Катрин Сътклиф
Мания (1)

1.

Хауърт

Йоркшър, Англия

Вдовстващата херцогиня на Солтърдън кацна като врана на църковната скамейка. Упоритата й брадичка беше издадена напред, челото й — набръчкано, осеяно със старчески петна, а раменете й бяха леко прегърбени под черната дреха, която носеше. В крайна сметка не беше дошла, за да празнува най-обсъждания брак след този на брат ми Клейтън, оженил се за червенокоса скитница, която живееше в един рушащ се фар и открадна кралските коне.

Загрубелите, украсени със скъпоценни камъни пръсти на вдовицата се свиха около дръжката на бастуна, с който си помагаше да куцука напред-назад, и с нетърпение потропна по пода на параклиса, без да поглежда нито наляво, нито надясно, привидно глуха за шушуканията и кикота на гостите, които се бяха събрали в църквата повече за забавление и от извратено любопитство, отколкото да почетат булката и младоженеца.

Но не беше глуха, разбира се. Аз, Трей Хоторн, непочтеният, скандален и позорен херцог на Солтърдън, проклятието на вдовишкото й съществуване, подозирах, че слухът на баба ми бе все още толкова остър, колкото диамантите на абсурдно кичозния пръстен на лявата й ръка. Ако някой в околността само споменеше името Солтърдън с нещо по-различно от почит, тя разбираше за това — и Бог да е на помощ на „омразния оскърбител“.

— Противна стара кучка — промърморих аз, докато се взирах отвъд открехнатата енорийска врата право в сивите очи на баба ми, същите като моите, и я наблюдавах как повдига тънката си посивяла вежда. Знаех много добре, че тя може да чете по устните ми.

Отвърнах на погледа й, презрително извил устни, вдигнах чашата с портвайн в тост и се поклоних леко, повече подигравателно, отколкото учтиво.

— Все още можеш да се откажеш — разнесе се гласът на брат ми близо до ухото ми. Рязко обърнах глава. Алкохолът във вените ми бе замаял главата ми достатъчно, за да залитна назад.

Лицето на моя брат-близнак изплува пред мен, мой огледален образ — леко начупена тъмна коса, стоманеносиви очи, изсечени черти и уста, която изразяваше еднакво загриженост и обърканост от положението, в което се намирах.

Но приликите свършваха дотук.

Докато Клейтън Хоторн притежаваше сърце и душа на светец и благословен късмет, аз, от друга страна, бях на косъм от това да горя вечно в огньовете на ада.

Неслучайно приятелите ми ме наричаха Дявола.

Брат ми се намръщи и постави едната си ръка на рамото ми, предлагайки ми подкрепата си. Въздъхна тежко и поклати глава.

— През последните три години единствената ти цел в живота беше да караш баба да страда и тя наистина страдаше. Пропиля наследството си, постоянно намираше начини да подклаждаш клюките, които се носят за теб в лондонското общество, и накрая успя да скандализираш всички с върховното си отмъщение — да се ожениш, но не за някоя от достойните млади дами, които бе избрала баба, а за скандалната и обиграна жена, развеждала се три пъти и овдовявала два пъти. Склонността й да изневерява на съпрузите си и да ги съсипва финансово надвишава дори твоята репутация. Едуина Нарвал Фрайдентроп Тромонд Уолстетър Роудс е… е…

— Уличница. — Изпих последната глътка портвайн и захвърлих празната чаша настрани. — Курва… Проститутка… Кучка… Повлекана… Сводница… Блудница… — Ухилих се и примигнах лениво към Клейтън. — Да продължавам ли?

— И ти ще се ожениш за нея.

Свих рамене и оправих копринената си вратовръзка.

— Точно така.

— Бракът ви няма да продължи дълго.

— Разбира се, че не, но поне е забавна в леглото и е богата. А в случай че не си забелязал досега, имам нужда от пари.

Клейтън присви очи.

— Как мога да не забележа? Миналата година имението Торн Роуз беше доведено до просешка тояга. Персоналът ти се състои от миячка на чинии, която е готова да задигне сребърните прибори, които все още не си продал, за да платиш хазартните си дългове; иконом, който през повечето време се търкаля по пода, тъй като е изпил прекалено много вино, и коняр, който е толкова мързелив, че по цял ден лежи, а конюшнята е затънала в мръсотия. Трей, ако имаш нужда от пари…

— Няма да ги взема от теб!

Лицето на Клей помръкна от разочарование.

— Да му се не види, братко, не прави това. Знам, че все още те боли…

— Не искам да те слушам.

Избутах брат ми настрани, тръгнах нестабилно към двукрилия прозорец и погледнах навън. Докъдето стигаше погледът ми се виждаха единствено луксозните карети на всяко едно високопоставено семейство със синя кръв в Англия.

— Ако отново повдигнеш темата за Мария, възнамерявам да те ударя. Силно.

— Признай си, все още си влюбен в нея.

— Глупости.

Клейтън се приближи зад мен, поставяйки съчувствено ръка на рамото ми.

Отдръпнах се и се засмях горчиво, а лицето ми пламна.

— Очевидно младата жена далеч не е била толкова сериозна в предполагаемата си привързаност към мен, както бях самият аз, иначе не би изчезнала така внезапно. Чисто и просто не иска да бъде намерена. Или поне не от мен. — Поглеждайки Клейтън, добавих: — Ако баба не я беше отпратила от къщата…

— Какво щеше да се промени, ако Мария не те обичаше?

Затворих очи за кратко. Топлината в малката стая ме караше да се потя. Ушитият по поръчка вълнен костюм беше прилепнал плътно по тялото ми и усещах как започваше да ми прилошава.

Образът на Мария Аштън се появи в съзнанието ми — красиво лице с големи сини очи, разрошени копринени руси коси и благ дух, който ме беше избавил от мъките на Ада. Ако не бе изпълнила нареждането на баба ми да се грижи за мен, сега можеше да съм мъртъв след раната, която ми нанесоха разбойниците, и които смятаха, че са ме убили.

Ако Мария не ме обичаше? Ах, а ето кой беше главният проблем. Беше треперила от страст под тялото ми, жертвайки грижливо пазената си невинност. Беше ми показала любовта си по хиляди начини.

Когато целият свят ми беше обърнал гръб, Мария, дъщерята на викария, се беше появила като паднал ангел, за да ме спаси.

За пръв път в мизерния ми живот се бях влюбил. Дълбоко. И това чувство нямаше да ме напусне въпреки предателството от изчезването й.

Въпреки безграничния ми гняв. И въпреки че бях на път да се оженя за друга, сърцето ми започваше да тупти като нагорещено олово в гърдите, когато си спомнях месеците, в които я бях търсил, и писмото, което пристигна половин година, след като беше заминала от Торн Роуз с каретата на баба ми.

„Ваша Светлост, случилото се между нас беше грешка. Омъжих се за друг. Желая ви щастие.

Мария.“

Мария… Господи, колко я обожавах. Заслепен от обзелото ме безумие, бях й излял сърцето и душата си с музика. През онова ужасно време това беше единственият начин, по който можех да изразя чувствата си.

Песента на Мария.

Дори и сега, три години по-късно, мелодията ме преследваше, звучейки отново и отново в съзнанието ми, докато не започнах да полудявам отново.

От параклиса се дочу музика и мърморенето на събралите се гости. Сред тях нямах приятели. Въобще нямах приятели. Вече не.

Облечени в прекрасните си дрехи, пристигнали в елегантните си карети, а богатството и титлите им бяха пропити в аристократичните им пори като парченца лед, всички бяха дошли за едно — да наблюдават как един мъж пристъпва от пропастта на разпадащото му се достойнство и пропада право в бездната на пълната разруха.

И когато паднех в тази бездна, щях да помъкна вдовстващата херцогиня, баба ми, заедно с мен.

 

 

Алкохолът туптеше в главата ми, сякаш някой ме удряше с тояга, докато викарият говореше тържествено, първо към задържалите дъха си зяпачи, след това към мен и Едуина, която ми се усмихна разбиращо. Огненочервената й коса беше покрита с дантелена шапка, а дълбокото й деколте разкриваше най-пищните гърди извън Париж.

С малко късмет щях да издържа церемонията, преди да загубя съзнание. Пази боже събраните на тапицираните пейки лешояди да са изминали целия този път, само за да изгубят краткотрайно си забавление, тъй като младоженецът е имал неблагоразумието да припадне, преди да обрече живота си на гибел.

Думите на викария се носеха към мен, разпръскващи се като листа на вятъра — нещо за това, че ако някой знае някаква причина тези двама души да не се оженят, да говори сега…

О, имаше много, много причини. Последната от които беше, че не се обичахме.

Но тя имаше пари, а аз се нуждаех от тях.

От своя страна тя се нуждаеше от услужлив любовник, който да задоволява склонността й към еротични щуротии. Тъй като бе видяла сметката на петима съпрузи, последните двама умрели във вихъра на оргазмите й, не се намираше човек и от два континента, който да се появи на мига, стига тя да му намигнеше.

Освен това, ако имаше жена на английска земя, която баба да презира, това беше Едуина — любовницата на починалия съпруг на херцогинята.

— Аз имам — дойде глас от събралите се.

Думите бяха последвани от ахване, което така проехтя през стаята, че се разнесе като църковен звън, и внезапна тишина. Викарият, чието изражение беше замръзнало в шок, лицето му — бяло като брашно, се бе втренчил някъде над рамото ми, докато ръцете му стискаха неподвижно книгата.

Клейтън, който стоеше до мен, изпусна едно тихо „благодаря на Бога“.

Едуина избълва проклятие и бавно се обърна.

Отърсих се от пиянското си объркване и се олюлях несигурно, за да се съсредоточа върху малкото закръглено създание, носещо мръсно на вид сиво боне и безформена рокля, покрита със също толкова мръсен сукман. Тялото й се тресеше като в треска, докато стоеше изправена между редовете в църквата.

Херцогинята се изправи с усилие на крака. Лицето й бе посивяло като косата й, а ококорените й очи се заковаха върху нарушителя, който отстъпи назад, сякаш очакваше нападение на отровна змия.

Повдигайки трепереща си ръка, възпълничката ниска жена посочи вдовстващата херцогиня и обяви пискливо:

— Тя го направи. Всичко това. Нека жалката ми душа гори в Ада, задето пазих това в тайна. Но се втурнах веднага, когато чух за сватбата ви, Ваша Светлост. Не можех да си държа устата затворена и минута повече.

Клейтън пристъпи до мен.

— Какво, по дяволите, значи това? — попита той.

Хванах ръката му и го спрях.

Съсредоточих се върху лицето на ужасената жена и без намек от пиянското опиянение, с което бяха пропити кръвта и мозъка ми, казах:

— Оставете я да говори.

Жената заобиколи вдовицата, която се беше вкопчила в бастуна си и отваряше и затваряше устата си, без да издаде и звук.

— Онова момиче, Ваша Светлост. Мария. Знам къде е. Къде се намира от нощта, в която бе отведена с каретата на баба ви. Херцогинята нареди да я закарат в Менсън, а не в Хъдърсфийлд, Ваша Светлост.

Дочуха се нови удивени ахвания, шокирани шушукания, примесени с нервни спекулации.

— Менсън… — Пристъпих от подиума, алкохолната мудност бе заменена от топлина, която се разля от корема ми и обля цялото ми тяло. — Със сигурност грешиш. Менсън е приют за душевноболни.

Жената преглътна, кимна и започна да плаче, кършейки ръце.

— Да. Ще я намерите там, Ваша светлост. Или каквото е останало от нея, Бог да благослови младата й измъчена душа.