Катрин Сътклиф
Мания (14)

14.

Седях на тежко дишащия си кон и се загледах в дома си, с гротескните му резбовани украси, рушащи се грифони и виещи се пътеки, прикрити от увиващите се на вятъра ели.

Бях пиян от ейл и отвращение към себе си.

Още веднъж позволих на вдовстващата херцогиня да ме манипулира. Откакто върнах Мария от Менсън, вярвах, че проклетия херцог е способен на алтруистични идеали.

Че истинската любов побеждава всичко.

Глупости. Безумна идея на един озлобен негодник, който за кратко е вярвал, че има поне малко доброта, останала в него, и който отчаяно се опитваше да намери надежда, за да спаси себе си от пълна душевна гибел.

Да, бях се поддал на изнудването на херцогинята — жертвайки собствената си плът и кръв, дъщеря ми, и здравия разум на Мария. Какъв избор имах?

Как се завъртя съдбата? Аз, който направих всичко по силите си, за да унижа Клейтън заради добротата му, която напомняше постоянно за неуспехите ми, сега трябваше да го избавя от мръсните ни семейни тайни.

Новината за опетненото ни потекло щеше унищожи не само Клейтън, но и децата му. Твърде добре познавах снобизма на аристокрацията. Човек е толкова добър, колкото титлата и кръвната линия. Въпреки собствената си отвратителна репутация, титлата държеше гладните финансови вълци далеч от вратата ми.

Карах към конюшнята и оставих запотения кон на Мейнърд, който беше пиян като мен. Тръгнах към къщата, но замръзнах при звука на неистовия лай на кучета.

„По дяволите“, казах през зъби, когато видях двойка ръмжащи овчарки да бягат към мен, опашките им бяха вирнати в очакване на атаката.

Всеки косъм бе настръхнал на гърба им, бях добре запознат с омразата им към мен. Кучетата на брат ми имаха свръхестествена способност да разпознаят дявола, когато го видят, и повече от веднъж очаквах пълното осакатяване на тялото ми.

По-лошо от ръмжащата заплаха бе осъзнаването, че Клейтън е в Торн Роуз. Той беше последният човек на земята, когото исках да видя в този момент.

„Долу!“, се чу вик и аз погледнах към вратата, за да открия брат ми, хилещ се на смущението ми. Кучетата веднага отскочиха назад, въртейки опашки мило, ухилвайки се на господаря си с такова обожание. Негодуванието ми към Клейтън нарасна яростно.

— Те няма да ти навредят — каза Клейтън, когато аз пристъпих предпазливо около животните в къщата.

— О, не, ще ми откъснат краката при първа възможност и ти го знаеш.

— Животните усещат, когато някои не ги харесва. — Клейтън вървеше зад мен, докато се движех по коридора, кучетата бяха от едната му страна. — Предполагам, че идваш от „Черния Бик“.

— Както винаги си много проницателен, Клей.

— Проницателността ми няма нищо общо с това. Наливал си се.

Хърбърт се появи, усмихнат и пъргав, както винаги е бил, когато Клейтън посещава Торн Роуз. Проклетият слуга вярваше, че брат ми държеше луната, слънцето и звездите.

Като посегна към наметалото ми, аз го погледнах в очите и се присмях. „Предател“.

Сивите му вежди се повдигнаха и с подсмъркване дръпна плаща от ръката ми, обърна се на пети и се оттегли.

— Кога пристигна? — попитах аз, като се запътих към галерията, където светеха свещници и лампи. — Виждам, че си ни осигурил в изобилие свещи и газ. Както обикновено.

— Миракъл не се интересува от мрака.

Замръзнах при звука на името на жена му. Ако Миракъл е тук…

— Чичо Херцог! — Малко момиче се втурна уверено надолу в галерията. Беше дете с изящно малко лице, огнени къдрици със същия цвят като на майка й, подскачащи диво около зачервените й бузи. И очите й, искрящи зелени скъпоценни камъни, пълни с такава радост от това, че ме вижда, че чувствах тялото си да омеква. Бях изпълнен с отчаяние, което едва не ме дезориентира.

Маргарет, с панделки и дантели, развяващи се лудо, обви малките си ръце около коленете ми и засия като слънчеви лъчи в очите ми.

— Чичо Херцог, толкова се радвам да те видя.

Насилих се да се усмихна и я потупах по главата.

— Здравей, Маги.

— Липсвах ли ти?

Погледнах към Клейтън, чийто ръце бяха кръстосани на гърдите му, усмивката му насмешлива. „Много“, отдаде ми се да отговоря.

— Татко ми даде коте. Искаш ли да го видиш?

— Разбира се.

— Чудесно. То е в салона с мама и лейди Едуина. Побързай!

Тя се завъртя на пръсти и се втурна, смехът й звънеше като малки камбани. Последвах я, чувствайки се внезапно трезвен. Молех се на Бога Едуина да не е казала нищо за заминаването ми до Менсън. Бях опитен лъжец, но точно сега не бях сигурен, че ще успея.

Сцената в салона беше жизнерадостна, огънят хвърляше огромна топлина и светлина, както и десетките лампи и свещи, разположени на всяко достъпно място.

Едуина и Миракъл станаха, когато влязох, лицата им излъчваха очакване. И все пак се фокусирах върху Мария. Седнала между жените, тя излъчваше така спираща дъха красота, както никога досега.

Облечена в една от роклите на Миракъл, тя люлееше увитата в тифон кукла в едната си ръка, докато отпиваше глътка чай и гледаше спокойно към огнището. Образът й беше далече от вещицата, която се опита да ме убие с ръжен преди няколко нощи.

В този момент я пожелаех с всяка фибра на сърцето си. Самият й образ с куклата събуди чувство на отчаяние и отвращение към мен така силно, че бях готов да избухна.

Миракъл се приближи първа, червената й коса сияеше от огъня, очите й искряха като тези на дъщеря й. Въпреки обичайното й неодобрение към съществуването ми, осанката й беше изпълнена с ентусиазъм, и знаех преди Миракъл да заговори, че Едуина е избълвала причината за отсъствието ми от Торн Роуз. Заковах курвата с гневен поглед, което я накара да се изчерви и внимателно да отстъпи в далечния край на стаята.

— Кажи ни — побърза да попита Миракъл, улавяйки едната ми ръка толкова развълнувано, че пръстите ми туптяха, — имаш ли дете?

Фокусирах се върху Мария, гледах как се усмихва към големите сини очи на куклата.

— Е? — Клейтън се приближи до мен, привличайки погледа ми. Сърцето ми блъскаше в ушите. Пот изби по челото ми.

— Видя ли котето ми, чичо Херцог? — изчурулика Маги, принуждавайки ме да отвърна поглед от Клейтън и да погледна надолу, където тя се усмихваше и вдигна черно-бяло свило се коте, за да го огледам. — Кръстила съм я Пепър. Не е ли очарователна?

Гледах в невинното лице на Маги и някаква емоция, която не можах да проумея, държеше сърцето ми. До този момент никога не бях оценявал невероятната красота на детето, жизнеността й, или причините, поради които брат ми ставаше глупак в компанията й. Идеята, че някъде имах дъщеря, която бе също толкова прекрасна, направи въздуха твърде горещ и тежък.

Блъснах настрани брат си, преместих се към запасите си от алкохол и си налях питие. Отидох до прозореца и дръпнах завесите.

Стъклата бяха запотени от конденза. Изтрих ги енергично, за да погледна към безинтересната околност, която бързо се покриваше със сняг. Приближих студени, мокри пръсти към горещото си чело и почувствах омраза към вдовстващата херцогиня, чието злорадо лице се изправи в съзнанието ми.

Обърнах се и погледнах брат си в очите, след това на големи глътки изпих портвайна.

— Та, кажи ми… как са синовете ви, Клейтън?

Клейтън и Миракъл се втренчиха в мен, изненадата им беше очевидна. През всичките години на брака им никога не попитах за добруването на децата им — трима сина, всичките по-големи от Маги, но също толкова красиви.

Клейтън и жена му си размениха объркани погледи, преди Миракъл да отговори тихо:

— Те са добре. Благодаря, че попита.

Едуина се приближи с израз на любопитството и заинтересованост.

— Ще ни отговориш ли или не, скъпи? Какво научи в Менсън?

Детето стоеше пред огъня и гушкаше котето.

— Момчетата на колко години са сега? — попитах аз, без да обръщам внимание на Едуина.

Клейтън прочисти гърлото си.

— Шон е на десет. Джейсън е на осем. А Майкъл е на седем.

— Щастливи и здрави, предполагам. Разбира се, следват стъпките на баща си, уважаван и обожаван от всички.

Клейтън присви очи.

— Мини на въпроса, Трей. Никога не ти е пукало за децата. Какво става?

Едуина докосна ръката ми, привличайки погледа ми към очите си, които бяха толкова остри, колкото острие на сабя. С изключение на Клей, тя самата разпознаваше настроенията и мислите ми, преди да говоря.

Тя се усмихна окуражително.

— Мария се подобри значително откакто те няма, скъпи. Послушна като коте. Особено добре се разбира с Миракъл.

— Изглежда е винаги послушна, когато не съм наоколо. Може би ще й направя огромна добрина, ако просто изчезна.

Преместих се към Мария, топлината от камината и растящото ми раздразнение караха кръвта ми да гори. Стоях до нея, взирайки се, докато тя се усмихваше надолу към безжизненото лице на куклата. Изпих останалия портвайн на една голяма глътка и казах:

— Доволна ли ще си, Мария? Би ли желала да си тръгна? Да се махна от живота ти?

Тя люшна куклата и затананика сладко, галейки сплъстената й коса. Погледнах в очите на куклата, които сякаш ме дамгосваха, обвинително взиращи се в мен, предизвиквайки чувство на вина, а с него лудост като тази, която тормозеше ума на Мария.

Проклинайки, грабнах куклата от ръцете й с намерението да се избавя от всичко, което ми напомня, че съм жертвал разсъдъка й, и може би и детето ни, в името на собствено си и това на Клейтън бъдеще.

Хвърлих куклата в пламъците.

Последва хор от изненаданите гласове на Едуина и Миракъл и низ от ругатни от Клейтън. Ужас заля лицето на Мария, тя скочи от стола и размаха ръце като сляпа жена, докато пищеше за Сара.

Паднах по гръб, болката изписана на лицето на Мария ме изтръгна от моментната ми лудост, и с пълна сила осъзнах какво съм направил.

„О, Исусе“, изпъшках и се хвърлих към пламъците, топлината изгаряше ръцете ми, докато се опитвах да взема куклата, която вече изгаряше.

Клейтън ме дръпна и ме хвърли настрани, юмруците му сграбчиха реверите ми, присмивайки ми се:

— Твърде късно, магаре.

Миракъл побърза да успокои Мария, Клейтън ме отведе в другия край, зъбите му показваха яростта му.

— Болен кучи син, какво, по дяволите, правиш? Трябва да те пребия, идиот такъв. Възможно ли е да се опитваш да я унищожиш напълно?

За пръв път в живота си поставих щастието и благополучие на Клейтън пред моето собственото. И пред Мария също. В неведение от поведението ми, сега той ме изгледа с такова отвращение, че исках да го убия.

Ударих юмрук в лицето му достатъчно силно, за да го изпрати назад. Той се просна на пода с разкървавена устата. Шок блестеше в очите му.

От разстояние чух вика на съпругата му, удавен от риданията на Мария и развълнуваното бръщолевене на Едуина. Кучетата скочиха на крака, добавяйки към глъчката защитаващото си ръмжене и оглушително лаене.

Дойде ми твърде много!

Всичко се сгромоляса върху мен в такава какафония, че главата ми плуваше в объркване. Препъвайки се през стаята, съборих настрана Хърбърт и Айрис, които нахлуха вътре, минах през салона и като че преследван от демони излязох къщата. Движех се през вятъра и снега, без да обръщам внимание на хапещия студ, който обстрелваше тялото ми с минусови копия.

Опитвах се да избягам както от собствените си мания и срам, така и от женските крясъци на тревога.

Бодливите игли на извитите ели остъргаха парченца от плътта ми, докато бързах по хлъзгавите пътища, катерех се покрай осакатени храсти. Образът на горящата кукла се сблъскваше с шока в очите на брат ми.

Най-накрая се озовах на ръба на спокойно езеро, нагазил дълбоко в торф от кален насип. Там седнах на пейката, където аз и Мария веднъж споделихме откраднати мигове, наслаждавайки се на аромата на диви цветя и спокойствието на плъзгащи се лебеди. Изгорените ми ръце пулсираха, напълних дланите си със сняг и свих пръсти около него, студът временно облекчи болката.

Наклоних глава и затворих очи, заслушан в тишината.

О, ако можех да успокоя мислите в главата си, да залича всичко. Спомените на тези скъпоценни моменти, когато държах Мария в ръцете си, когато целувах великолепната й уста, потапяйки сетивата си във вкуса и мириса й, скъпоценната топлина на тялото й, когато лятната жега ни победи така, както и силното желание в слабините ни.

Колко дълго съм останал там, не знам. Снегът в ръцете ми отдавна се беше стопил и болката от изгарянията бе заменена от вцепеняващ студ. Дрехите и косата ми бяха покрити със сняг. Студът, проникнал в душата ми, ме накара да се разтреперя неконтролируемо.

Като отворих очите си, погледнах нагоре и видях Едуина да стои до мен, сгушена в качулката на наметалото си. Нямаше никакво осъждане в изражението на лицето й.

Нямаше и да има. Тя беше единственият човек на света, освен Мария, който някога е разбирал грешките ми и ми прощаваше за тях.

— Добре ли си? — попита нежно.

— Ударих брат си — казах аз. — Моят брат. Колко често съм искал да го смачкам, но никога не съм го правил досега. Боже мой, ако някога съм се надявал да имам и най-слаб намек на порядъчност, останал в душата ми, сега вече знам, че нямам. Какво си мислех, като подложих Мария на такава жестокост, а след това забих юмрук в лицето на Клейтън?

Тя покри студената ми ръка с нейната.

— Нещо те е разстроило, скъпи. Какво има?

Извадих ръката си, преместих се към ръба на водата и погледнах надолу към повърхността, все още тъмна под тънкия слой лед.

— Кажи ми, Едуина. Ще ме обичаш ли все още, ще ме обичаш ли, ако съм без титла? Ако не бях нищо повече от ковач, дърводелец или фермер? Или миньор? Ще намериш ли толкова голямо удоволствие под тялото ми, ако ръцете ми бяха закоравели от тежка работа?

— Това е глупав въпрос, Ваша Светлост.

— Разбира се, че е така. Въпреки собствената ми мизерна репутация, ти дори не би ме поздравила, ако бях нещо по-малко от херцог. Въпреки факта, че финансите ми са в безпорядък, титлата ми ще отвори врати и възможности за теб. Поправи ме, ако греша.

— Първоначално — отговори тя с предпазлив глас. — Но аз съм ти признала какво чувствам.

— Значи ти го твърдиш, но аз видях отвращението ти, когато работих в мината. Ти се сви, когато те докоснах с изцапани ръце.

— Тази черна работа е под нивото ти, скъпи. Бях ужасена, че човек от твоя ранг прибягва към такова поведение. Това просто не е нормално.

Обърнах се и я погледнах в очите.

— А ако ти кажа, че не съм херцог, всъщност, ако трябва да ти кажа, че цялата благородна кръв в потеклото ми е лъжа, ще побързаш ли да се върнеш в Лондон в търсене на друг титулуван нещастник, който да узакони детето ти?

— Този разговор е абсурден. Какво искаш да постигнеш с всичко това, Трей?

— Отговори ми.

Тя отваряше и затваряше устата си, втренчила се в мен през мигли, които бяха поръсени със снежинки.

— Аз… не знам.

— Точно както си мислех.

Отново се обърнах към езерото, нов гняв се запали в гърдите ми.

Едуина се премести от моята страна.

— Страхувам се, че нещо се е случило с теб, което те е разстроило. Кажи ми.

Поех дълбоко студен въздух, после казах:

— Имам дете. Момиче. Родено седем месеца след затварянето на Мария в Менсън. Вдовстващата херцогиня я взела от лудницата и я отпратила. Не знам къде е.

— Възнамеряваш ли да я намериш? — дойде треперещ отклик.

Дърпайки назад рамене отговорих:

— Не.

 

 

— В продължение на целия ни зрял живот гледах как опозоряваш репутацията на баща ни. Понасях войнствеността ти и смущението от противното ти поведение. Наистина не ми пука, че ме удари. По дяволите, искаше го от години. Е, вече го направи, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре. Но сега ми признаваш, че Мария има дете — дъщеря, твоя плът и кръв — и нямаш намерение да я намериш, въпреки че може да помогне на Мария, жената, на която призна любовта си? Никога не съм се чувствал по-отвратен да те гледам, Трей. Исусе, ти ме отвращаваш.

Устата му бе подута и бузата му насинена. Клейтън крачеше прегърбен пред горящия огън в спалнята ми, взирайки се в пламъците, докато аз поглъщах трета чаша портвайн.

— Добре — казах аз. — Махай се. Прибери се в къщи, вземи жена си и детето и ръмжащите песове с теб. Не съм те канил в Торн Роуз така или иначе. Какво, по дяволите, правиш тук?

— Исках да помогна по някакъв начин.

— Клейтън филантропът. Благодетелят. Предопределен за светец. Появи се на прага ми с храна и аз трябваше да поздравя щедростта ти с доброжелателство и признателност, когато всичко, което направи, е да ми напомниш за собствените ми неуспехи.

— Аз съм ти брат, за бога. Какво очакваш да направя?

Той се спря и се втренчи в мен с презрително изражение.

— Мислех, че когато се влюби в Мария, имаш шанс за спасение. Разбрах от собствен опит как любовта в правилната жена може да промени един мъж. Открих това с Миракъл. Нощта, когато каза на баба да върви по дяволите и язди до Хъдърсфийлд, за да намериш Мария, знаех в сърцето си, че това би могло да преобърне живота ти. Разбирах гнева и мъката, които преживя, когато тя изчезна и ти повярва, че се е омъжила за друг. Следващите години, когато репутацията ти тотално отиде по дяволите, извинявах поведението ти, като го свързвах с човек, чието сърце е напълно разбито. Но сега имаш Мария отново. Разбира се, тя е болна. Можеш да намериш лекарството, което да я спаси, а ти избра да я изоставиш. Но по-ужасното е, че ти имаш дъщеря, Трей, и това, че на теб не ти пука, е грях срещу Бога. Ако съм наред с ума си, напълно ще се отрека от теб.

— Чувствай се свободен да го направиш.

Вратата се отвори и Миракъл каза:

— И двамата елате бързо. Мария.

Когато Клейтън се присъедини към нея, аз погледнах в очите на жена му, която ме гледаше така осъдително, както съпруга й — с гняв и отвращение.

Клейтън спря на прага и каза:

— Идваш ли?

Запазих мълчание и двамата излязоха от стаята, Клейтън проклинаше под нос, а съпругата му се опитваше да го успокои.

Потънах надълбоко в стола си, позволявайки топлината на портвайна да замени студа, който по-рано ме втрисаше. Опиянението вцепени емоциите, причинени от поведението и тирадата на Клейтън.

Той имаше пълно право да чувства отвращение. Но не беше по-голямо от моето.

Да, от възмущение към брат ми аз често действах като магаре. Но въпреки това, всеки път, когато погледна лицето му, отражение на моето собствено, усещах връзка, по-силна от самия живот. До момента, в който се изправих пред злобното изнудване на вдовстващата херцогиня, не знаех за степента на тази връзка. Не я признавах за такава, каквато наистина беше.

Любов.

Каква омразна ирония е, че трябваше да го призная сега, когато бях принуден да избирам между щастието и репутацията на Клейтън… и Мария. Как човек унищожава една любов заради друга? Аз, който някога вярвах, че съм неспособен да обичам, сега се озовах разкъсван от чувства.

Най-накрая се изправих и излязох от стаята, стъпвах като човек, тръгнал по пътя към бесилото. Хърбърт, който стоеше пред салона, извърна лице, когато го погледнах. Неуважението му сгорещи лицето ми и съживи гнева и разочарованието, което раздразни корема ми.

Влязох в салона и спрях. Клейтън, Миракъл и Едуина стояха като замръзнали, съсредоточени върху спиращия сърцето образ на Мария, изпълнен с възвишено блаженство. Тялото ме болеше. Отчаяно исках да избягам от стаята.

Любимата малка Маги седеше в скута на Мария, главата й почиваше върху рамото на любимата ми. С едната си ръка хвана малките ръце на Маги и я целуна нежно, като се усмихваше към сияещото й лице.

— Ти не трябва да плачеш повече — напяваше детето. — Обещай, че няма да плачеш повече. Това ме прави много тъжна.

— Обещавам — каза Мария. — Никога отново, скъпа моя Сара.