Крис Метцен
С кръв и чест (7)

Седем
Барабаните на войната

Тириън много бързо се добра до Стратхолм. Слънцето едва беше изкачило хребета на далечните върхове на Алтерак, когато стигна до покрайнините на града. Беше вързал Мирадор в гората и пробяга последните няколкостотин метра до града. Докато тичаше, се опита да измисли някакъв план как да спаси стария Ейтриг, но за свое голямо разочарование, не успя. Надяваше се, че когато дойде моментът, ще измисли нещо гениално, което не включва да убие или нарани свои хора. Но, тъй като беше осъден предател, те определено нямаше да се поколебаят да го убият. Той знаеше, че вероятността да спаси орка и да се измъкнат живи от Стратхолм е нищожно малка.

Тириън безшумно и безпрепятствено се прокрадна по тихите калдъръмени улички на Стратхолм. На пазара няколко търговци тъкмо подреждаха стоките си, но освен още няколко човека, в този ранен час нямаше други хора. Тириън успя да избегне стражите по пътя си. Опасявайки се, че ще го разпознаят, той умело се прикриваше в сенките.

Като наближи площада, дочу силни гласове и подвиквания. Надяваше се да не е закъснял да спаси орка. Стигна площада и видя голяма група мъже, скупчени в центъра. Скрит в сянката, Тириън изкачи няколкото стъпала и се намести в една малка ниша, от която имаше пълна гледка към новоиздигнатата бесилка. Тълпата около скелето се състоеше главно от стражи и войници. Всички те бяха дошли да гледат зрелищното обесване на орка. Тириън с радост разбра, че още не са довели затворника. Събралите се мъже само си подвикваха един на друг.

По краищата на площада имаше и няколко рицари, облечени в красиви брони. Те стояха тихо и в готовност да предотвратят евентуални сблъсъци между тълпящите се хора. Тириън разпозна много от рицарите, които присъстваха и на делото му. Въпреки че изглеждаха сравнително спокойни, той знаеше, че както стражите и войниците, те също с нетърпение очакват да видят как оркът ще увисне на въжето.

Не след дълго тълпата се раздвижи от появата на друг мъж. Тириън разпозна Бартилас. Младият паладин махаше с ръка и викаше ентусиазирано към тълпата, насърчавайки я за предстоящото сутрешно зрелище. Тириън беше доволен, че не може да чуе думите на Бартилас, но предполагаше, че са изпълнени с отрова и омраза. За миг почувства угризение, че любимият му Хартглен беше попаднал в нестабилните му ръце.

* * *

Тириън видя как още един човек се появи от тълпата и се качи на скелето. Лорд Датроуен, без да проявява интерес към бурната глъчка, се приближи до Бартилас и огледа площада със строги очи. Каза нещо на тълпата, виковете притихнаха и преминаха в тихо бучене.

Тириън затаи дъх. Знаеше, че скоро ще доведат Ейтриг. Минутите се нижеха бавно, докато Тириън чакаше притеснено в тясната ниша. Напрежението нарастваше и сред насъбралите се хора. Те изглеждаха по-склонни да гледат как някой си чупи врата, отколкото резултата от истинско правосъдие. Глъчката се усилваше и все повече хора се трупаха на площада. Дори жени с деца се натискаха да видят ужасното зелено чудовище.

Най-накрая вратите на близката килия се отвориха и от там излезе група войници в стегната формация. Тълпата изригна и започна да хвърля боклуци и камъни по новодошлите. Бронираните войници не обърнаха внимание на разпалените хора и безобидните им снаряди. Лъскавите им брони проблясваха на сутрешната светлина, но Тириън успя да види, че дърпат някаква прегърбена фигура.

Това беше Ейтриг.

Те спряха в основата на скелето и двама мъже избутаха стария орк до края на пътя му. Оркът едва се държеше на краката си, а зеленото му тяло беше покрито в тъмни петна от натъртвания и рани.

Тириън се зачуди как въобще успява да върви. Явно разпитващите не бяха пестили сили да го бият. Въпреки нараняванията си, Ейтриг се стараеше да държи главата си изправена. Той нямаше да достави удоволствие на мъчителите си да го видят сломен. Тириън знаеше, че оркският дух на Ейтриг беше твърде горд за подобно нещо.

Сърцето на Тириън биеше лудо. Нямаше никакъв шанс да спаси стария орк от такава енергична група войници. Нямаше план. Дори нямаше оръжие. Огледа се и видя, че палачът подготя здраво стегнатата примка. На Ейтриг му оставаха минути до смъртта.

Тириън бясно се втурна към шумната тълпа и започна да си проправя път към бесилото. От силното вълнение никой не забеляза минаващия изгнаник. Вниманието на всички беше насочено към бесилката и пребития зелен звяр срещу тях.

Тириън видя как лорд Датроуен поздрави сухо Бартилас и тръгна обратно към вратите на килията. Явно лорд командирът не беше в настроени за подобно противно зрелище толкова скоро след делото на Тириън. Бартилас не обърна внимание на оттеглянето му. С широка усмивка той заповяда на палача да постави примката около врата на орка. Ейтриг се намръщи, когато въжето се стегна около мускулестия му врат. Тъмните му очи гледаха напред, сякаш към друг свят, който само той виждаше. Тириън се промъкваше с нокти и лакти и продължаваше да се приближава към скелето. Бартилас махна с ръка за тишина и изненадващо, побеснялата тълпа се укроти.

— Приятели, защитници на Лордерон — започна гордо той. — Радвам се да видя толкова много от вас тук тази сутрин. Противното същество, което стои пред очите ви, е оскърбление за Светлината и враг на всички хора. Прокълнатата му раса донесе война и мъка в земите ни и безмилостно покоси много от любимите ни хора. Затова — продължи Бартилас, взирайки се в очите на Ейтриг, — също толкова безмилостно ще отнемем живота на това проклето създание.

Ейтриг погледна в трескавите очи на Бартилас.

— Кръв за кръв. Дълг за дълг — завърши младият паладин.

Тълпата избухна в радостни възгласи към Бартилас и гневни викове за кръвта на орка. Тириън остана изумен как собствените му хора можеха да бъдат толкова диви и зли. Призля му от задушаващата го всеобща омраза.

Бартилас отстъпи назад, а палачът намести Ейтриг върху капака на пода на скелето. Гордото изражение на стария орк започна да се топи пред лицето на смъртта. Ейтриг започна да се тресе, да ръмжи и да се опитва да се освободи, а хората се смееха на безуспешните му усилия. Очевидно се наслаждаваха на паниката и ужаса на стария орк.

Търсейки някакво оръжие, Тириън видя един ръждясал чук, подпрян в основата на скелето. Проправи си път през първата редица на тълпата и се спусна към него. Сякаш времето спря, докато Тириън се протегна към тежкото оръжие. Като че на каданс той видя как палачът поставя ръка върху лоста на капака, а Бартилас вдига ръка, за да даде сигнала, който щеше да сложи край на живота на орка. Ръцете на Тириън се вкопчиха в дървената дръжка на чука и в прилив на светлина и сила той се хвърли напред.

* * *

Събралите се рицари и войници се развикаха гневно, виждайки как Тириън изскача от бушуващата тълпа. Бившият паладин нанасяше бързи и силни удари, разпръсквайки войниците около себе си. Няколко бдителни стражи се спуснаха към него, но Тириън засили тежкия чук в широка дъга. Внимавайки да не използва смъртоносна сила, той остави дълбока следа в бронята на гърдите на единия страж и счупи визьора на шлема на другия. Виждайки, че си е спечелил няколко ценни секунди, Тириън скочи върху скелето и се затича право към Бартилас.

Младият паладин беше втрещен да види как Тириън го атакува. Опипа непохватно бойния си чук, но Тириън беше твърде бърз. Заби силно рамото си в корема на Бартилас и го изхвърли от платформата. Бартилас се сгромоляса със силен глух звук, а побеснялата тълпа едва не го стъпка.

Палачът се затича да спре Тириън, но някогашният паладин не помръдна от мястото си. Той сграбчи палача за ръката, извъртя го и със замах го претърколи надолу по стъпалата на скелето. Тириън чу приближаващите стъпки на рицарите и войниците зад гърба си. Щяха да го обесят за това, помисли си той. Дори Носителят на Светлината не можеше да му опрости такова публично оскърбление.

Много бързо Тириън изтича до Ейтриг и развърза примката около врата му. Прекалено слаб, за да стои на крака, Ейтриг се отпусна в ръцете на Тириън. Оркът едва позна лицето на спасителя си.

— Човеко? — измънка Ейтриг.

Тириън му се усмихна.

— Да, Ейтриг. Аз съм.

Ейтриг потръпна от болка и изтощение, но погледна Тириън със замъглени очи.

— Ти си луд — каза му стария орк.

Тириън се засмя сам на себе си и кимна. После се обърна тъкмо навреме, за да види как Бартилас се катери по ръба на скелето. Тириън знаеше, че рицарите и войниците са само на секунди разстояние. Бартилас се изправи и го изгледа свирепо.

— Предател! Днес сам се прокле! — изкрещя младият паладин.

Шокираната тълпа се развика в съгласие и започна да замерва Тириън и Ейтриг с боклуци.

С крайчеца на окото си Тириън видя лорд Датроуен да се появява в далечината. Явно не си беше тръгнал. По лицето на лорд командира беше изписана мъка и погнуса. На Тириън му се искаше някак си да накара стария си приятел да разбере защо постъпва така… че е въпрос на чест.

Бартилас извика на рицарите да хванат Тириън и орка. Щом наближиха, Тириън вдигна ръка и им заповяда да спрат. Цял живот беше водил битки и дълбокият му глас все още звучеше повелително. Много от рицарите, които му бяха служили, се подчиниха. Тириън се изправи смело пред тях.

— Чуйте ме! — извика той.

Гласът му гръмна над тълпата и се отрази от заобикалящите ги сгради. Много от насъбралите се хора с изненада замълчаха.

— Този орк не е сторил никому зло! Той е стар и немощен. Нищо няма да постигнете със смъртта му!

Почтените рицари се спряха за момент, замисляйки се над думите на Тириън.

— Но той е орк! Нали сме във война с неговия вид? — провикна се невярващо един от рицарите.

Тириън се стегна и още по-здраво обгърна Ейтриг.

— Може и така да е! Но воинските дни на този старец са приключили! Няма никаква чест в убийството на безпомощно същество.

Няколко рицари неохотно кимнаха. Другите още не бяха убедени. Те продължиха да крещят подигравки и да подвикват на Тириън, че е предател оркофил.

— Точно ти ли ще говориш за чест, Тириън? — гневно изрева Бартилас. — Ти си предателски мелез, който заслужава да умре до чудовищния звяр!

Тириън се напрегна. Думите на Бартилас бяха като шамар в лицето.

— Много отдавна дадох обет да защитавам слабите и беззащитните — каза Тириън през зъби — и смятам точно това да правя. Не разбираш ли, момче, това означава да си истински паладин… Да знаеш разликата между доброто и злото и да можеш да разграничаваш справедливостта от отмъщението. Ти още не си се сблъсквал с подобни въпроси, нали, Бартилас? — попита Тириън.

Бартилас едва не се задави от гняв.

Над глъчката се извиси силен и ясен звук от удари на барабан. Ейтриг внезапно изправи глава. Той огледа целия площад, сякаш търсеше нещо познато, но после отново наведе глава. Тириън изгледа въпросително орка, знаейки, че е разпознал странния звук. Някои от хората се заобръщаха да видят откъде се чува барабанът, но Бартилас не обърна внимание. Младият паладин се приближи към Тириън със свити юмруци.

— Толкова бързо ли забравяш, Тириън? Ти вече не си паладин! Ти си позор… Изгнаник! Няма никакво значение какво мислиш или в какво вярваш! — извика Бартилас.

— По дяволите, Бартилас, отвори си очите! — подкани го Тириън. — След всички години, в които управлявах Хартглен, единственото нещо, в което съм убеден, е, че войната води само до война! Ако не можем да овладеем омразата си, този безсмислен конфликт никога няма да приключи! Няма да има бъдеще за хората!

Бартилас се изсмя презрително в лицето на Тириън.

Странният звук от барабан се усили и сякаш се допълни от още по-силни барабани. В този момент повечето хора се заслушаха в зловещото барабанене и започнаха да се плашат от приближаването на звуците. Няколко жени и деца покриха ушите си и се свиха от страх. Стражите се насочиха към краищата на площада, търсейки източника на непрекъснатия барабанен шум.

— Бъдещето на хората вече не е твоя грижа — каза студено Бартилас. — Сега аз управлявам Хартглен, Тириън. И, докато е така, кълна се, че никога няма да има мир с орките! В името на покойните ми родители, кълна се, че и последният орк в Лордерон ще изгори заради това, което племето им ни причини!

Тириън остана шокиран от думите на Бартилас. Младият паладин изобщо не мислеше. Тотално се беше отдал на гнева и мъката си.

Мощните барабани гърмяха из целия площад и насред цялата паника Бартилас заповяда на войниците си да атакуват.

— Убийте орка веднага! Убийте ги и двамата!

Воят му беше прекъснат от грубо, остро като бръснич копие, което прониза гърдите му. Кръвта на Бартилас опръска бесилката, а от близките покриви наскачаха множество тъмни фигури. Яростни и гръмки бойни викове изпълниха въздуха, докато орките се нахвърляха на нищо неподозиращите защитници на Стратхолм. Мощните военни барабани гърмяха из погълнатия от паника площад.

* * *

Тириън стоеше потресен, виждайки как Бартилас се сгромоляса на земята. Инстинктивно се протегна да му помогне, но младият паладин му се озъби и махна пренебрежително с ръка.

— Ти ни докара това — изрече той глухо, а от устата му бликна кръв.

Пълните му с ярост и омраза очи се взряха в него.

— Знаех си, че ще предадеш… — успя да продума той, преди лицето му да се удари в окървавеното скеле.

Грубото оркско копие стърчеше от гърба му като корабна мачта.

Тириън за миг застана мирно, после хвърли чука и изправи Ейтриг на крака. Подпря тежкия орк на рамото си и го поведе настрани от бесилката. Тириън не можеше да си представи как оркските сили бяха успели да преминат през защитите на града. Типично за тях, те се нахвърлиха право върху целта си. Но, гледайки разразяващата се битка, той разбра, че безшумните орки бяха използвали покривите и околните мостове.

Рицари и войници тичаха срещу атакуващите същества и на площада настана същински ад. Тириън наведе глава и тръгна към страничната уличка, където се беше крил по-рано. Над Стратхолм се извиси страховита глъчка — звуци от сблъсък на стомана и яростни бойни викове, смесени с ужасени крясъци от болка и мъка. Тириън се опита да игнорира шума и да мисли само за бягството си. Навсякъде около него умираха хора. Мощни оркски воини разсичаха враговете си с огромни бойни секири, други мятаха дълги, страшни копия с невиждана ловкост. Няколко орки, облечени с нещо, наподобяващо вълча кожа, се спуснаха напред и вдигнаха ръце към небето.

Преди Тириън да разбере какво правят, в притъмнялото небе блесна светкавица и гръм удари фронтовата линия на човеците. Във въздуха се разхвърчаха овъглени тела и големи каменни парчета, които посипаха хаотичното бойно поле. Зашеметени от свирепата стихийна атака, останалите войници се принудиха да отстъпят пред гнева на орките.

Тириън с изненада забеляза, че орките действаха заедно, за да надхитрят и разбият слабата защита на хората. Доколкото си спомняше, орките никога не се бяха сражавали толкова организирано. Въпреки явната им хитрост и умения, числеността им беше нищожна. Тириън се зачуди какво целяха, нападайки безразсъдно добре защитения град с толкова малко воини. Много скоро всички войници в Стратхолм щяха да се стекат на площада. Малочисленият оркски отряд няма да може да се справи с цял въоръжен гарнизон, помисли си той.

Въпреки хаоса около него, Тириън успя да стигне края на площада и да се измъкне по една тясна уличка. Подкрепяйки тежкото тяло на орка, той се обърна за последен път към жестокото клане. Тириън забеляза един огромен орк, облечен в пълна черна броня. Той носеше огромен боен чук, подобен на тези, които използват паладините… само че оркският изглеждаше възпламенен от жива светкавица.

Тъмният орк си проправяше път сред храбрите защитници на града, сякаш бяха малки дечица. Той мачкаше и блъскаше всеки, който го доближеше, с такава лекота… и в същото време издаваше заповеди на воините си. За миг Тириън остана загледан, едновременно изумен и ужасен. Оркският лидер беше нещо невиждано досега. Тириън се сепна, подхвана отново Ейтриг и забърза по-далеч от обсадения град.

* * *

Тириън положи върховни усилия и успя да довлече Ейтриг до гората около града. Погледана назад и видя, че на няколко места гори пожар. Дори отдалеч се чуваха виковете и дрънченето на оръжия. Явно хитрите орки се опитваха да разсеят и разделят човешките отряди. Тириън разбра, че оркският лидер, който и да беше той, е много по-умен от всеки друг, с когото се беше сблъсквал преди.

Уморен, той положи Ейтриг на покритата с листа земя и се наведе над него. Опита да се успокои и да обмисли ясно положението. Не знаеше нищо за безпрецедентната атака на орките и се чудеше дали съществата, също като него, не бяха дошли да освободят Ейтриг. При всички положения той беше доволен от появата им. С искрено съжаление видя как братята му падат под ударите на орките, но поне беше успял да постигне това, за което бе дошъл. Ейтриг беше жив. И колкото и нищожна и дребна да беше честта му, поне остана непокътната.

Ейтриг лежеше тихо върху меката горска земя. Тириън се наведе, за да провери пулса му. Надяваше се оркът да е само изтощен от тежкото си изпитание. Но с ужас усети, че сърцето му е спряло. Явно имаше сериозни вътрешни наранявания от побоя, който хората му бяха нанесли. Трябваше да направи нещо и то много бързо, иначе Ейтриг щеше да умре. Той инстинктивно сложи ръце върху гърдите му и се помоли силите на Светлината да излекуват пребитото тяло на орка. Със сигурност беше достатъчно силен, за да излекува толкова тежки рани.

Чувство на страх бавно премина през сърцето на Тириън. Нищо не се случваше. Той наведе примирено глава, спомняйки си, че е отлъчен от Светлината. Това не е възможно, помисли си натъжено той. Почти усещаше как животът на Ейтриг изтича в небитието.

— Не! — изръмжа отчаяно Тириън. — Няма да умреш, Ейтриг! Чуваш ли ме? Няма да умреш в ръцете ми! — викаше той на припадналия орк.

Тириън още веднъж постави ръцете си върху гърдите му и съсредоточи цялата си воля. „В името на Светлината, нека братята ви са излекувани.“ Фразата се повтаряше в съзнанието му и той търсеше силата, която се криеше някъде надълбоко в духа му. Чрез милосърдието й той ще се прероди.

Не можеха да му отнемат Светлината, настояваше той. Можеха да му вземат бронята и титлите, да му отнемат дома и богатството… но Светлината винаги е била в него. Трябваше да е.

Тириън усети как в тялото му бавно се надига топлина. Тя изпълни гърдите му със сила и светлина, които преляха към ръцете и краката му. Той едва се сдържа да не извика от радост, когато познатата енергия се устреми от ръцете му и обгърна разбитото тяло на орка. Тириън се почувства, сякаш полита във въздуха. Силата и чистотата на Светлината изпълниха цялото му същество и засияха като свещен огън. Благоговеен и смирен пред съживената сила, Тириън отвори очи и видя как топла, златна светлина обгръща Ейтриг. Гледаше удивено как раните по тялото му зарастват пред очите му. Дори инфектираният разрез на крака му изчезна, сякаш никога не го е имало.

Лечебната енергия отслабна и Тириън се свлече на земята от изтощение. Известно време лежа неподвижно — задъхан и замаян. Ейтриг изсумтя, изправи се и се огледа стреснато. Старият орк беше блед и явно слаб, но очите му бяха бляскави и живи. Той бързо скочи, зае отбранителна позиция и подуши въздуха. Огледа дърветата, но явно не откри знак за заплаха. После погледна надолу и видя Тириън да лежи на земята. Пристъпи от крак на крак в недоумение и се вгледа изненадано в изтощения човек.

— Човеко? Какво стана? Как се озовахме тук?

Тириън се изправи на колене и потупа орка по рамото.

— Извън града сме, Ейтриг — каза спокойно той. — Засега си в безопасност. Ако и двамата имаме късмет, скоро няма да видим бесилки.

Ейтриг изръмжа и изгледа колебливо Тириън. После погледна към големите си зелени ръце и прокара пръсти по местата, където бяха раните му.

— Тази сила, която имаш, човеко… тя ли излекува раните ми?

Тириън кимна.

— Да. Беше ми казал, че болката е добър учител. Е, изглежда щеше да получиш последния си урок и мисля, че нямаше да е много лек — каза шеговито Тириън.

Ейтриг се усмихна и го потупа по гърба.

— Може би ми стигат уроците — отвърна иронично оркът.

Старият орк се покашля и седна на земята. Напрежението от последните няколко дни явно беше дошло в повече на умореното му старо тяло, той се сви и припадна. Въпреки че го излекува, Тириън знаеше от опит, че оркът ще чувства слабост още няколко дни.

Той с изненада чу някакво шумолене в гъстите клони и храсталаци. Огледа се нервно наоколо и се подготви за отбрана. Бавно… зловещо… сенките сред дърветата започнаха да се движат във всички посоки. Образуваха се огромни, тъмни фигури, които се придвижиха напред и наобиколиха спящия орк и шокирания човек.

Общо дванайсет, съществата носеха хлабави брони и дрипави кожи, които покриваха само по-важните части от мускулестите им зеленокожи тела. Пера, множество племенни дрънкулки и огърлици от кости украсяваха мощните оркски воини, които се появиха с котешка грациозност измежду дърветата. Мускулестите им ръце и жестоките лица с бивници бяха белязани с примитивни татуировки, които допълваха и без това дивашкия им вид. Те носеха секири с широки остриета и тежки мечове с такава сръчност и лекота, сякаш оръжията бяха продължение на телата им. Тириън остана изумен от дивашкото им присъствие, но особено се смути, забелязвайки промяната в малките им лъскави очи — те вече не блестяха с поквара и омраза. Бяха спокойни и живи, изразяваха интелигентност и разум, които той трудно би им приписал.

Тириън затаи дъх и се постара да не прави резки движения, защото орките можеха да помислят, че той е нападнал Ейтриг. Но те просто стояха и гледаха към двамата на земята, сякаш чакаха нечия заповед. Тириън усети надигаща се паника. След всичко, което се беше опитал да направи, проклет да беше, ако се оставеше да бъде разсечен на парчета в гората. Но каквото и да опиташе да стори, много добре знаеше, че няма да издържи и минута срещу такива свирепи воини.

Изведнъж зад тях се появи едра фигура. Няколко от орките мълчаливо отстъпиха встрани и направиха път на лидера си. Тириън зяпна. Беше оркският вожд, когото видя по време на битката. Толкова отблизо Тириън забеляза, че по краищата на масивната му черна броня има бронзови рунически надписи. Никога досега Тириън не беше виждал орк в пълна броня. Гледката беше едновременно възхитителна и смразяваща. Мощният каменен боен чук на орка изгледаше стар колкото света. Черната му коса беше прибрана в дебели плитки, които падаха върху бронираните му плещи. Зеленото му лице беше някак си не толкова диво, колкото на останалите, а яростните му интелигентни очи бяха поразително сини. Тириън разбра, че това не е обикновен орк.

Мощното същество пристъпи напред и коленичи до Ейтриг. Тириън се напрегна. Спомни си, че Ейтриг е отхвърлил дълга си на оркски воин. Може би тези орки бяха дошли да го накажат?

Тириън преглътна страха си и пристъпи напред, с намерение да защити Ейтриг, ако се наложи. Огромният орк го изгледа гневно и заплашително… като предупреждение да си остане на мястото и да мълчи. Заобиколен от пазителите на вожда, Тириън се принуди да се подчини. Виждайки, че заповедта му е изпълнена, мистериозният орк постави голямата си ръка върху главата на Ейтриг, затвори очи и се съсредоточи. Ейтриг отвори очи и се загледа в тъмния орк, надвесен над него. Изражението на странния орк леко се смекчи.

— Ти си Ейтриг от клана Блекрок^[1], нали? — попита оркът на човешки език. Тириън повдигна изненадано вежди. Всички орки ли говореха човешкия език толкова добре?

Разтреперен, Ейтриг огледа останалите орки и поклати уморената си глава.

— Аз съм — отвърна той с тих глас.

Тъмният орк кимна и стана.

— Така си и знаех. Отне ми доста време да те открия, старче — каза той спокойно.

Ейтриг се изправи и вдигна очи към гиганта.

— Лицето ти ми е познато, войнико. Но си твърде млад за…

После Ейтриг огледа изразителните му черти и каза:

— Кой си ти?

Оркът кимна леко и се изправи в цял ръст. Останалите орки също като че се изправиха и повдигнаха глави, докато лидерът им говореше.

— Аз съм Трал^[2], старче. Аз съм вождът на Ордата — каза гордо той.

Ейтриг зяпна. Тириън занемя. Това явно беше новият военачалник, за когото му беше казал Датроуен.

— Чувал съм за теб — каза Тириън, с изпълнен с враждебност глас.

Той видя как орките се стягат и посягат към оръжията си. Явно не приеха добре обидния тон към лидера им. Оркът се обърна и погледна изненадано някогашния паладин.

— И какво точно си чувал за мен, човеко?

Тириън задържа поглед върху гневните очи на орка.

— Чувал съм, че планираш да възстановиш Ордата и да подновиш войната срещу хората — каза хладно той.

— Отчасти си прав — започна Трал, с леко развеселен тон. — Наистина възстановявам Ордата. Бъди сигурен, че народът ми няма да остане дълго в окови. Но нямам никакво намерение да водя война заради самата война. Тези мрачни дни свършиха.

— Свършиха ли? — попита скептично Тириън. — Току-що видях как с воините ти опожарихте Стратхолм.

Трал спокойно прие обвинителния поглед на човека.

— Прекалил си с предположенията, човеко. Атакувахме града само за да спасим един от хората си. Времената се промениха. Кралството ти и хората ти не значат нищо за мен. Желая единствено да довърша започнатото от баща ми и да намеря земя за хората си.

Очите на Ейтриг се разшириха от внезапно озарение.

— Започнатото от баща ти? — изломоти развълнувано той. — Знаех си, че лицето ти ми е познато! Ти си синът на Дуротан!

Трал просто кимна, без да сваля пронизващите си очи от Тириън. Ейтриг засия от радост.

— Възможно ли е след толкова години? — смаяно попита той.

Огледа лицата на останалите орки, търсейки потвърждение и от тях. Гордите им каменни изражение не издаваха нищо.

Трал загърби Тириън и коленичи до Ейтриг.

— Дойдох да те заведа у дома, старче — каза топло той. — Съжалявам, че отне толкова много време да те намерим, но през последните няколко месеца бяхме доста заети. Вече съм освободил няколко клана, но имам нужда от мъдър ветеран като теб, който да ми помогне да възвърнем старите традиции. Хората ти се нуждаят от теб, храбри Ейтриг.

Старият орк поклати глава, шокиран и невярващ. Загледа се в ясните сини очи на Трал и откри надежда в бляскавите им дълбини. След години на безнадеждна изолация, сърцето му отново се изпълни с гордост. Лека-полека Ейтриг започна да вярва, че все пак може да има бъдеще за народа му.

— Ще те последвам, сине на Дуротан — каза гордо Ейтриг. — Ще сторя всичко по силите си, за да помогна да излекуваме народа ни.

Трал кимна и постави ръка върху рамото на орка.

Хвърляйки поглед към заобикалящите ги орки, Тириън внимателно стана и се изправи срещу Трал.

— Ейтриг ми разказа за баща ти… и съдбата му. Явно е бил велик герой, за да възпламени такава преданост у сина си.

Лицето на Трал остана безизразно, но той отвърна:

— Хората ми винаги са вярвали, че синът трябва да довърши делото на баща си.

Тириън кимна натъжено. Той се замисли дали и Таелан някога щеше да сподели разбиранията му. Сигурно не, помисли си той. Кое момче би се гордяло с баща, осъден на изгнание? По-вероятно е Таелан да ме укори за това, което съм извършил.

Трал посочи към Ейтриг и изрече няколко думи на гърления си оркски език. Тириън се огледа около себе си, виждайки, че орките пристъпват напред. Дали щяха да го убият? Дали щяха да го пуснат? Няколко орки коленичиха до Ейтриг и го хванаха под ръка. Тириън погледна въпросително към Трал.

Младият вожд се усмихна разбиращо и каза:

— Ти рискува живота си да спасиш наш брат, човеко. Нямам причина да враждувам с теб. Свободен си да си вървиш, стига да не ни следваш.

Тириън си отдъхна с облекчение, виждайки как оркските воини внимателно вдигат Ейтриг на крака. Трал поздрави Тириън по оркски и, без повече да се обръща към него, пое по пътя си. Много от орките вече бяха изчезнали в гъстата гора. Замаян, Тириън поклати глава. Силна ръка сграбчи неговата. Той погледна и видя, че е Ейтриг. Загрубялото лице на стария орк изглеждаше спокойно и доволно.

— Вече сме свързани с кръв и чест, братко. Никога няма да те забравя — каза Ейтриг.

Тириън се усмихна и вдигна ръка към сърцето си, докато орките отнасяха Ейтриг. Известно време той остана загледан след тях. Звуците от битката все още отекваха отвъд стените на Стратхолм. Той реши, че е по-добре да изчезне, преди войските на човеците да пристигнат.

С тиха молитва към Светлината, Тириън Фордринг обърна гръб на Стратхолм и тръгна да търси утеха в опасните, непознати диви земи на Лордерон.