото някога съм ги виждал.

Защо никога досега не бях забелязвал дивата природа, разноцветно напръсканите треви от цветчетата на пирена и орловата папрат, скалите, покрити с мъх, и старите ели, извити и наведени от ветровете?

Притиснах с бедрата си Ноблес, когато той се спусна по наклона и се приземи по средата на планинския ручей. Водата се разплиска около нас, докато не стигнахме до плитчина от сладка папрат от другата страна. И тогава, едва-едва движейки се, поехме нагоре по склона, покрит с мъх. От усилие плешките на жребеца се запотиха под мен.

Достигайки върха, той спря, надигна ноздрите си по посока на вятъра, сякаш подушваше някаква заплаха.

Погледнах надолу към останките на мината.

Още спомени, които не бях готов да преглътна.

Опитах се да овладея Ноблес на място, но той изсумтя и се изправи, танцуващите му копита вдигнаха прах. Той се бореше, скърцаше със зъби по хамута, повдигаше се и мяташе главата си. Без да използвам шпори или камшик, го насочих надолу по склона към дома, но той отказваше да се движи.

Без предупреждение отметна глава си с такава сила, че поводите се скъсаха. Вкопчих се в гривата му, когато се спусна надолу, копитата му се движеха бързо и остъргваха парчета ронливи камъни, докато не стигнахме до пустия път, който водеше към мината.

Слязох от коня. Дишах тежко, целият бях изпотен от горещината на следобеда и от усилия да се преборя със странно войнственото животно. Веднага щом краката ми докоснаха земята, Ноблес хукна по наклона, изчезвайки с грохот.

По дяволите, по дяволите, по дяволите.

Неохотно се огледах, първо към рухналия вход на мината, а след това в редовете от каменни къщи, почернели от сажди. Прозорците бяха празни като мъртви очи, а дървените покриви стърчаха срещу небето като изпепелени кости.

Мълчанието на смъртта ме покри като саван и аз изтръпнах.

Представих си дълга линия от унизително прегърбени миньори бягащи от мината, лицата им покрити с гъст прах и пот, гърдите натежали от разрушителна кашлица, докато съпругите им напускат домовете си, за да ги поздравят.

Там, уединена под дървото, Мария стоеше върху ръчно изработен юрган, а слънчевата светлина къпеше лицето й.

Там, върху камъните покрай пътя, седях с дузина мъже и пиех бира, докато слушах разговорите им.

Бях работил заедно с тях. Потен и мръсен, аз страдах с тях. Мечтаех да стана човека, когото знаех, че мога да бъда. Исках да бъда.

Достоен за Мария.

Достоен за самоуважение.

Уморено паднах върху камъка с лакти на коленете си и затворих очи.

Минутите преминаха в часове и сенките на къщите се удължаваха около мен. Въздухът се охлади и вятърът задуха рязко.

В крайна сметка осъзнах шепнещия глас за такъв, какъвто беше — години по-късно, когато станах по-одухотворен човек — глас, необяснимо странен, който докосна слуха ми и предизвика намек на прозрение в мислите ми.

Чух го и се огледах, чудейки се откъде е дошъл. Без съмнение беше трик на вятъра, стенещ през сринатите камъни и дървета. Може би беше потрепването на клоните над главата ми, докосването на листата?

Каква халюцинация нахлу в мозъка ми!

Видях ясно миньорите, познатите приятели, с лопати и кирки на рамо, маршируващи като войска към мината. Домовете бяха цели отново. Миришеше на чист дървен материал и се чуваха развълнуваните разговори на хората.

И там, сред тях, стоеше друг: непознат, висок и строен, със светла коса и очи, сини като лятно небе.

Той гледаше директно към мен с мила усмивка на устните. После обви ръце около устата си и извика:

Побързай! Не разполагаш с много време!

Тогава изчезна.

Миньорите бяха изчезнали.

Бях сам отново.

Шокът на осъзнаването дойде като земетресение; подскочи трептящ през сърцето и духа ми.

Щях да купя мината и да я възстановя!

Щях да намеря начин да ипотекирам Торн Роуз, ако се наложи.

Но аз ще го възстановя. За себе си.

И за Мария.