Катрин Сътклиф
Мания (18)

18.

Мария остана до леглото на Солтърдън през цялата нощ, докато той спеше.

Неделната утрин изгря ярка, блестяща от сняг и лед. Мария се загледа уморено в безкрайния пейзаж, когато Клейтън и Миракъл метнаха тежките наметала и се приготвиха да тръгнат на църква, чиято камбанария блестеше като божи огън в далечния хоризонт.

— Тази сутрин има за какво да благодарим на Господ — каза Миракъл.

— Едуина, сигурна ли си, че не искаш да се присъединиш към нас? — попита Клейтън.

Мария обърна главата си и разгледа отражението на Едуина в огледалото на стената. Бледото лице на жената беше така уморено, както нейното собствено. Имаше и нещо друго. Тъга и отчаяние очертаваха лицето й. Раменете й се надигаха и спадаха, тя си пое дълбоко дъх, за да отговори.

— Сигурна съм, че стъпвайки на прага, покривът ще падне върху ми. Мисля, че не, Клейтън.

— Както искаш.

Клейтън се премести зад Мария и сложи нежно ръка на рамото й.

— Няма да стоим дълго, момиче. Ще се оправиш ли?

Тя кимна, погледа й отново се фокусира върху далечния връх.

Ще ти покажа още чудеса.

— Добре. Когато се върнем, ще те сменим. И… благодаря ти отново, Мария.

— На Бог трябва да благодарите — отговори тя.

— Разбира се.

Клейтън и Миракъл напуснаха стаята и тишината я изпълни.

Мария наблюдаваше кочияша и двойката наперени бели коне, които скоро щяха да изчезнат от погледа й.

Тя отвори прозореца, позволявайки свежия въздух да я целуне по бузите. Обърна лицето си към слънцето и затвори очи.

Сега слабият звън на църковните камбани достигна до ушите й като грачене на полски врани, наредени по потъналите камъни, заобикалящи къщата.

Лъскавите им черни крила блестяха на слънчевата светлина.

— Замръзвам — каза рязко Едуина.

Мария затвори прозореца, извърна се от живописната гледка и се премести отново към леглото на Солтърдън.

Тя протегна ръка, за да докосне челото му.

Не, нямаше да го докосне. Емоциите й бяха остри и тревожни. Сляпата омраза, която я гризеше през последните години, беше изчезнала, заменена от нежелани чувства на позната нежност.

Капризно сърце!

Проклет здрав разум!

— Обичаш го отново, нали? — попита Едуина.

Погледът на Мария се премести върху очите на Едуина, така пълни с отчаяние като заобления й корем. Нова остра болка докосна сърцето й.

— Разбира се. — Едуина се приближи. Устните й трепереха. — Не е лесно да го обича човек в някои отношения. Но го обичаме. Да. Обичам го и го мразя, едновременно. Той е като… пристрастяване. Любима отрова. Има нещо в Солтърдън, което сякаш моли да укротим звяра в него. Имаме нужда от някакво предизвикателство.

Едуина замълча за миг и докосна с ръка корема си.

— Детето движи ли се? — попита Мария.

— Да.

Едуина се присъедини към нея до леглото. Преди да успее да се спре, Мария сложи длан върху заоблената утроба на жената и сякаш в отговор малкото същество се премести срещу пръстите й.

Едуина ахна и тръпка премина през нея, причинявайки в тялото й спазъм.

— Момче е — прошепна Мария.

— Откъде знаеш?

— Чувствам ритъма на сърцето му. Той е здрав и буен. Кой месец…

— Април.

Мария се върна до прозореца. Емоции изпълниха за кратко гърлото й.

— Април. Сара беше родена през април. Това е чудесен месец за раждане на деца.

Тишина. Тогава…

— Знам за Сара.

Мария се обърна бавно с лице към нея.

— Знам всичко за нея. Знаех през цялото време.

Мария се взря в очите на Едуина, дъхът й заседна като в капан в дробовете й.

Едуина си пое дълбоко дъх, после бавно го освободи, раменете й рязко спаднаха, когато тя отклони погледа си.

— Детето е мъртво, Мария.

Ужасна болка се събуди в нея — тя стисна гърдите й, стаята се завъртя.

Изведнъж ръцете на Едуина бяха около нея, придвижвайки я към стола. Тя се отпусна върху него и покри лицето с ръце.

— Трей знаеше, разбира се. Ние всички знаехме. Не посмяхме да ти кажем. Ти беше прекалено крехка. Той се страхуваше новината да не се разстрои напълно.

Едуина се отпусна на колене до стола и хвана ръката на Мария. Сълзи потекоха от очите й и когато продължи, всяка дума разкъсваше съществото на Мария. Сара е мъртва. Милостиви боже…

— Детето починало няколко седмици след раждането. Въпреки това, което си мислиш, тя беше обгрижвана до края.

— Не! — Мария зарида. — Не моята безценна Сара.

— Съжалявам. Ужасно съжалявам.

Мария скочи от стола и побягна към прозореца, бутна го да се отвори и пое големи глътки студен въздух.

— Бяхме пред олтара, когато медицинска сестра пристигна с новината за местонахождението ти. Бабата на Трей е знаела през цялото време, че си в Менсън. Вдовстващата херцогиня нямаше друг избор, освен да признае всичко. Че си погребана там. Че е имало заченато дете и че е починало.

Враните нарастваха по каменната стена, докато заприличаха на голям черен облак от пърхащи криле. Камбаните на църквата вече не звъняха.

— Разбира се, той беше длъжен да те освободи от онази ужасна лудница. Той те е обичал много някога. Но в крайна сметка е продължил. Ние се влюбихме. Напълно разбирам как се чувстваш.

— Не. Не, ти никога няма да разбереш как се чувствам!

— Разбира се, че мога. Не съм ли в същата ситуация? Носейки детето на човека, когото обичам? Неомъжена? Губейки привързаността му? Присъствието ти тук го обърква. Той се чувства отговорен за теб.

Едуина се премести зад нея.

— Умолявам те. Махни се от Торн Роуз, Мария. Остави го и му позволи да се влюби отново. Искам го заради детето ни. Нашият… син. Ти си все още млада жена, докато аз…

— Спри!

Мария се обърна към нея, стисна юмруци и се разтрепери.

Едуина плачеше, отчаяните й очи преливаха от сълзи:

— Съжалявам. Толкова съжалявам.

— Къде е погребана тя? Кажи ми! Къде е погребана дъщеря ми?

— Аз… аз не знам. Какво значение има това? Тя е с Бога сега. С Пол.

— Пол? — Мария присви очите си и Едуина се отдръпна.

Внезапно, докато отчаянието се увеличаваше в сърцето й, странно изтръпване я изпълни. Вече не я интересуваше молбата в очите на Едуина. Нито пък искаше да гледа назад към лицето на стария си приятел, любовник, баща на дъщеря й — сладката, отишла си Сара.

Мария излезе от стаята. Едва чувстваше студенината на дългия коридор, докато вървеше вдървено към собствената си спалня с изправени раменете и равна брадичка. Завесите бяха спуснати. Камината — черна и празна.

Трепереща от студ, тя застана в центъра на стаята и се вкопчи в себе си. Чудовище от делириум и заблуда отново зина в съзнанието й, помахвайки със скелетен пръст.

Ела с мен, Мария. Тук си в безопасност. Топло. Тъмно. Няма повече болка. Няма повече спомени. Имай вяра, Мария!

— Пол, Пол, защо не ми каза?

Мария, ела. Няма повече мъка. Без повече лъжи. Ще ти покажа още чудеса.

— Ненавистни чудеса!

Като падна на леглото, тя се разплака и затвори очи.

 

 

— Мис? Мис Аштън?

Мария отвори очи и премигна сънливо. Няма тъмнина. Няма топлина. Тя се обърна по гръб и погледна в широко отворените очи на Айрис.

Закръглената малка прислужница кършеше ръце, като стоеше близо до прозореца, завесите бяха разтворени и разглеждаше Мария от разстояние.

— Неприятно ми е да ви безпокоя, момиче. Но някой дойде за вас.

Мария се намръщи и седна. Главата й пулсираше и очите й смъдяха. Колко дълго ли е спала? Не много. Утринното слънце все още светеше със златист блясък през източните прозорци.

— Някой иска да ме види?

Слугинята кимна:

— Да. Казва, че е много важно.

— Кой е?

— Не каза, мис. Каза само, че въпросът е на живот и смърт.

Кой ще идва при нея тук?

Защо?

Съмнение се събуди в Мария, докато слизаше от леглото.

— Вижте сега. — Айрис се пресегна за шала, хвърлен върху гърба на един от столовете. — Най-добре ще е да си сложите това. Тук е ужасен студ. Нека наметна раменете ви, госпожице, да не зъзнете ужасно. Не може да се разболявате отново. Негова Светлост ще ни одере живи.

Почувства шалът, тежък, топъл и желан, докато Айрис я увиваше с него.

— Как е Негова Светлост?

— Все още спи дълбоко. Лейди Едуина е с него.

С известно нежелание Мария последва прислужницата от стаята надолу по дългия коридор. Докато се спускаше по стълбите, погледът й се спря на човек, облечен с наметало и шапка, който влачеше калните си ботуши по пода на мраморното фоайе.

Айрис бързо напусна, а Мария се поколеба на най-долното стъпало.

Мъжът се взря в нея от сянката на шапката си.

— Кой сте вие? — попита Мария.

— Аз съм тук да говоря с мис Аштън. Мария Аштън.

— Какво искаш от нея?

Той се приближи.

— Ще говоря само с мис Аштън, ако нямате нищо против.

Мария дръпна рамене назад и слезе от стълбите.

— Аз съм Мария Аштън.

Усети смущаващо въздействие на погледа му, докато подробно я оглеждаше.

— Не, вие не сте Мария Аштън от Хъдърсфийлд — каза той накрая. — Познавам я. Не сте вие.

Мария се приближи, присвивайки очи, докато се опитваше да разгледа лицето му и чертите, потъмнели и закалени като стара кожа.

— Аз съм Мария Аштън. От Хъдърсфийлд.

— Дъщерята на викария?

— Да — кимна тя.

Той пристъпи още по-близо, чак докато тя видя наболата сива брада и усети миризмата на бира и тютюн от дъха му.

— Дяволите да ме вземат, това си ти — каза той. — Ти ме познаваш, момиче. Що за дяволска работа?

— Кой сте вие? И защо сте тук?

— Името ми е Ралф. Ралф Джойнър, момиче. Разпозна ли ме?

— Не.

— Грижа се за пределите на църквата вместо баща ви. Викарият на Хъдърсфийлд.

Баща й.

Не, тя не познаваше този човек. Името му не предизвика никакви спомени в ума й.

Съмнение се събуди в нея и тя хвърли поглед към вратата, през която Айрис изчезна.

Една твърда, страшна ръка се стегна върху китката й и тя ахна, опитвайки се да се отдръпне, но той я задържа с отчаяние.

— Имам съобщение от баща ти — каза той с едва доловим шепот.

Тя се опита да дръпне ръката си далеч. Страхът накара сърцето й да бие по-бързо.

— Не ви вярвам. Пуснете ме.

— Мис, той пита за теб. Баща ти…

— Пусни ме или ще крещя.

— Той умира, момиче.

Мария застина.

— Да, момиче. Той е много болен. Цялото село е зле.

Погледна покрай Мария нагоре по стълбите.

Тя се обърна и видя Едуина, пръстите й стискаха кадифената пола, а лицето й изглеждаше изпитото.

— Това е някакъв трик, нали? — предположи Мария.

— Не знам за какво говориш — отвърна Едуина.

— Вярно е, момиче.

Тя отново погледна към мъжа и той свали шапката си.

— Не ме ли позна, мис Аштън? Аз се грижех за градините на църквата и аз и синовете ми копаем гробовете в гробището. Ралф, момиче. Брат ти Пол ме наричаше Дигър.

Чувството на отчаяние нарастваше в нея, Мария се взря в старото му лице. Да. Да, сега си спомни. Колко е остарял през последните години!

Някога със силно тяло, сега той беше почти хилав, раменете му стояха приведени.

— Как е разбрал баща ми, че съм тук? — попита тя.

— Не знам, момиче. Той просто ме повика до леглото си и ревеше да бързам колкото се може към Хорт и Торн Роуз. Каза, че е длъжен да те види, преди да умре.

Той затътри краката си и въртеше шапката си в ръцете си.

— Докарах превоз, мис. Ако побързаме, можем да стигнем преди мръкване.

Баща й умираше. Колко странно е, че думите я засегнаха. Тя го презираше, кълнеше го. Обвиняваше го за страданията на жалката й майка. И все пак… някакво странно чувство обхвана сърцето й, щом си помисли, че му липсва.

Бавно, тя се обърна да погледне Едуина.

Ами Солтърдън?

Какъв смисъл има да се моли?

Рано или късно всички умират.

Умират!

Сара. Нейната обожавана, красива Сара си отиде. Всичко си отиде. Пред нея, облечена в смарагдово кадифе, с подут корем от детето на Солтърдън, стоеше жена, чиито очи показваха страдание.

Тя се обърна към възрастния човек.

— Много добре. Нека да тръгваме.

 

 

Мъката на Мария за починалата й майка бе успокоена от духа на Пол, който я увери, че без съмнение тя е заела своето място сред светите души на небесата. Всъщност тя трябваше да намери голямо облекчение и мир там, далеч от тираничното поведение на съпруга си.

Мери Аштън не беше щастлива жена. Малко пъти Мария и брат й бяха виждали усмивка върху устните й. Но неприветливата й външност не ги плашеше толкова, колкото натъжаваше. Тя беше жертва на бълващите огън и жупел тиради на викария също толкова, колкото и децата й. Заслужаваше много повече.

Тези мисли се носеха през ума на Мария, когато в каретата тя и Ралф се возеха по често използвания път.

Той криволичеше покрай южните бедни райони като черен, хлъзгав гръб на змия. Покрай дълбоките богати хълмове овцете пасяха доволно, газейки през снега, за да достигнат до необходимите за преживяването им груби бурени. Пролетта идваше и буйната им вълна щеше да бъде остригана, за да се изпреде през пресата в Хъдърсфийлд и да се продава из цяла Англия като най-хубавата вълна, която може да се купи с пари.

Защо се върна тук? Тя избяга от Хъдърсфийлд, за да се отърве от постоянните мъчения на баща си. Не би трябвало да я е грижа дали е жив, или мъртъв.

Как е разбрал, че тя е в Торн Роуз?

Дали е знаел за всичките години на затворничеството й в Менсън, как е линеела там с престъпните безумци?

Защо да го успокоява на смъртния му одър, когато той причини на семейството си само скръб и страх? Защо сега тя трябваше да прости прегрешенията му?

Нощта се спусна над тях, сподиряна от вледеняващ хлад. Най-сетне, екипажът спря пред портата на това, което някога беше скромният дом на Мария. Малко по-голяма от обикновените къщи, с покрив, покрит с бръшлян и безплодни дървета с усукани клони. Мрачна, почерняла фасада и тъмни прозорци отразяваха металния небосвод, а върху износената врата беше боядисан жълт кръст.

Тя позна знака; същият кръст беше жигосан на вратата, когато преди години същата болест покоси толкова много жители на Хъдърсфийлд и отне живота на скъпия й, измъчен Пол.

Бързо огледа къщите около тази на баща й. Те бяха също така тъмни, с малко светлина, блестяща през прозорците им. И там блестяха жълти кръстове по вратите, символизиращи наближаващата смърт.

Съпротивата в нея нарасна. Беше се надявала никога повече да не види викария. Той я бе заклеймил като блудница, дълго преди Мария дори да разбере смисъла на думата. Тя, така чиста, колкото едно дете можеше да бъде, беше осъдена просто защото се бе родила жена.

А ако той искаше тя да дойде тук за една последна душевно разярена проповед? Щеше ли да прокълне душата й в ада с последния си дъх?

Поемайки си дълбоко въздух, тя се реши да тръгне напред. Ботушите й скърцаха върху снега, докато се придвижваше към старата порта, която се люлееше и скърцаше при всеки остър порив на вятъра.

Покрай рушащата се сива каменна стена около къщата врани, подредени като в черно облечени войници, бяха разперили крила срещу вятъра, който внезапно изду наметалото й. Изведнъж те литнаха към небето като черен облак.

Тя гледаше как кръжат около къщата отново и отново и неприятното усещане запълзя по гръбнака й, те чакаха… викарият на Хъдърсфийлд да умре.

Чакаха да придружат душата му към отвъдното.

Тя не почука, а бутна вратата и влезе в стаята, където една-единствена лампа светеше на масата. Оскъдно трептяща, тя не можеше да стопли въздуха в стаята.

Къщата беше точно както си я спомняше: малко помещение с варосани стени и частично покрита с килим, няколко семпли, но удобни столове, два от които бяха изправени пред огъня и два пред масата, където те се хранеха в пълно мълчание. Срещу северната стена стоеше часовник, стрелките сочеха няколко минути след седем часа. Наблизо имаше шкаф, нареден с чинии и купи, които някога бяха най-ценните притежания на майка й — деликатен бял порцелан, подарен от майка й преди смъртта й.

Вдясно от малката стая, в която Мария стоеше неподвижно, замръзнала повече от страх, отколкото от студ, беше тясното стълбище. Перилата му бяха махнати веднъж от викария, открил, че децата му с удоволствие се спускат по тях. Нагоре по стълбите бяха трите тесни спални без прозорци, всяка с легло и скрин.

Обгради я воня на смърт, миризма на прах и гниене. Тя бързо покри носа си с едната ръка и се съсредоточи върху леглото, което беше преместено до огнището.

Ненавистни чувства я завладяха при вида на баща й, с бледо изтощено тяло и ръце толкова слаби, че под тях се открояваха костите му. И очите — ями от страх и отчаяние — съсредоточени върху лицето й с такава емоция, че й се прииска да избяга от къщата.

Никой истински вярващ човек нямаше да е така изплашен от смъртта!

С хриптящ дъх той хвана китката й със студената си ръка и прошепна: „Прости ми“.