Е. Л. Джеймс
Петдесет нюанса освободени (9)

7.

— Джак Хайд? — попита изненадано Крисчън.

— Да, виж челюстта му. — Посочих снимката на екрана. — И обицата, и раменете. Освен това има същата фигура. Вероятно носи перука или си е боядисал или подстригал косата.

— Барни, чуваш ли? — Крисчън сложи телефона на масата и превключи на хендсфри. — Доста добре сте изучили външния вид на бившия си шеф, госпожо Грей — каза крайно недоволен.

Намръщих се, но Барни ме спаси от необходимостта да отговарям.

— Да, сър, чух какво каза госпожа Грей. Пускам в програмата за разпознаване на лица всички записи, в които го е уловила охранителната камера. Нека видим къде още се е размотавал тоя задник. Извинете ме за грубия език, госпожо Грей.

Погледнах Крисчън. Вече бях сериозно притеснена.

Той не обърна внимание на думите на Барни. Гледаше вторачен снимката на екрана.

— Защо би направил такова нещо? — попитах.

Той сви рамене.

— Отмъщение, предполагам. Не знам. Кой може да каже защо хората се държат по един или друг начин и защо правят такива неща? Сега съм бесен, че ти работеше с него и освен това бяхте в доста близки отношения. — Устните му се свиха в онази твърда тънка линия и ръката му се стегна около кръста ми.

— Имаме съдържанието на харда му, сър — обади се Барни.

— Да, помня. Имаш ли някакъв адрес на Хайд? — попита остро Крисчън.

— Да, сър.

— Свържи се с Уелч.

— Ще прегледам и всички охранителни камери в града и ще проследя къде ходи и какво прави.

— Провери каква кола кара.

— Да, сър.

— Барни може да прави всички тези неща? — попитах шепнешком.

Крисчън кимна и се усмихна някак засрамено.

— Какво има на драйва му? — попитах още по-тихо.

Лицето му стана по-сурово, напрегнато, той поклати глава и без усмивка и като през затворен цип на устата каза:

— Нищо особено.

— Кажи ми.

— Не.

— За кого е информацията. За мен или за теб?

— За мен — въздъхна той.

— Какво за теб? За начина ти на живот?

Крисчън поклати глава и сложи пръст на устата ми, за да ме накара да млъкна. Очите му бяха присвити, а това вече беше сериозно предупреждение да не се бъркам и да внимавам какво говоря.

— Камаро 2006. Ще изпратя номерата и на Уелч — каза Барни развълнувано.

— Добре. Искам да знам къде още из сградата е ходил тоя тип. И сравни снимката му с тази в досието му в „Сиатъл Индипендънт Пъблишърс“. — Погледна ме скептично. — Искам да сме сигурни!

— Готово е, сър, и госпожа Грей е права. Това наистина е Джак Хайд.

Засмях се. „Видя ли? И аз мога да помогна!“ Крисчън ме погали по гърба.

— Браво, госпожо Грей. — Усмихна се без следа от предишното раздразнение. После се обърна към Барни: — Искам да ми се обадиш щом проследиш всички негови действия в Грей Хаус. И провери дали не бил в някой от другите ни обекти, възможно е да е имал достъп и до други места. Предупреди охраната да прегледат щателно всички сгради.

— Да, сър.

— Благодаря, Барни — каза Крисчън и затвори.

— Е, госпожо Стийл, не само красите офиса ми, но и оказахте голяма помощ. — Очите му грейнаха весело и дяволито и разбрах, че само ме подкача.

— Крася офиса? Като декоративна вещ? — Престорих се на сърдита.

— Да, особено красива декоративна вещ! — каза той тихичко и долепи нежно устни към моите.

— Вие сам красите офиса си много повече от мен, господин Грей.

Той се засмя и ме целуна силно, уви плитката ми около китката си и ме стисна в прегръдката си. Когато устните ни се разделиха, за да поемем дъх, сърцето ми вече беше пощуряло.

— Гладна ли си? — попита той.

— Не.

— Аз съм.

— За какво?

— Ами… всъщност искам да ям.

— Ще ти приготвя нещо.

— О, как обичам това!

— Кое, да ти нося ядене?

— Не, смеха ти. — Той целуна косата ми и аз станах.

— И така, какво ще желаете за вечеря? — Попитах с меден гласец.

— Опитвате се да остроумничите ли, госпожо Грей?

— За вас винаги, господин Грей. Сър.

Той се усмихна загадъчно и каза съблазнително:

— Не е късно да те метна на коляното си и да те напердаша.

— Знам. — Усмихнах се, наведох се и го целунах. — И това е едно от нещата, които харесвам в теб. Но засега укроти сърбящата си ръка — трябва да ядеш.

Той се усмихна с онази моя любима усмивка — срамежливата — и сърцето ми се изпълни с любов.

— О, госпожо Грей, как ще се оправям с вас?

— Първо ще ми отговориш на въпроса. Какво ти се яде?

— Нещо леко. Изненадай ме! — Хм, крадеше ми думите.

— Ще видя какво мога да направя по въпроса.

Излязох от кабинета му и отидох в кухнята. Настроението ми се изпари, когато заварих там госпожа Джоунс.

— Искате ли да започна с вечерята, госпожо Грей?

— Ами…

Тя бъркаше нещо в тенджерата, нещо вкусно, апетитно.

— Мислех да направя сандвичи в багет за мен и господин Грей.

Тя ме погледна.

— Разбира се. Господин Грей обича франзели, има във фризера. Дори са нарязани за сандвичи. С удоволствие ще ви ги приготвя.

— Знам и оценявам това, но ми се искаше аз да ги направя.

— Разбира се. Ще ви направя място.

— Какво готвите?

— Сос болонезе. Може да се яде по всяко време и с всичко. Ще го сложа в хладилника. — Усмихна се топло и намали котлона.

— Как ги предпочита? Сандвичите имам предвид — попитах с половин уста.

— Госпожо Грей, може да сложите почти всичко, което ви дойде наум. Няма начин да не го изяде!

Спогледахме се и се засмяхме.

— Благодаря.

Тръгнах към хладилника и намерих франзелите, нарязани с дължината на онези торбички, в които хората си носят сандвич за работа. Сложих ги в две чинии, мушнах ги в микровълновата и зачаках да се размразят.

Госпожа Джоунс беше изчезнала някъде. Върнах се до хладилника и почнах да търся продукти. Предполагам, беше в мои ръце да установя параметрите на взаимоотношенията ни с госпожа Джоунс, поне що се касае до домакинството. Харесваше ми да готвя за Крисчън през уикенда. Тя можеше съвсем спокойно да готви през другите дни и дори се радвах, че го прави. Последното, за което исках да се залавям след работа, беше готвене. Хм… малко като отношенията на Крисчън с подчинените му. На седмичен график. Не, не трябваше да премислям пак тези неща. Намерих шунка и едно перфектно узряло авокадо.

Точно прибавях сол и лимон към смачканото на пюре авокадо, когато Крисчън се появи от кабинета си. Носеше плановете за новата къща. Остави ги на плота, дойде при мен, прегърна ме и ме целуна по врата.

— Боса в кухнята — отбеляза.

— Може би би било по-добре боса и бременна в кухнята — засмях се.

Той замръзна. Цялото му тяло се вкамени от напрежение.

— Не, все още не! — заяви. Гласът му прозвуча нервно, но категорично.

— Да! Все още не!

Тялото му се отпусна.

— Тук постигаме пълно съгласие, госпожо Грей.

— Но ти искаш деца, нали?

— Разбира се. Някой ден. Но все още не съм готов да те деля с детето ни. — Целуна ме пак по врата.

„О, да ме дели?“

— Какво правиш? Изглежда много вкусно. — Целуна ме зад ухото и разбрах, че иска да сменим темата. По гръбнака ми мина сладък гъдел.

— Сандвичи, не виждаш ли?

Усетих усмихнатите му устни до ухото си.

— Обичам сандвичи. Ти да си хлебчето, а аз да съм по средата.

Мушнах го с лакът.

— Госпожо Грей, боли! — изохка той престорено.

— Пъзльо! — казах неодобрително.

— Пъзльо? — възкликна той удивено и ме изпляска по дупето. Подскочих. — И побързай с кльопачката, жено! После ще ти покажа какъв пъзльо съм. — Пак ме изпляска закачливо, отиде до хладилника и попита:

— Искаш ли вино?

— Да.

 

 

Крисчън беше разпънал чертежите на Гиа върху кухненския плот. Тази жена имаше наистина жестоки идеи.

— Наистина ми харесва идеята й да направим задните стени на първия етаж от стъкло, но… — почнах.

— Но?

Въздъхнах.

— Не ми се иска да унищожаваме целия дух на къщата.

— Дух ли?

— Да. Това, което предлага Гиа, е доста радикално, но… ами… аз се влюбих в къщата такава, каквато си е… с всичките й кусури. И с всичко, което си идва с… абе с духа на къщата.

Той ме гледаше все едно съм луда.

— Някак си я харесвам такава — прошепнах.

Той помълча, после каза:

— Искам тази къща да е по твой вкус. Ще направим както ти искаш. Тя ще е твой дом.

— Но искам и ти да я харесваш. Да си щастлив в нея.

— Аз съм щастлив там, където си ти. Толкова е просто! — Очите му се впиха в моите.

Знаех, че е искрен. Гледах го и сърцето ми щеше да се пръсне от любов. Да, той наистина ме обичаше!

— Виж… — опитах се да преглътна бучката в гърлото, която бе заседнала там с напиращата в душата ми емоция. — Стъклената стена е чудесна. Може би… ако я помолим да я съчетае някак с къщата без някакви радикални промени…

Крисчън се усмихна.

— Както искаш. А какво ще кажеш за горния етаж и за сутерена?

— О, там няма никакви проблеми.

— Добре.

Сега обаче беше време за „въпрос за един милион долара“.

— Искаш ли да предвидим нещо като Червената стая? — И усетих онова тъй познато ученическо изчервяване.

Веждите му се стрелнаха до косата.

— А ти искаш ли? — отвърна изненадано и в същото време развеселено.

— Ами… ако ти искаш…

Той ме изгледа продължително.

— Ще предвидим такава възможност. Но ще го обсъдим по-нататък. Все пак това ще е къща, в която ще има деца.

Учудих се колко ме разочарова отговорът му. Буквално ме прободе. Но той наистина беше прав. Макар че… кога щяхме да имаме деца? Можеше да минат години.

— Освен това винаги можем да импровизираме.

— Обичам да импровизираме — прошепнах.

Той се усмихна, посочи спалнята и започнахме да обсъждаме бани, отделните гардероби и други подробности.

 

 

Когато свършихме и с това, беше станало девет и половина.

— Ще се връщаш ли в кабинета си? — попитах го, докато навиваше плановете на руло.

— Нямам важна работа. Какво ти се прави?

— Може да гледаме телевизия. Не ми се чете, а и още не ми се ляга.

— Добре.

Бяхме сядали пред телевизора може би четири пъти и Крисчън винаги четеше книга. Не обичаше да гледа телевизия. Никак. Свих се до него, подвих краката си и сложих глава на рамото му. Той пусна телевизора — голям плосък екран — хвана дистанционното и започна да прехвърля каналите.

— Искаш ли да гледаш някоя конкретна боза?

— Не обичаш да гледаш телевизия, нали? — казах саркастично.

Той поклати глава.

— Не. Това си е чиста загуба на време. Но бих гледал нещо с теб.

— Искам да се пипаме!

Той ме изгледа все едно ми е поникнала втора глава.

— Да какво? — И спря безкрайното прехвърляне по каналите. Телевизорът остана на някаква напудрена испанска сапунка.

— Чу какво. И защо изглеждаш толкова ужасен?

— Можем да си легнем и да се пипаме в кревата.

— Това го правим постоянно. Кога обаче за последен път си опипвал момиче пред телевизора? — попитах срамежливо, но и леко предизвикателно.

Той сви рамене и поклати глава. Хвана дистанционното, мина през още четири канала и спря на епизод от „Досиетата Хикс“.

— Крисчън?

— Никога не съм го правил — каза тихо.

— Съвсем никога?

— Да.

— Дори не и с госпожа Робинсън?

— Бебчо, много неща съм правил с госпожа Робинсън, но опипването пред телевизора определено не влизаше в програмата й. — Засмя се някак криво, после ме погледна любопитно и закачливо. — А ти?

— Аз да. — Изчервих се. — Е, поне беше нещо от сорта.

— Сериозно? И с кого?

„О, не, не искам да обсъждаме това.“

— Кажи ми — настоя той.

Погледнах свитите си пръсти. Той покри ръката ми с дланта си. Вдигнах очи и срещнах усмивката му.

— Искам да знам. За да го убия това копеле!

Засмях се.

— Ами… първият път беше…

— Първият път? Имало е повече от един път значи? — изръмжа той.

— Защо сте толкова изненадан, господин Грей?

Той се намръщи, прокара ръка през косата си и ме погледна, все едно ме виждаше в съвсем различна светлина. После сви рамене и каза:

— Просто съм изненадан. Искам да кажа… ти нямаше никакъв опит.

— Но наваксах, откакто те срещнах.

— Много си права. — Засмя се и пак настоя: — Кажи ми, искам да знам.

Погледнах сивите му търпеливи очи и се опитах да преценя настроението му. Дали ако му кажех, щеше да се ядоса, или просто беше любопитен? Не исках да се цупи.

— Наистина ли искаш да ти кажа?

Той кимна и устните му помръднаха закачливо, дори някак арогантно.

— Бях за кратко с мама и Съпруг-номер-три. Бях в десети клас. Казваше се Брадли и ме бяха сложили да работя с него в лабораторията по физика.

— На колко си била тогава?

— На петнайсет.

— И къде е той сега? Какво работи?

— Нямам представа.

— И до коя база стигна в опипването?

— Крисчън! — скарах му се и той изведнъж хвана коленете ми, после глезените, бутна ме назад и паднах по гръб на дивана. Плъзна се леко върху мен и ме закова под себе си с единия си крак пъхнат между моите. Беше толкова изненадващо, че чак изпищях. Той хвана ръцете ми и ги вдигна над главата.

— Тъй. И този Брадли стигна ли до база едно? — попита и потърка носа си в моя. Целуна ъгълчето на устата ми.

— Да — казах опряла устни в неговите. Той пусна едната ми ръка и хвана брадичката ми, за да държи главата ми неподвижна, докато езикът му превземаше устата ми. Отдадох се на горещата му целувка.

— Така ли? — попита, когато отдели устата си моята, за да поеме дъх.

— Не, не така — успях да кажа, а в това време мислех защо кръвта ми пак се насочва упорито в посока под пъпа. Той пусна брадичката ми и плъзна ръката си по гърдите ми.

— А така правеше ли? Така ли те докосваше? — Палецът му загали зърното ми през потника. Бавно, без да спира, и то се втвърди под обиграните му движения.

— Не. — Огънах се под него.

— Стигна ли до втора база? — прошепна в ухото ми. Ръката му лазеше бавно по ребрата ми, през кръста, към бедрото. Езикът му нежно подхвана мекото на ухото ми и го пъхна между зъбите си. Стисна нежно.

— Не — казах без дъх.

По телевизията дрънкаха нещо за ФБР. Крисчън изключи звука и впи очи в моите.

— Ами вторият? Той мина ли втора база?

Очите му бяха опушени, горещи… гневни? Дали беше възбуден, или раздразнен? Не можех да преценя. И тогава ръката му се мушна в късите ми гащи.

— Не — казах, а той се усмихна зловещо и ме стисна в сластния си поглед.

— Добре. — Пъхна ръка между краката ми. — И нямате бельо, госпожо Грей? Одобрявам.

Целуна ме и палецът му започна да дразни клитора ми, а показалецът му се плъзна убийствено бавно в мен.

— Не, не трябва да правим секс. Няма да е опипване — изстенах.

— Е, да де, нали се опипваме.

— Не! Без секс.

— Моля?

— Без секс…

— Без секс, така ли?

Извади пръста си от мен и го прокара бавно по устните ми. Усетих соления вкус на соковете си. А той пъхна пръста в устата ми и започна да го движи така, както във влагалището ми. После преметна и другия си крак между моите и усетих ерекцията му — притискаше ме, започна да натиска през дрехите с твърдия си пенис. Късите гащи ме дразнеха между устните. Стенех.

— Това ли искаш? — попита. Тазът му се движеше ритмично между краката ми, дразнеше през дрехите.

— Да — изскимтях.

Ръката му се върна и се залепи пак за зърното ми, а зъбите му минаха по челюстта ми.

— Знаеш ли колко си сексапилна, Ана?

Гласът му беше пресипнал. Продължи да ме притиска. Отворих уста да му кажа да спре, но се провалих — от устата ми излезе само стон. Той захапа устната ми и плъзна език в устата ми. Пусна другата ми ръка и аз веднага я плъзнах лакомо по раменете и в косата. И когато дръпнах силно косата му, той изръмжа като звяр.

— Обичаш ли да те докосвам? — попитах тихо.

Веждите му се събраха, като че ли не разбираше въпроса.

— Ана, аз съм като озверял от глад на банкет, когато стане дума за твоя допир. — Гласът му бе така мелодичен, така откровен.

О, господи!

Той коленичи между краката ми и ме дръпна към себе си. Нямах нищо под потника. Той ми го свали, смъкна и ризата си, запокити я на пода и ме придърпа в скута си, така, както бе коленичил. Ръцете му се увиха около кръста ми.

— Докосвай ме — каза без дъх.

О, господи! Много внимателно, като четка на художник, пръстите ми минаха по косъмчетата на гърдите му, над белезите. Той пое дълбоко дъх, зениците му се разшириха, но в очите му нямаше страх. Това беше неговият чувствен отговор на моето докосване. Гледаше как пръстите ми се плъзгат леко по кожата му, все едно листа плуват по вода. Първо към едното зърно, после към другото. Под милувката ми те станаха стегнати и твърди. Наведох се и леко докоснах гърдите му с устни, а ръцете ми нежно се придвижиха към раменете. Бяха силни, твърди, мускулести. Беше в страхотна форма.

— Желая те — каза той и либидото ми се стрелна като кола през светофар, току-що светнал зелено. Пръстите ми се заровиха в косата му, дръпнах я нагоре и назад, за да мога да завладея устата му, езиците на опустошителния пожар в слабините ми лумваха все по-високо и все по-горещи. Той изстена и ме бутна на канапето. Седна и с една ръка разкъса късите ми гащи, а с другата разкопча ципа си.

— Хоумрън — прошепна и влезе в мен.

Изстенах, а той хвана лицето ми между дланите си.

— Обичам ви, госпожо Грей. — И много бавно започна да ме люби, докато не се разпаднах. Крещях името му, увила тяло около него с намерението никога да не го пусна.

 

 

Лежах просната върху гърдите му на пода в голямата стая, пред телевизора.

— Мисля че напълно пропуснахме трета база. — Ръката ми мина по мускулите на гърдите му.

— Следващия път няма да я пропуснем — засмя се той и целуна косата ми.

Повдигнах глава да видя какво дават по телевизията. „Досиетата“ свършваха. Крисчън се пресегна за дистанционното и включи звука.

— Харесваш ли сериала? — попитах.

— Когато бях дете — да.

О, Крисчън като дете… кикбокс и „Досиетата Хикс“. И никакво докосване.

— А ти? — попита той.

— Още не съм била родена.

— Толкова си млада. — Усмихна ми се нежно. — Обичам да ви опипвам пред телевизора, госпожо Грей.

— И аз вас, господин Грей. — Целунах гърдите му. Лежахме, без да говорим, и гледахме края на „Досиетата“. После пуснаха реклами.

— Бяха три божествени седмици. Независимо от преследванията с коли, пожарите и бивши шефове-психопати. Все едно сме били в някакво си наше малко мехурче — казах замечтано.

— Хм. Не съм сигурен, че съм готов да те деля с целия този свят навън. Все още не.

— Обратно в реалността от утре — казах, като се опитах да прикрия меланхолията в гласа си.

Крисчън въздъхна.

— Охраната ще е плътно до теб…

Сложих пръст върху устата му. Не исках да ми изнася пак тази лекция.

— Знам. Обещавам да се държа добре.

Което ми напомни… надигнах се на лакти, погледнах го и попитах:

— Защо се беше развикал на Сойър днес?

Той се стегна. По дяволите!

— Защото ни преследваха.

— Но това не беше по негова вина.

— Не трябваше да изостават толкова много и го знаят.

Изчервих се пак и легнах на гърдите му. Вината беше моя. Аз си бях навила на пръста да бягам от охраната.

— Това не беше…

— Достатъчно — каза той ядно. — Това не подлежи на коментар, Анастейжа. Фактът си е факт, и те много добре го знаят. Няма да допуснат да се случи отново.

„Анастейжа! Аз съм Анастейжа, когато съм загазила, точно като у дома, при майка ми.“

— Добре — казах, исках да го успокоя, да не се караме. — А Райън успял ли е да настигне жената с доджа?

— Не, Ана. И не съм убеден, че е била жена.

— Така ли? — Пак се надигнах.

— Сойър е видял човек с коса, вързана на опашка, но е било за много кратко. Предположил е, че е жена. Сега, след като ти разпозна тоя задник, започвам да мисля, че е бил той. Хайд прибира косата си така. — Гласът му трепереше от отвращение.

Не знаех какво да мисля. Крисчън прокара ръка по голия ми гръб и се опита да ме разсее.

— Ако нещо се случи с теб… — Широко отворените му очи бяха ужасени, сериозни.

— Знам — прошепнах. — Изпитвам същото при мисълта, че нещо може да се случи с теб. — Потръпнах.

— Ела, става хладно — каза той и седна. — Да си лягаме. Може да минем база три в леглото. — Усмихна ми се съблазнително. Настроенията му, както винаги, сменящи се като температурите на Меркурий — страстен, ядосан, разтревожен, секси, моят Петдесет. Поех ръката му, той ме изправи на крака и така, гола-голеничка, го последвах през огромната стая към банята.

 

 

На сутринта Крисчън ме закара до работата. Изглеждаше точно като изпълнителен директор с тъмносиния си костюм и вратовръзка в подходящ цвят. Спряхме пред СИП и той стисна леко ръката ми. Усмихнах се. Не го бях виждала така издокаран от вечерта, когато ходихме на балет в Монте Карло.

— Знаеш, че не се налага да го правиш — каза той. Едва потиснах изкушението да му завъртя очи.

— Знам — отвърнах тихо. Не исках Сойър и Райън да ме чуят от предната седалка на аудито. Той изглеждаше недоволен, а аз се усмихнах и продължих: — Но искам. Знаеш това. — Целунах го. Лошото му настроение не изчезна. — Какво има?

Той погледна към Райън и Сойър и слезе от колата.

— Ще ми липсва усещането, че те имам само за себе си.

Погалих го по бузата.

— И на мен. Беше прекрасен меден месец. Благодаря ти. — Целунах го пак.

— Хайде на работа, госпожо Грей.

— И вие, господин Грей.

Тръгнах по тротоара. Когато влизах в сградата, се обърнах да му махна. Сойър отвори вратата и ме изчака да вляза.

— Здравей, Ана — каза Клер от рецепцията.

— Здравей, Клер — усмихнах й се.

— Изглеждаш прекрасно. Как мина меденият месец?

— Не можеше да е по-добре. Как са нещата тук?

— Старчето Роч е все същият. Засилиха охраната, помещението със сървъра беше ремонтирано. Хана ще ти каже.

„О, сигурна съм, че ще ми каже!“

Тръгнах към офиса си.

Хана беше асистентката ми. Висока, слаба, ужасно педантична, на моменти дори ме дразнеше и ме притесняваше с всичките си умения. Но като цяло бе много мила с мен, макар че беше само две години по-голяма. Беше приготвила латето ми — единствения вид кафе, което й позволявах да ми приготвя.

— Здравей, Хана — казах топло.

— Здравей, Ана. Как мина сватбеното пътешествие?

— Фантастично. Ето — това е за теб. — И сложих на бюрото й малко шишенце парфюм, който бях купила специално за нея. Тя плесна с ръце и засия.

— О, благодаря! — каза ентусиазирано. — Най-спешната кореспонденция е на бюрото ти, а Роч иска да те види в десет. Това е всичко засега.

— Благодаря. И благодаря за кафето! — Влязох в офиса си, сложих куфарчето на бюрото и погледнах огромния куп писма. Заформяше се доста работа.

 

 

Малко преди десет някой почука на вратата.

— Влез.

Елизабет подаде глава.

— Здравей, Ана. Минавам само да ти кажа добре дошла.

— Здравей! Да ти кажа, цялата тази кореспонденция… ще ми се да бях в Южна Франция.

Елизабет се засмя, но някак пресилено, неестествено. Наведох глава на една страна и я изгледах — точно така, както правеше Крисчън.

— Радвам се, че си доволна. Ще се видим след няколко минути при Роч.

— Добре — казах и тя излезе.

Това пък какво беше? Реших да не се задълбавам. Получих известие за нов имейл. Беше от Крисчън.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Съпруги по задължение

Дата: 22 август 2011, 09:56

До: Анастейжа Стийл

„До моята съпруга.

Изпратих имейл, закачен е под този, но системата автоматично ми го върна като недоставена поща.

И това е защото не си сменила името си.

Нещо да ми кажеш по въпроса?“

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Един прикрепен файл:

Подател: Крисчън Грей

Относно: Мехурче

Дата: 22 август 2011, 09:32

До: Анастейжа Грей

„Госпожо Грей,

Обичам да превземам базите с вас.

Пожелавам ти прекрасен ден.

Това наше мехурче много ми липсва.“

Крисчън Грей

Завърнал се в реалността — Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Мамка му! Отговорих веднага.

Подател: Анастейжа Стийл

Относно: Не пукай мехурчето

Дата: 22 август 2011, 09:58

До: Крисчън Грей

„До моя съпруг.

И аз обичам бейзболната метафора, особено когато я превръщаме в практика, господин Грей.

Искам да запазя името си на работа.

Ще обясня довечера.

Влизам на събрание.

Мехурчето… липсва и на мен.

ПП: Защо не използва блакберито?“

Анастейжа Стийл, редактор, СИП

Предстоеше голям скандал. Отсега го усещах. Въздъхнах, събрах си книжата и тръгнах към стаята за събранието.

То продължи два часа. Всички редактори, Елизабет и Роч бяха там. Обсъждахме проблеми с персонала, стратегии, маркетинг, охрана и сигурност, края на финансовата година. През цялото време чувството ми, че всичко е някак по-различно, ме угнетяваше все повече и повече. Чувствах се ужасно неловко. Колегите ми се държаха странно, разликата отпреди медения месец не че се набиваше на очи, но се усещаше. А Къртни, която оглавяваше отдела за техническа и справочна литература, се държеше направо враждебно. Може би развивах някаква параноя, но това до известна степен обясняваше странното поведение на Елизабет.

Мисълта ми се върна на яхтата, после минах през стаята с играчките, после се сетих за преследването, аз в аудито, доджът след мен. Може би Крисчън беше прав, може би нямаше да мога да работя повече. Тази мисъл ме потисна, защото исках тази работа, това обичах да правя. Винаги го бях искала. Ами ако наистина трябваше да се откажа? Опитах се да се освободя от мрачните мисли и тръгнах към офиса си.

Седнах на бюрото и бързо проверих за имейли. Нищо. Нищо от Крисчън. Проверих и блакберито… Нищо. Добре. Поне нямаше никаква негативна реакция след имейла ми. Може би наистина беше решил да го обсъдим тази вечер, както го бях помолила. Не ми се вярваше много, но се отърсих от гадното предчувствие и отворих плана, който ми бяха връчили на събранието.

 

 

С Хана имахме ритуал за всеки понеделник. Тя влизаше с приготвения ми от госпожа Джоунс обяд, поднасяше ми го, сядахме, обядвахме и говорехме за нещата, които трябва да свършим до края на седмицата.

Този понеделник не направи изключение. Тя ми разправяше последните клюки, но като се има предвид, че бях отсъствала три седмици, информацията беше толкова много, че едва следях мисълта й, а беше интересно да науча. Докато си приказвахме, някой чукна на вратата.

— Влез.

Беше Роч, а до него — Крисчън. Все едно ме удари гръм, бях пред инфаркт, загубих дар слово. Крисчън ме изгледа, в очите му бляскаха светкавици. Той влезе елегантно, усмихна се на Хана, която подскочи, сграбчила обяда си в ръце.

— Здравейте. Вие вероятно сте Хана. Аз съм Крисчън Грей.

— Здравейте, господин Грей. Мно-много се радвам да се запознаем! — Здрависаха се. — Да ви донеса ли кафе?

— Да, благодаря — отвърна той топло.

Тя ме погледна озадачено и се изпари от офиса, като почти събори Роч, който все още стоеше на вратата като мумифициран, а изражението му беше досущ като на пълен идиот.

— Дали ще е удобно да ме извините, господин Роч? Бих искал да се видя за минутка с госпо… жица Стийл. — Това „жица“ излезе като съскане, а и как успя да раздели сричките! Много хитро, ако не беше сарказмът.

„Затова е дошъл значи! И сега какво да правя?“

— Разбира се, господин Грей — каза Роч, обърна се, затвори вратата и изчезна.

Започнах да възвръщам способността си да мисля и говоря.

— Колко мило от ваша страна, че наминахте, господин Грей — изчуруликах сладко. Прекалено сладко. А и чуруликането беше доста силно.

— Госпо… жице Стийл, мога ли да седна?

— Това е ваша компания. — Посочих стола, на който бе седяла Хана.

— Да, права сте. — Усмихна се като вълк, без усмивка в очите. Говореше отсечено. Усещах напрежението из цялата стая — Крисчън щеше да се пръсне от гняв. Сърцето ми се сви. По дяволите!

— Офисът е малък — каза той и седна.

— Достатъчно е голям за мен.

Той ме изгледа безразлично, но виждах, че е бесен. Поех дълбоко дъх. Това нямаше да мине леко.

— Какво е станало, Крисчън?

— О, просто оглеждам активите си.

— Активите? Всичките ли?

— Да, всичките. Някои се нуждаят от нова фирмена марка.

— Нова фирмена марка? В смисъл?

— Знаеш. — Гласът му беше заплашително тих.

— О, я не ми обяснявай как си зарязал всичките си задължения и си отделил време, за да дойдеш тук, за да се караш с мен за името ми.

„Аз не съм никакъв шибан актив!“

Той кръстоса крака и каза:

— О, не, не да се карам! Не.

— Крисчън, на работа съм и съм заета. Наистина съм заета.

— Стори ми се, че просто клюкарствахте с асистентката ти.

— Преглеждахме програмата за седмицата. — Бузите ми пламнаха, озъбих му се. — И не ми отговори на въпроса.

На вратата се почука.

— Влез — викнах почти истерично.

Беше Хана с малка табличка. Каничка с мляко, захарница, кафе. Остави таблата на бюрото.

— Благодаря, Хана — казах смутено, но веднага осъзнах, че говоря ужасно високо. Прозвуча все едно й се карам.

— Имате ли нужда от още нещо, господин Грей? — попита тя без дъх. Идеше ми да я скастря.

— Не, благодаря. — Усмихна й се с ослепително, с оная усмивка, с която буквално сваляше гащите на всяка жена. Тя се изчерви и тръгна леко олюлявайки се към вратата. Крисчън се обърна към мен.

— И така, Стийл, докъде бяхме стигнали с вас?

— Дотам как грубо прекъсваш работата ми, за да се караш с мен за едно име.

Той мигна веднъж — изненадано, предполагам от ожесточението в гласа ми. После протегна дългите си пръсти към коляното си и махна някакво несъществуващо косъмче. Правеше го нарочно, за да ме разсейва. Присвих очи.

— Обичам да правя такива внезапни проверки. Може да е странно, но това държи служителите и директорите на нокти, а съпругите — по местата им. Знаеш как е. — Сви и рамене, и уста — в груба арогантна черта.

„Съпругите по местата им!“

— Нямах представа, че разполагаш с толкова свободно време — сопнах се.

— Защо не искаш да сменяш името си тук? — попита той с гробовно тих глас; погледът му беше леден.

— Крисчън, сега ли точно трябва да го обсъждаме?

— Така и така съм дошъл, не виждам защо не.

— Заета съм. За три седмици се е натрупала много работа.

Гледаше ме студено, преценяващо, някак отдалечено. Чудех се как е възможно да е толкова студен, особено след снощи. Да, вероятно беше много повече от бесен. Кога щеше да се научи да не преиграва?

— И се срамуваш от мен? — попита той с измамно мек глас.

— Не! Разбира се, че не! — възроптах. — Става дума за мен, не за теб! — О, понякога можеше да те влуди. Глупав мегаломан!

— Как така да не става дума за мен? — Наклони глава на една страна, истински заинтригуван. Отчуждението в очите му не беше вече така страшно; гледаше ме с широко отворени очи и чак сега разбрах. Той беше наранен. Мамка му! Бях погазила чувствата му. Бях наранила… последния човек, когото исках да видя да страда. Трябваше да го накарам да види нещата през моите очи, да му обясня причината за решението си.

— Крисчън, когато започнах работа тук, ние се познавахме съвсем отскоро — започнах търпеливо, макар че ми беше много трудно да намеря правилните думи. — Не знаех, че ще купиш компанията.

И какво можех да кажа за това грандиозно събитие в краткия ни съвместен живот? Беше го направил от… причините бяха в болното му съзнание — желанието да контролира всичко и всеки, манията му да преследва беше излязла извън всякакъв контрол поради лесния му достъп до всичко и властта на парите му. Знаех, че го прави, за да ме пази, да ме защитава, но това с купуването на компанията — тук беше основният проблем. Ако не се беше намесил, всичко щеше да е постарому, колегите ми нямаше да ме гледат накриво и да си шушукат подло зад гърба ми. Закрих лице с ръце, за да избегна контакта с очите му.

— Защо е толкова важно за теб? — попитах. Отчаяно се борех да не изпусна нервите си. Погледнах в очите му — безжизнени, луминесцентни, не издаваха нищо, бе успял да скрие дори болката. В момента, в който зададох въпроса, дълбоко в себе си вече знаех отговора.

— Искам всички да знаят, че си моя.

— Аз съм твоя! Погледни! — Вдигнах ръка и му показах годежния си пръстен и халката.

— Това не е достатъчно.

— Не е ли достатъчно, че се омъжих за теб? — Гласът ми падна в шепот.

Той забеляза ужаса в очите ми и замига. И сега накъде? Какво друго можех да направя?

— Не, нямах това предвид — каза рязко и прокара ръка през косата си. Тя постоянно падаше върху челото му. Да, наистина беше пораснала.

— А какво всъщност искаше да кажеш?

Той преглътна.

— Искам светът ти да започва и да свършва с мен — каза сурово. Аз дерайлирах. Все едно ме бе ударил в слънчевия сплит, все едно юмрукът му бе останал там и го въртеше в тялото ми. И видях малкото уплашено момченце с косица с цвят на мед и сиви очи, облечено в мръсни опърпани дрешки не по мярка.

— Светът ми започва и свършва с теб — казах и това беше самата истина. — Просто се опитвам да… започна да градя кариера и не искам да търгувам името ти, за да постигам целите си. Трябва да правя нещо, Крисчън. Не мога да стоя заключена в „Ескала“ или в новата ни къща и да бездействам. Ще полудея. Ще се задуша. Винаги съм работила и искам да работя. Мечтаех да работя точно това. Това е всичко, което съм искала. Нищо друго. Но фактът, че работя, не означава, че те обичам по-малко. Ти си всичко за мен! — Усетих как гърлото ми се сви, как сълзите напират. „Не трябва да плача, не сега, не тук.“ Започнах да си го повтарям пак и пак. „Не трябва да плача! Не трябва да плача!“

Той ме гледаше мълчаливо, лицето му потъмня. Осмисляше думите ми.

— Това значи ли, че те задушавам? — Гласът му бе кух, потискащ, ехо на един въпрос, който ми беше задавал и преди.

— Не… да… не… — Разговорът беше толкова изтощаващ, не исках да говорим за това сега, не и в издателството. Затворих очи, потърках чело и се запитах как така се стигна дотук.

— Виж, нали говорихме за името ми. Искам да запазя името си тук, защото не искам да ме асоциират постоянно с теб. Но само тук. Това е всичко. Знаеш ли, всички мислят, че съм получила мястото заради теб. Но истината не е тази… — Спрях и застинах с широко отворени очи. Това не беше истината! Беше заради него, не заради самата мен!

— Искаш ли да знаеш защо получи тази позиция, Анастейжа?

„Анастейжа! Мамка му!“

— Какво… какво искаш да кажеш?

Той се размърда в стола, като да събере сили да ми поднесе неприятната новина. Не бях сигурна, че искам да знам.

— Ръководството ти даде позицията на Хайд, за да се грижиш за нещата временно. Не искаха да наемат квалифициран главен редактор, при положение че компанията е в процес на продажба. Нямаха представа какво ще иска новият собственик, след като му прехвърлят собствеността. Отделно, доста мъдро, не искаха да си позволят едно уволнение, което ще им струва много. Така че… ти дадоха позицията на Хайд, докато новият собственик, а именно аз, поеме нещата в свои ръце.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

„Наистина е било заради него. Как е възможно!“

Той се усмихна и поклати глава, забелязал паниката и ужаса ми.

— Успокой се! Ти се справи много добре с предизвикателството. — И тази нотка на гордост в гласа му… ме довърши.

Изохках, сгърчена от новината. Изправих се на стола и го изгледах с отворена уста.

— Не искам да те задушавам, Ана. Не искам да те слагам в позлатена клетка. Е… — Спря и лицето му потъмня. Пое дъх и продължи: — Поне разумната част от мен не го желае. — Потърка брадичката си с пръст, като че ли планираше нещо. „Накъде бие?“ Изведнъж очите му блеснаха… все едно току-що е направил велико откритие.

— И така, една от причините да съм тук, освен тази да се разправям с моята съпруга-по-задължение — каза, присвил очи, — е да обсъдя с теб бъдещето на тази компания.

„Съпруга по задължение! Не, не съм такава! Не съм му жена по задължение и не съм негов актив!“ Погледнах го гневно и сълзите моментално се скриха.

— И какви са ти плановете? — попитах с килната на една страна глава, точно както го правеше той. Думите ми бяха саркастични, горчиви. Устните му мръднаха съвсем леко, все едно понечи да се усмихне. Пак смяна в настроението! Никога нямаше да мога да свикна на това темпо, с което скачаше от едно в друго състояние на духа. Господин Меркурий!

— Сменям името на компания на „Грей Пъблишърс“.

Господи!

— И след една година ще е твоя.

Ченето ми падна още няколко сантиметра.

— Това е сватбеният ми подарък за теб.

Отворих уста, за да кажа нещо, но уви, мозъкът ми се бе изпразнил от съдържание и не излезе нищо.

— И така, питам те дали да нарека компанията „Стийл Пъблишърс“.

Не, не се шегуваше. По дяволите!

— Крисчън — прошепнах, когато мозъкът ми успя да се свърже с говорния апарат, — аз не мога да ръководя бизнес.

Той ме погледна критично.

— Аз управлявам бизнеса си сам от двайсет и една годишна възраст.

— Но ти си… ти. Ти имаш мания да контролираш, ти си бил ексцентрично и надарено дете. За бога, Крисчън, ти си учил икономика в Харвард, нищо че не си доучил, но имаш идея за какво става дума. Аз съм продавала боя и кабели четири години, и то почасово. Господи! Та аз не съм видяла нищо, познанията ми са точно кръгла нула! — Тонът ми се повишаваше все повече по време на тази дълга тирада.

— Освен това ти си най-ерудираният човек, когото познавам — контрира ме той веднага. И беше съвсем откровен. — Ти обичаш да четеш, не си заряза работата дори на сватбеното пътешествие. Колко книги прочете? Четири?

— Пет — прошепнах.

— И си написала пълен отчет за всяка от тях. Ти си много умна жена, Анастейжа. Убеден съм, че ще се справиш.

— Ти луд ли си?

— Луд съм! По теб — отвърна той шепнешком.

Изсумтях, но не за друго, просто това беше единственото, което бе по силите ми. Той присви очи.

— Всички ще ти се смеят. Да купиш компания за малката си неопитна женичка.

— Мислиш ли, че изобщо ми пука какво ще каже някой и какво ще си помислят хората? Освен това няма да си сама.

Пак зяпнах. „Той наистина е откачил. И този път е превъртял окончателно.“

— Крисчън, аз… — Чувствах се като прекарана през центрофуга. Луд ли беше? И незнайно защо и незнайно как изведнъж изпитах непреодолим порив да се смея. Погледнах го. Той ме гледаше все едно аз съм лудата.

— Какво ви развесели така, госпо… жице Стийл?

— Как какво? Ти. Да, ти!

Очите му се разшириха — едновременно изненадано и весело.

— Присмивате се на съпруга си? Не бива така. И си хапеш устната. — Погледът му потъмня… по онзи начин. О, не! Познавах този поглед. Изкушаващ, възбуждащ, похотлив. Не, не и тук!

— Да не си си и помислил! — предупредих го. Гласът ми трепереше от паника.

— Какво да не си помислям, Анастейжа?

— Познавам този поглед. На работа сме.

Той се приведе към мен, очите му бяха впити в моите, разтопено сиво, жарки, гладни. „Господи, помогни ми!“ Преглътнах инстинктивно.

— Намираме се в един малък, сравнително добре звукоизолиран офис с ключалка на вратата — прошепна Крисчън.

— Грубо нарушение на професионалната етика — казах високо.

— Не и със съпруга ти.

— Не, с шефа на шефа ми — изсъсках.

— Ти си моя съпруга.

— Не, Крисчън. И като казвам „не“, значи не. Може да ме чукаш седем нюанса неделно тази вечер. Но не сега. Не и тук.

Той пак присви очи и после най-неочаквано се разсмя.

— Седем нюанса неделно? — попита заинтригувано. — Може и да опитам, Стийл.

— О, я спри с това Стийл! — викнах и ударих по бюрото, като стреснах и двама ни. — За бога, Крисчън, ако това означава толкова много за теб, ще си сменя шибаното име!

И след като успях да го стресна и определено да изненадам и него, и себе си, той пое рязко въздух и после… се усмихна. Лъчезарно, широко, с всичките си зъби. Усмихна се щастливо. Е, какво да кажа!

— Добре. — Плесна с ръце и стана.

„И сега какво?“

— Мисията е изпълнена. Сега трябва да поработя. Ако ми позволите, госпожо Грей, бих желал да се оттегля.

„Ааа! Този мъж направо ме побърква!“

— Но…

— Какво „но“, госпожо Грей?

— О, просто изчезни — казах и се строполих в стола.

— Точно това мислех да направя. Ще се видим довечера. С нетърпение очаквам седемте нюанса на неделното. А, и да не забравя, предстоят ми доста социални ангажименти и бих желал да ме придружиш.

„Няма ли да тръгваш вече?“

— Ще кажа на Андреа да се обади на Хана и да й издиктува датите, за да ги отбележи в календара ти. Трябва да се запознаеш с някои хора.

— Добре — казах като в мъгла, напълно озадачена.

Той се наведе към мен през бюрото. „Какво иска пък сега?“ Взря се пак в мен с хипнотизиращите си очи и каза:

— Обичам да правя бизнес с вас, госпожо Грей. — Наведе се по-близо, а аз седях като парализирана. Целуна устните ми нежно, гальовно.

— До после, бебчо! — И се изправи рязко, намигна ми и излезе.

Захлупих глава върху бюрото. Чувствах се като току-що прегазена от товарен влак. И този товарен влак беше моят обичан съпруг! Вероятно нямаше по-противоречив, по-вбесяващ и дразнещ мъж на тази планета. Ужасена разтърках очи. И на какво се бях съгласила току-що? „Добре“ — това бях казала. Ана Грей да ръководи „Сиатъл Пъблишърс“. Оп. Грешка! „Грей Пъблишърс“. Този мъж наистина беше напълно откачен.

На вратата се почука и Хана подаде нос.

— Добре ли си?

Не можех да отговоря, само седях и я гледах. Тя се намръщи.

— Знам, че мразиш да го правя, но… да ти донеса ли чай?

Кимнах.

— „Туинингс Брекфаст“ без мляко и слаб.

Кимнах.

— Веднага, Ана.

Гледах с празен поглед екрана на лаптопа. Все още бях в шок. Как можех да го накарам да разбере? Имейл?

Подател: Анастейжа Стийл

Относно: НЕ СЪМ АКТИВ!

Дата: 22 август 2011, 14:23

До: Крисчън Грей

„Господин Грей,

Следващия път, когато решиш да наминеш, няма да е зле да си уговориш среща, за да имам поне малко време да се подготвя за пубертетска арогантност и мегаломания.“

Твоя Анастейжа Грей

Моля, обърни внимание на името

Редактор СИП

 

Подател: Крисчън Грей

Относно: Уговорка седем нюанса неделно

Дата: 22 август 2011, 14:34

До: Анастейжа Стийл

„Моя скъпа госпожо Грей (с ударение на моя),

Какво мога да кажа в своя защита? Минавах наблизо.

И не, не си актив, ти си моята обичана съпруга. Както винаги успя да оправиш настроението ми.“

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор и арогантен мегаломан на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Опитваше се да се шегува, но изобщо не ми беше до шеги. Поех дълбоко дъх и се захванах с кореспонденцията си.

 

 

Когато вечерта се качих в колата, Крисчън беше много тих.

— Здрасти — казах.

— Здрасти — каза той някак притеснено. И с право, трябваше да се чувства точно така — притеснен.

— Успя ли да обезпокоиш още някой на работното му място днес? — попитах сладко. Май доста сладко.

— Само Флин — каза той и се подсмихна.

„О! Така ли?“

— Следващия път като ходиш при него, ще ти дам списък с определени точки, които да дискутирате, и ще настоявам тези точки да бъдат покрити — отсякох.

— Не сте в настроение, госпожо Грей.

Гледах упорито гърбовете на Райън и Сойър. Крисчън се премести по-близо до мен.

— Хей — каза нежно и хвана ръката ми. Цял следобед, вместо да се съсредоточа върху работата си, се бях опитвала да измисля какво да му кажа. Но вместо това гневът ми растеше с всеки час. Писнало ми беше от това негово кавалерство, от начина, по който се нервираше от най-дребни неща, и от откровено казано детинското му поведение. Измъкнах ръката си от неговата — точно по най-дребнавия и детински начин.

— Ядосана ли си ми? — попита той много тихо.

— Да — отсякох пак. Скръстих ръце, за да не му позволя да ме пипа, и се загледах през прозореца. Той се намести още по-близо до мен, но не го погледнах. Не разбирах защо съм му толкова ядосана. Не ядосана — направо бясна.

Щом спряхме пред „Ескала“, наруших протокола и изскочих от колата с куфарчето си. Влетях в сградата, без дори да се обърна да видя дали някой идва с мен. Райън търчеше подире ми да ме изпревари, преди да стигна до асансьора, за да натисне копчето вместо мен.

— Какво има? — сопнах му се и той се изчерви.

— Извинете, мадам.

Крисчън дойде, застана до мен и зачака асансьора. Райън се отдалечи.

— Значи не само на мен си ядосана? — каза сухо той. Погледнах го и видях на лицето му сянка от усмивка.

— Смееш ли ми се? — Присвих очи.

— Смея ли? — каза той и вдигна ръце, все едно държах оръжие. Със синия си костюм изглеждаше свеж и чист, леко разрошен и с весел пламък в очите.

— Имаш нужда от подстрижка — казах. Обърнах се и влязох в асансьора.

— Вярно ли? — И прибра косата си, паднала над очите. Влезе след мен.

— Да — казах и набрах кода на апартамента.

— Значи ми говориш?

— Не точно.

— И защо си толкова гневна? Имам нужда от някакво обяснение. — Каза го много внимателно, дори предпазливо.

Обърнах се и го погледнах с отворена уста.

— Искаш да ми кажеш, че не знаеш? За човек с твоя акъл ми се струва нереално да не се сещаш. Не мога да повярвам, че си толкова тъп.

Той направи крачка назад. Гледаше ме като призрак.

— Ти наистина си побесняла. Мислех, че изяснихме нещата в офиса ти — каза озадачено.

— Крисчън, аз просто капитулирах под натиска ти. Това е.

Вратите на асансьора се отвориха и аз изхвърчах като торнадо. Тейлър стоеше в преддверието. Видя ме, направи крачка назад и си затвори устата. Минах покрай него като влак.

— Здрасти, Тейлър.

— Добър вечер, госпожо Грей.

Хвърлих куфарчето в преддверието и тръгнах бързо към огромната стая. Госпожа Джоунс готвеше.

— Добър вечер, госпожо Грей.

— Здрасти, госпожо Джоунс — казах и се запътих директно към хладилника. Извадих бутилка „Совиньон Блан“.

Крисчън ме последва. Гледаше ме като ястреб. Извадих си чаша. Той си свали сакото и го метна на плота.

— Искаш ли? — изчуруликах сладко. Твърде сладко.

— Не, благодаря — отвърна той. Беше безпомощен. Не знаеше какво да ме прави. Щеше да е комично, ако не беше трагично. „Е, да ходи да си го начука!“ От срещата ни следобед не можех да събера нито една капка съчувствие за никого. Той бавно махна вратовръзката си и разкопча горното копче на ризата. Налях си пълна чаша вино, а той прокара ръка през косата си. Когато се обърнах, госпожа Джоунс бе изчезнала. По дяволите! Та тя ми беше единственият щит! Отпих. Хм… хубаво.

— Спри вече — прошепна той. Направи две крачки. Застана точно пред мен. Много нежно сложи едно кичурче зад ухото ми и го погали с връхчетата на пръстите си.

Тръпка разтърси тялото ми. Дали това ми беше липсвало цял ден? Допирът му? Завъртях глава и го принудих да пусне ухото ми. Погледнах го в очите.

— Какво има? Кажи ми. Говори с мен.

— Няма смисъл. Така или иначе не ме слушаш.

— Напротив. Ти си сред много малкото хора, които слушам.

Отпих голяма глътка.

— Заради името ли е?

— И да, и не. Но предимно заради начина, по който реагира, когато не се съгласих с теб, и всички последици от това. — Погледнах го с очакване. Всъщност очаквах да се ядоса.

— Ана, знаеш, че имам… проблеми. Трудно ми е да… не се ангажирам, когато става дума за теб. Знаеш го много добре.

— Но аз не съм дете. Не съм и актив.

— Знам — каза той и въздъхна.

— Тогава престани да ме третираш така — прошепнах умолително.

Той прокара опакото на ръката си по бузата ми. Пръстът му мина по долната ми устна.

— Не се сърди. Толкова си ми скъпа. Като нещо… безценно, като дете… — Лицето му грееше с нежност, с онази нежност, с която човек се любува на нещо безценно, на… дете. Думите му ме удариха. „Безценна като дете.“ Като дете. Едно дете би било нещо безценно за него.

— Но не съм нито дете, нито безценна придобивка, Крисчън. Аз съм ти съпруга. Ако се чувстваш наранен, че не искам да използвам името ти на работа, трябва да ми кажеш.

— Наранен? — Той се замисли и лицето му помръкна. Знаех, че мисли за вероятностите. Изведнъж се стегна, все така замислен и помръкнал, и си погледна часовника.

— Архитектката ще е тук след по-малко от час. Трябва да се нахраним.

О, не, та той не ми отговори! И на всичкото отгоре трябваше да се изправя пред Гиа Матео. Скапаният ми ден се провали окончателно. Погледнах го ядно и се сопнах:

— Този разговор не е приключил.

— Какво още искаш да обсъждаме?

— Може да продадеш компанията.

— Да я продам? — възкликна той учудено и малко недоволно.

— Да.

— И мислиш, че сега, при това състояние на пазара, ще намеря купувач?

— Колко ти струваше?

— Не много.

— А ако фалира?

— Ще оцелеем. — Засмя се. — Но аз няма да позволя да фалира, докато ти си там, Анастейжа.

— А ако напусна?

— Защо да напускаш? Какво искаш да правиш?

— Не знам. Нещо друго.

— Та ти ми каза, че това е мечтата ти. И… поправи ме, ако греша, но аз се заклех пред Бог, пред отец Уолш и пред най-близките ни приятели и роднини да те боготворя и уважавам, да ти помогна да постигнеш мечтите си и да те пазя.

— Не играеш честно, като ми цитираш клетвите ни.

— Никога не съм обещавал да играя честно, когато става дума за теб и сигурността ти. Освен това ти използва клетвите ни като оръжие срещу мен, ако помниш.

И беше прав.

— Анастейжа, ако си ми още ядосана, изкарай си го на мен после в леглото. — Гласът му изведнъж бе паднал, дрезгав, пълен със сексуален заряд, с хиляди обещания. Очите му бяха пламнали.

„Какво? Легло? Сега?“

Той се засмя на изражението ми. Да не би да очакваше да го вържа? Майчице!

— Седем нюанса неделно — прошепна. — Очаквам ги с нетърпение.

— Гейл — викна изведнъж и след четири секунди госпожа Джоунс се появи. Къде се беше крила? В офиса на Тейлър? Дали ни беше слушала? О, неее!

— Да, господин Грей?

— Може ли вече да вечеряме?

— Разбира се, сър.

Крисчън не сваляше очи от мен. Наблюдаваше ме все едно съм някакво екзотично същество, което може да побегне и да изчезне. Отпих от виното.

— Ще ти правя компания с чаша вино — въздъхна той и пак прокара ръка през косата си.

 

 

— Няма ли да ядеш?

— Не. — Погледнах едва докоснатите фетучини само и само да отбягна потъмнелите му очи. И преди да каже каквото и да било, станах и прибрах чинните от масата.

— Гиа скоро ще дойде — казах.

Той сви вежди недоволно, но не каза нищо.

— Оставете на мен, госпожо Грей — каза госпожа Джоунс, когато ме видя да влизам в кухнята.

— Няма нужда.

— Не ви ли хареса вечерята? — попита тя разтревожено.

— Чудесна е, но не съм гладна.

Тя ми се усмихна някак състрадателно, изхвърли всичко от чинията ми и сложи съдовете в машината.

— Трябва да се обадя по телефона — каза Крисчън и ме изгледа преценяващо, преди да се запъти към кабинета си.

Въздъхнах с облекчение и тръгнах към спалнята. Бях все още ядосана, а той просто не разбираше в какво е вината му. Не разбираше, че е направил нещо лошо. Или разбираше? Подсъзнанието ми ме изгледа с присмех иззад очилата си. Да, знаеше много добре. Сега положението в работата ми щеше да стане още по-неприятно. Той не искаше да го обсъдим дори у дома, където бяхме почти сами. Как щеше да се чувства, ако аз бях нахлула така в неговия офис да му поставям условия? А на всичкото отгоре искаше да ми даде издателството. Да го управлявам! Как, по дяволите, щях да го управлявам? Не знаех нищичко, не разбирах от бизнес.

Гледах небето над Сиатъл, окъпано от залеза в свежо нежно розово. Както винаги Крисчън искаше да решаваме проблемите си в спалнята… във фоайето… в стаята с играчките… пред телевизора… на плота на кухнята… Всичко винаги опираше до секс! Сексът беше механизмът, с който решаваше всичките проблеми.

Влязох в банята, погледнах се в огледалото и се намръщих. Връщането в реалния свят се оказа много трудно. Когато бяхме сами, в нашето мехурче, всичко беше наред, защото бяхме сами, увити един в друг. Държахме се един за друг. Но после? Сетих се за сватбата, когато си мислех… за бързата кучка, дето слепи ги ражда. Спомних си и за тревогата си дали не бързаме. Не, не биваше да мисля така. Когато се омъжих за него, знаех, че е Петдесет нюанса. Просто трябваше да се държа здраво и да се опитам пак да говоря с него.

Догади ми се от това, което виждах в огледалото. Бях бледа, а и сега щеше да дойде онази ужасна жена.

Бях облечена в сива пола и блуза без ръкави. „Така ли? Я да видим!“ Моето друго аз, вътрешната ми богиня, ме погледна иззад боядисаните си в отровночервено нокти на ръцете. Разкопчах горните две копчета на блузата, измих си лицето, оправих си грима, сложих спирала — малко повече от обикновеното, и малко повече гланц върху устните. Наведох глава, обърнах косата си и с бяс я разресах от корените. Когато пак вдигнах глава, косата ми падна по раменете и гърдите ми. Беше приятно бухнала. Подредих я внимателно зад ушите и тръгнах да търся обувки с високи токчета. В никакъв случай ниските!

Крисчън беше разпънал плановете на масата за хранене. Беше пуснал музика, която ме накара да застина.

— Госпожо Грей — каза топло той и ме изгледа любопитно.

— Какво е това? Какво слушаме? — попитах. Музиката спираше дъха ми.

— Реквиемът на Форе. Изглеждаш различно.

— Не съм го чувала.

— Много е успокоително и отпускащо. Какво си направила с косата си?

— Сресах я — казах. Призрачните гласове ме бяха вдигнали над земята и летях с тях. Той бавно тръгна към мен. Лежерно, призрачно, движеше се с музиката.

— Танцувай с мен.

— На тази музика? Та това е реквием! — почти изпищях.

— Да. — Дръпна ме в ръцете си и ме прегърна, зарови носа си в косата ми и бавно ме залюля с музиката. Миришеше божествено. На Крисчън.

О, колко много ми беше липсвал. Увих ръце около врата му и едва преглътнах сълзите си. „Защо правиш това с мен? Защо ме докарваш до такова състояние да не мога да позная себе си, да съм зла?“

— Мразя да се караме — прошепна той.

— Тогава престани да се държиш като магаре.

Той се засмя и гърдите му завибрираха с прекрасния звук на смеха му. Стисна ме по-здраво.

— Магаре?

— Или задник — добавих.

— Предпочитам магарето.

— И аз. Отива ти повече.

Той се засмя пак и ме целуна по челото.

— Реквием? — зачудих се пак. Как е възможно да се танцува на реквием?

— Това е просто една прекрасна мелодия, Ана.

Тейлър се покашля дискретно откъм прага и Крисчън ме пусна.

— Госпожица Матео — каза Тейлър.

„Гаднярка!“

— Покани я — каза Крисчън.

И докато тя влизаше, здраво стискаше ръката ми.