Катрин Сътклиф
Мания (16)

16.

Мария вече не ме гледаше безумно.

Докато стоях пред нея, светлината от камината се отразяваше върху лицето й, очите й бяха твърди и блестящи като сини диаманти, а аз жадувах за забравата на лудостта.

— Какво си направил с дъщеря ми? — попита тя.

— Нашата дъщеря, Мария.

— Не. — Тя поклати глава и тънките пръсти на ръцете й яростно стиснаха стола. — Детето престана да бъде твое от момента, в който ти избра друга пред мен. Моментът, в който ме отпрати. Колко щедро те възнагради баба ти, Ваша Светлост?

— Аз съм херцог. Има малко неща, който тя може да ми даде, и вече да не съм ги имал.

Устните й се извиха и очите й се присвиха.

— Спомням си склонността ти към разврат и хазарт. Няколкостотин паунда ще ти стигнат, за да си покриеш дълговете.

— Мария…

— И, разбира се, потеклото ти. Не дай боже, да се роди копеле от дъщеря на човек със скромен произход, която да опетни „синята кръв“ на Хоторн.

Отправих й усмивка толкова студена, колкото нейната, иронията в думите й ме накара да стисна зъби.

— Уверявам те, че няма да съм първият титулуван баща със синя кръв на извънбрачно дете. Без съмнение има много незаконни деца на мои видни връстници, които броят секундите, докато бащите им спрат да дишат.

Погледът й ме последва, когато се преместих на един стол близо до нея и седнах.

Мария наклони главата си на една страна, като че ме преценяваше, лицето й изразяваше самодоволно удоволствие.

— Годините не са били благосклонни към теб, Ваша Светлост. Станал си мършав. Посивял. Челото ти е набръчкано от пропаднал живот. — Тя се наведе към мен, пръстите й се забиха в креслото: — Радвам се.

— Мария. Мисли рационално…

— Рационално? Не можеш ли да познаеш яростта, когато я видиш? Ненавистта, каквато е? Ваша Светлост, очакваш от мен да бъда рационална, когато вехнех в дупка през последните години? Когато не познавах нищо друго, освен глад и унижение? Очакваш рационалност, след като родих сред зловонна мизерия и безпомощно гледах как бебето беше откъснато от ръцете ми и взето от мен? Ако вярваш в това, значи си по-луд, отколкото си мислиш.

Погледнах встрани, лицето ми гореше от презрителните й думи.

— Съжалявам.

— Съжаляваш?!

За един кратък миг лудостта стремително се върна, проблясваща в очите й. Тялото й трепереше. Дишането плитко, едва доловимо задъхвайки се.

— Съжаляваш. Колко смешно. Нима наистина очакваш, че с това жалко изказване ще ти простя?

— Не — поклатих глава аз.

— Никога няма да ти простя. Ще проклинам името ти до деня на смъртта си, Ваша Светлост. Живея за момента, в който ще стана свидетел как сърцето ти ще бъде изтръгнато от тялото, опустошено от страх, объркване, разочарование и мъка. Бих го извадила със собствената си ръка, ако можех, и гарваните с удоволствие ще се бият за него, блъскайки се, и ще го имат от окървавените ми ръце.

— Исусе! — Изправих се.

Мария скочи на крака, дланта й улучи бузата ми с такава сила, че бях разтърсен до пети.

Удари ме отново. И отново. Всеки удар бе по-силен от предишния, а огненото жило на болката се засили.

Стоях там с разкрачени крака, усещах металния вкус на кръв върху езика си, докато, изчерпана, тя падна на стола и покри лицето си с ръце.

— Махай се! Махай се! — Тя се разплака, а тялото й се люлееше напред-назад. Исках да я докосна. Копнеех изтощено да легна в краката й. Да я моля да чуе истината, но най-вече да ми прости.

— Това не бяха мои грехове, а манипулациите на вдовстващата херцогиня, които ни доведоха до този жалък момент.

Като изтрих капката кръв от брадичката си, погледнах в очите на Мария, която вече не ме прегръщаше с любов и състрадание. Те бяха изпълнени с ярост и омраза.

— Ако бях виновен за гротескната ти съдба, защо бих искал да те спася от това мрачно място? Защо ще те връщам в Торн Роуз да обгрижвам тялото и душата ти?

— Може би съвестта ти те е гризяла, Ваша Светлост.

— Дали човек с такава съвест ще те погребе на такова място? Ако наистина бях такъв звяр, който да те подложи на зверствата в Менсън, който да те лиши от детето ни, все още щеше да се свиваш от оскърбителни ръце и да се намираш във вакуум на лудост — да бъбриш с призрака на брат си…

— Спри! — Тя покри ушите си с безкръвни треперещи ръце.

Насилих се да отвърна поглед.

Съвест.

Как посмях дори да обмисля възможността? Ако в мен имаше съвест, сега щях да търся дъщеря ни.

Но стоях тук, позирайки като някоя невинна, неразбрана жертва, докато жената, която обичах, се разкъсваше на парчета от мъка по детето си.

Какъв жалък измамник бях.

 

 

Ах, агония, всичко беше агония.

Мъчение. Изтънчена бруталност, която ме държеше буден цялата нощ. Все още треперех от студа на ледената вода, от която спасих Мария.

Той пропълзяваше под кожата ми. Остъргваше костите ми. Сгъсти кръвта ми, докато сърцето ми заби толкова тежко, че почувствах смразяване в гърдите. Студ изпълни всяко кътче на спалнята ми въпреки горящите пламъци.

Нарастващият ми гняв запали огън от възмущение от това, че Мария, дори в здравомислещите си моменти, ме мисли за човек, който би я подложил на такава мизерия и мъка. Една дума, казана от устните й, или един поглед от очите й можеха лесно да ме убият, без да потече капка кръв от вените ми.

Безполезно. Чиста глупост е дори да се опитвам да се помиря с нея.

Благодарение на вдовстващата херцогиня направих вечен враг единствената жена, която някога съм обичал и винаги ще обичам. Бях убеден в това до мозъка на костите си.

Изкашлях се и потръпнах. Въпреки студа, който пропълзя в тялото ми, капки пот покриха челото ми. Горещината започна да ври в гърдите ми, пипала пълзяха през дробовете ми и ме смазваха постепенно все по-силно и по-силно. Точно преди светлината на зората да пробие пътя си през мрачните, снежни облаци, аз се сринах в леглото си, изтощен от неистовото темпо и нарасналото тежко дишане.

Свещите горяха слабо. Огънят намаля до жар, блестеше и съскаше. Часовете минаваха. Кондензация се образува по стъклата, украсявайки ги с ледени кристали.

А аз изгарях.

 

 

Проклет да е здравият разум.

Докато беше в Менсън и часовете и дните едва се изнизваха един след друг, Мария отчаяно бе копняла да избяга от реалността. Само тогава нежната милувка на забравата й носеше мир. Мир от страха, болката, мъката. И омразата. Само в тази забрава Пол идваше при нея.

Пол — какво безумие! Присъствието му беше просто плод, роден от лудостта. Пол — единственият човек в живота й, който някога наистина я обичаше.

Майка й не я обичаше. Тя бе слабо и жалко същество, което така се страхуваше от съпруга си, че се свиваше и трепереше, когато той хвърляше огън и жупел върху децата си.

Не, и баща й, жестокият викарий на Хъдърсфийлд, не я обичаше. Не обичаше и сина си. Те бяха обекти, които ненавиждаше и ругаеше. Семена на Сатаната, породени от слабост и похот.

Колко отчаяна трябва да е била, за да вярва, че човек като Хоторн наистина ще я обича. Колко наивна да вярва, че той няма да се поддаде на задълженията към титла и потекло и ще свърже живота си с дъщеря на обикновен викарий.

Ах, но тя го обичаше. Въпреки безумието, което го беше превърнало в звяр.

Не, не безумие, а немощ, причинена от рана на главата, нанесена от разбойници, които го бяха ограбили и оставили да умре. Светът го считаше за луд. Тя не.

Тя го обичаше, дори когато вдовстващата херцогиня я откара далеч от Торн Роуз и Солтърдън. Колко често, докато гниеше в мрачната си килия, си припомняше нощта, когато стоеше изправена лице в лице с пепелявите бузи на старата жена, чиято ненавист бе достатъчно очевидна, за да накара Мария да затрепери от присъствието й.

„Ти ще го съсипеш.“

„Ще го направиш за посмешище.“

„Децата ви ще бъдат осмивани. Подигравани. Те ще прекарат живота си, презирани от техните връстници.“

„Ако наистина го обичаш…“

„Ако наистина желаеш щастието му…“

„Той не те обича. Трябва да знаеш това. Чувството, което изпитва, не е нищо повече от благодарност към грижите ти за него. Това е само похот, просто плътски глад на мъжки звяр.“

„Какво ще правиш, когато той накрая си признае тези чувства и това, което са наистина? Ще бъдеш ли доволна да се топиш без любов в изолацията на Торн Роуз, докато той се задоволява с любовниците си?“

Старицата бе наклонила главата си на една страна и в очите й блестеше злоба, която потресе Мария.

„Може би няма да трае и толкова дълго. Съмнявам се, че ще се ожени за теб така или иначе. Може би ще те захвърли в градска къща на Мейфеър, за да пълзи между прекрасните ти млади бедра, когато е в Лондон.“

„Но в крайна сметка ще му омръзнеш, както и всички хубави малки мърли преди теб. Ще те отреже финансово и къде ще отидеш?“

„Нито един порядъчен човек няма да се ожени за курвата на друг мъж.“

Тънките й устни се бяха свили.

„Напусни това място, младо момиче. Сега. Без да се сбогуваш. Изчезни. След време, когато пристигнеш в Хъдърсфийлд, той ще те е забравил, както стотина други.“

„Нека това да ти е за урок, за да не правиш същата грешка два пъти. Аз знам, че няма мъж, който да е способен на любов. Похотта е това, за което те жадуват.“

Вратата се отвори и прекъсна спомените на Мария. Жената на име Едуина влезе в стаята с поднос със закуска в ръцете си. Тя го сложи на масата близо до таблата, в която все още стоеше недокоснатата храна от предишната нощ. Едуина отправи към Мария кратък поглед и се обърна да напусне стаята.

— Коя си ти? — попита Мария.

Жената замръзна.

Бавно, Едуина се обърна с лице към нея, обичайното й презрение към Мария се измести от намек за бедствие. Тя постави една ръка върху заобления си корем, устните й се разделиха леко, докато се мръщеше.

— Ти ли си съпругата на Солтърдън? — попита Мария.

— Съпруга? — Устните й трепнаха. — Ти, ужасен малък звяр. Как смееш да симулираш такова невежество? Много добре знаеш коя съм аз. Моля, избави ме от безумното си театралничене. Прозрачна си толкова, колкото съм и аз.

— Отговори ми.

— Какво значение има?

— Чудя се дали ти си причината да гния толкова години в Менсън.

Погледът на Мария отново се премести върху корема на Едуина и нов спазъм на болка и гняв се втурна в нея.

— Детето. Негово е, нали?

Очите на Едуина се присвиха, когато Мария се приближи към нея.

— Може би ти си само негова курва — засмя се тя. — Може би вдовстващата херцогиня беше права онази нощ.

— Не знам за какво говориш. Махни се от мен. — Едуина отстъпи към вратата.

— Къде е Солтърдън? Искам да го видя.

— Защо? За да се опиташ да забиеш ноктите си отново в него ли?

— Добре. Ще го намеря сама.

— Няма да правиш нищо такова.

Едуина застана така, че блокира вратата.

— Остави го на мира. Причини му достатъчно вреда. Ако не беше ти, щяхме да сме женени.

— Ах — Мария се усмихна. — Значи ти си само негова курва.

Огромните, обезумели очи на Едуина бяха като копия за сърцето на Мария. Безсмислената вярност, която някога чувстваше към Солтърдън, преряза сърцето й с такава болка, че предизвика сълзи в очите й. Едуина ги видя — да, защото Мария не можа да ги спре да потекат по бузите й.

— Стой далеч от него — заяви Едуина с разтреперан глас. — Няма да ти позволя да му навредиш повече, отколкото досега.

— Аз? Аз му вредя? — Мария вдигна брадичка, отказвайки да изтрие сълзите от бузите си. — Идеята е нелепа.

— Той умира.

Думите спряха Мария внезапно.

Ръцете й се свиха, сълзите потекоха още по-силно надолу по бузите й, а Едуина зарида.

— Страхувам се, че не го е грижа дали ще живее, или умре, благодарение на теб.

В този миг умението на Мария да се контролира изчезна. Какво означаваше това?

— Какво искаш да кажеш, жено? Говори! Но не, ти няма да кажеш, защото е лъжа. Това не е нищо друго, освен долните му манипулации, аз не ти вярвам. А сега ми кажи къде е?

— Той беше опустошен от треска през последните три дни. Не можем да го контролираме. Извикахме лекаря от Хорт. Но Жул Гудбоди е объркан, пиян идиот, който всъщност предложи да приготвим тялото му за семейната гробница. „Повикай викария“, каза ни той. „Молете се за душата му, защото ако някой на тази земя плаче за опрощение на греховете си, това е Негова Светлост.“

Едуина пристъпи към Мария, докато не застанаха пръсти до пръсти, очи в очи.

Мария усети топлината от тялото на Едуина. Треперещата й ръка хвана Мария като в менгеме, късите й нокти се врязаха в дланта.

— Това трябва да ти харесва. Ти искаш да умре. Признай си.

Мария не можеше да отговори. Защо? Защо! Защо възможността Солтърдън да изчезне така болезнено свиваше сърцето й?

Не, това не е мъка. Тя го ненавижда!

Безчувствен, лъжлив звяр!

Не, тя вече не го обича. Беше глупаво да се грижи за него преди, да повярва на думите му на обожание и да се топи от докосването му. Глупаво бе да му позволи да я съблазни, да вярва, че той ще жертва всичко, за да се ожени за нея.

Чувстваше сърцето си празно. Някакво омразно чувство се събуди в нея, изпълни гърлото й, така че тя не можеше да преглътне. Усети огнени въглени в очите си, които извикаха сълзи, които тя не успяваше да спре.

— Той не трябва да умре! — извика изведнъж. — Не може!

Изненада разшири очите на Едуина. Някакво странно отчаяние, разтърсващо тялото й, я накара да покрие устата си.

— Ти все още го обичаш — прошепна Едуина.

Думите зашеметиха Мария. Трескаво, тя поклати глава, което накара сълзите да потекат надолу по бузите й. Смут обърка мислите й.

— Не, аз вече не го обичам. Това…

Тя преглътна, размазвайки влагата по бузите си с трепереща ръка.

— Това… Той не може да умре. Все още не. Не и докато не ми признае къде е дъщеря ми.

Мария избута Едуина настрани и побягна през отворената врата.