Катрин Сътклиф
Мания (17)

17.

За миг тя се закова на място, сякаш се бе натъкнала на портал в миналото, който трябваше отдавна да е погребала дълбоко в лудостта. Отприщени, спомените се втурнаха към нея.

Бяха й познати.

Тя знаеше пътя към спалнята на Солтърдън. Много пъти бе вървяла по тези дълги коридори преди години, решена да го излекува. Не се страхуваше от него. Всеки ден се вглеждаше в лицето му и не откриваше нищо, освен удоволствие от изопачените му думи и яростен темперамент.

Светът го смяташе за звяр.

И все пак… все пак, след това тя беше способна на състрадание.

Тогава погледна отвъд чудовищната фасада на човека, показваща уязвимост, болка, мъка. Тя знаеше, че в гърдите му бие сърце, че се чувства неразбран.

Спри! Спри с този омразен и нежелан спомен!

Тя не го обичаше.

На нея не й пукаше, че страда. Това бе божие наказание за ада, на който той я бе обрекъл.

Щеше го застави да каже истината за дъщеря й. Нищо повече!

Пресичайки залата, тя забеляза картините по стените — отдавна починали предци, мрачни мъже и помпозни жени с напудрени коси и пищни бижута, чиито строги погледи бяха безжизнени както в живота, така и в гроба.

Отмина голям дъбов часовник, който беше гравиран и потъмнял с времето и чистенето. В този момент той удари.

Дълбок звук отекна през празната зала и сякаш месингов чук удряше по сърцето й. Студен като в гробница въздух проникна в коридора. Горящите свещници по стените хвърляха особена, завихряща светлина, сякаш бяха обезпокоени от нечие бягащо, невидимо съществуване.

Най-сетне Мария стигна до спалнята.

Тя спря за момент с ръка върху дръжката, тъй като спомените горяха по-ярко с ослепително сияние.

Изправи рамене и влезе в стаята.

Присъстващите при болния я погледнаха с безизразни лица, а очите им се разшириха, сякаш някакъв призрак се бе появил.

И все пак никой не проговори.

Клейтън стоеше до леглото на брат си, жена му бе близо, докато Айрис се навеждаше над Негова Светлост и охлаждаше изпотеното му лице с влажна кърпа.

Мария беше неподготвена.

Не си представяше, че ще трепери по такъв начин, когато го види. Да, тя беше разтърсена от гняв, и трепереше от страх, болка и отвращение в негово присъствие. Но също… чувстваше предателски емоции и объркване.

Паниката я сграбчи.

Юмрук от огнена стомана сграбчи същността й. Любов и омраза се бореха в гърдите й и мислите й бушуваха от разсъждения.

Бягай! Сега!

Той е причина за скръбта ти!

Той е причината животът ти да се превърне в кошмар.

Беше виждала мрачното изражение на смъртта само веднъж в живота си — миг преди душата на любимия й Пол да се изплъзне от земната си обвивка и да политне към небето.

Клейтън и Миракъл отстъпиха встрани, позволявайки на Мария да се приближи.

Тя погледна в очите на Айрис, видя искрящите сълзи там, миг преди тя да се отдръпне, стиснала влажната кърпа към огромната си пазва.

Не, той все още не се бе предал. Гърдите му се надигаха с плитки вдишвания и всеки негов дъх звучеше като стъргане на метал в метал.

Помогни му, чу се шепот от сенките в далечния край на стаята, стряскайки я.

Пол! Той все още беше с нея. Не духът, измислен от лудостта й. И все пак изглеждаше шокиращо и плашещо в този момент.

Мария, трябва да му помогнеш. Само ти можеш да го спасиш.

Способностите й се събудиха, тя се обърна рязко и насочи вниманието към жалките слаби пламъци в камината.

— Поддържайте огъня — нареди тя. След това се обърна към Айрис: — Събери от най-дебелите завивки и ги подреди върху Негова Светлост. И повечето от вас, вън. Махайте се.

— Мислиш ли, че ще оставя брат си с теб без надзор? — попита Клейтън. — Мили боже, жено, ти ще се опиташ да го убиеш…

— Бих ли убила човека, който знае местонахождението на дъщеря ми?

Тя присви очи, като погледна бледото му лице.

— Освен ако ти не знаеш истината за нея. Така ли е? Дяволът да се всели в теб, ако не ми отговориш честно! — Тя се втренчи в Клейтън. — Отговори ми, по дяволите! Какво ще кажеш?

Той обърна сивия си поглед непоклатимо и неподвижно върху нейния.

— Не знаем повече от теб, Мария. Ние също току-що научихме за детето — както и Трей. Баба ми е тази, която крие тайната. Брат ми е невинен.

— Ти си истински лъжец.

Мария се обърна настрани.

— Разбира се, че няма да ми кажеш истината сега. Все пак, ако я разбера, ще замина и той ще загине. Душите ви ще отидат в ада. Сега вън. Няма да започна да го лекувам, докато не излезете.

Съпругата на Клейтън нежно стисна ръката на съпруга си.

— Хайде, Клей. Остави ги сами.

— Ти си също толкова глупава, колкото е и тя, ако мислиш, че…

— Съпруже, брат ти е на прага на смъртта. Тя няма друг избор, освен да му помогне.

Клейтън мина зад Мария.

— И после какво, момиче? Ще изтръгнеш истината от умиращите му устни и ще го задушиш с някоя възглавница?

Той сложи ръка върху рамото й и тя трепна. Щеше да се отдалечи, но ръката му я държеше сякаш с магическа сила.

— Познавах те, когато беше невинна и добра и мислеше само доброто на ближните си. Ти видя отвъд загрубялата черупка на брат ми, на човека, способен да те обича. Ти, повече от всички други, излъчваше християнска благосклонност дори към най-изгубените души.

— И какво получих? — каза тя. — Погребаха ме в царството на злото.

Тишина.

Най-накрая той си тръгна.

Мария чу, когато стаята се опразни. Секунди по-късно Айрис се върна със завивките и ги постави върху Солтърдън. Хърбърт я последва. Подкладе огъня, докато пламъците заоблизваха с драконови езици каменната камина. Лицето на Солтърдън заблестя в пот и стаята заискри с червена светлина като утробата на ада.

Мария седна на едно столче в долния край на леглото на херцога, след като прислугата напусна. Ръцете й яростно бяха стиснати в скута, когато топлината изпоти тялото й и изгори дробовете й.

После чу стон.

Докато гледаше, блясък се посипа по гладкото му безцветно лице. Пот намокри косата му и капки посипаха контурите на бузите му.

Колко слаб и жалък изглеждаше!

Тя се обърна и покри лицето си с ръце. Трябваше да се радва на страданията му! И все пак…

Какви омразни, дразнещи чувства се гърчеха в сърцето й. Какви нежелани спомени се събудиха с ужасна яснота.

Усмихнатото му лице… нежното му докосване… нежната му целувка.

Помогни му, дойде познат шепот, толкова близо, че почувства думите като полъх по бузата си.

Мария се обърна напрегнато. Стаята беше празна.

— Покажи се! — извика тя.

Тишина.

— Защо вече се криеш от мен, Пол?

Тишина.

Тя се премести до прозореца и отхвърли настрана тежките завеси. Топлината караше леда върху стъклата да се стопява и отвъд тях нощта лежеше черна, студена и тиха.

— Къде си? Покажи се! Докажи ми, че съществуваш и никога не си бил плод на лудостта!

Имай вяра.

— Вяра? Братко, аз отдавна загубих вярата си.

Не, не си я загубила, Мария. Тази вяра те запази жива.

Мария затвори очи и отпусна чело на стъклото.

— Ти ме поддържаше жива, Пол. Никой друг. Но сега ми се присмиваш. Пазиш красивото си, любимо лице от мен. Защо не ми помогнеш сега? Ако е вярно това, което казват, че е невинен, че човекът, умиращ в ей онова легло, не ме е изоставил в страшната лудница, защо не ми го каза? Ако ти наистина съществуваш, защо не ми разкри истината за дъщеря ми?

Тя се обърна към празната, задушна стая.

— Аз ще ти кажа защо: защото ти не съществуваш. Не и след като умря в ръцете ми преди много години. Ти не си нищо повече от продължителна халюцинация на една маниачка.

Тишина отново.

Погледът й се стрелна из стаята, чувство на паника нарастваше в нея.

— Пол? Пол! Тук ли си? Аз… аз не исках да кажа това. Не ме оставяй. Аз просто искам истината. Искам да разбера.

Мария чакаше, а тишината натежа в нея.

Най-накрая тя се обърна и тръгна към леглото, като всяка стъпка беше нерешителна, а тялото й се чувстваше тромаво и вдървено. Сърцето й бе вледенено и празно като нощта навън.

Нещастна вяра! Тя беше тази, която й причини страдания, изпълни безкрайните й дни и нощи в мръсната каменна килия, молейки се на бога, който я изостави.

— Защо? Защо? Защо? — изрече тя в тъмнината.

Тя, която изпитваше само добрина и толерантност през целия си живот.

Тя, която никога не бе казала и една груба дума, никога не повдигна невъзпитано пръст дори на най-отвратителните нищожества.

Тя, която проявяваше търпение и разбиране към жестокостта и господството на баща си.

След продължителната агония, която бе преживяла, смъртта бе добре дошла благословия. И най-накрая, затворила очите си, в покой, вяла вяра, и с голямо спокойствие, прегърна лудостта.

Солтърдън завъртя глава от една страна на друга, непоносимият въздух поддържаше треската.

Помогни му.

— Не, няма! Мразя този мъж!

Той е загубен! Загубен! Всяка надежда и вяра се изгубва с него…

— Тогава нека умре.

Спаси го, Мария. Спаси себе си.

Изведнъж очите на Солтърдън се отвориха. Той я закова със зеници, стъклени и пламнали. Устните му се разтвориха и той прошепна „Мария!“.

И тя чу звук като музика.

Мелодия, която преследваше мислите й месец след месец. Изпълваше съзнанието й, успокояваше я и я пронизваше, извикваше любимите видения, които разкъсваха сърцето й на две.

Песента на Мария.

Той я беше написал през онези години, когато загуби способностите си да общува. Думите му достигаха до нея по единствения начин, възможен за него.

Всеки звук от клавишите на пианото се превръщаше в нежна милувка за душата й.

Какъв злодей я свиреше сега?

Тя побягна към вратата и се хвърли да я отвори, след това излезе в празния коридор. Музиката не беше тук. Съществуваше само в ума й — болезнената измама на паметта.

Мария се върна в стаята и седна на един стол близо до леглото на Солтърдън. Очите му се затвориха отново, тялото му се гърчеше под тежестта на топлината, която се спусна към и в него. Белите му дробове се разтърсваха от всеки дъх.

Далечният часовник удари полунощ. Времето течеше.

По-късно удари един. След това два.

През няколко часа тя се събуждаше и подклаждаше огъня, чувствайки топлината да опарва плътта й и да потапя дрехите й в пот. Копнееше да отвори прозореца и да облекчи собственото си страдание.

Измина още един час и тя задряма.

Изведнъж хлад я целуна по бузата и ръцете и тя се събуди притеснено. Изправи се, като че повдигната от някаква невидима сила. Ледени пръсти я бутаха отзад по гърба, упътвайки я към леглото на Солтърдън.

Той лежеше тихо, очите му бяха отворени, а лицето безцветно.

Херцогът, приятелят, любовникът, злодеят беше мъртъв!

Вихрушка от мрак се въртеше около нея и някакво чувство се пробуди в гърдите й. Страх. Да! Скръб. Не, не мъка. Със сигурност не и мъка.

Но тя вече нямаше сила да отрича предателската мъка. Молитва раздвижи устните й.

— Скъпи Небесни Боже, спаси го.

Тя постави трепереща ръка на все още топлото му чело и затвори очите му.

— Скъпи Небесни Боже, спаси го.

Отвъд стъклата на прозорците вятърът премина през близките клони, стенещи като хиляди души. Ужасяващият, но красив звук изпълни стаята, и Мария завика отново и отново, умоляваше безплътните ангели да запазят още веднъж скъпия господар на сърцето й.

Стъклата на прозорците трепереха. Пламъците в огнището се надигнаха с нови сили, искрите им играеха по стените като танцуващи нимфи.

Каква страшна енергия я обкръжи! Огън и вятър. Песента на душите. Премина през тялото й и надолу по ръката й, и като отметна назад главата й, видение се излъчваше над нея с ослепителна бяла светлина.

Пол! Блестящите му сини очи се усмихнаха. Любимото лице, така различно, беше толкова красиво, като на самия Бог.

Вяра, Мария. Тя все още е с теб. Никога не се съмнявай в мен. Аз живея в теб и ти в мен. Ще ти покажа още чудеса.

Видението избледня, въртейки се в спирали към бяла бездна, в която изчезна. Пол беше изчезнал. Вятърът беше изчезнал. Пеенето на душите, всичко си отиде.

Мъжът под ръката й се раздвижи. Клепачите му потрепваха.

Солтърдън бе жив.

Благодарност нарасна в сърцето на Мария и тя усети как пада на колене до леглото му с ръце, кръстосани на гърдите си.

Вратата на стаята се отвори с трясък и забързани стъпки се приближиха.

— Какво, по дяволите, става тук? — заяви братът на Солтърдън.

Миракъл се понесе около Мария и забърза към леглото на Трей.

— Треската е преминала.

— Слава на Бога — заяви Клейтън.

Мария затвори очи и прошепна:

— Благодаря на Бога.