Е. Л. Джеймс
Петдесет нюанса освободени (27)

25.

Дишах трудно. Не бях сигурна, че искам да знам. Крисчън затвори очи и преглътна. Когато ги отвори, в тях имаше плахост и тревожните спомени грееха с особена светлина.

— Беше горещ летен ден. Имах много работа. — Изведнъж му стана смешно и той поклати глава. — Як гръб трябваше, за да изнесеш целия тоя боклук. Бях сам и Еле… госпожа Линкълн се появи отнякъде и ми донесе лимонада. Поприказвахме малко, аз й казах нещо хапливо, правех са на остроумен и тя… ми шибна един шамар. Удари ме толкова силно… — Несъзнателно вдигна ръка до бузата си, погали я, а очите му плувнаха в тъмните облаци на спомена.

„Господи!“

— И след това ме целуна. И след като ме целуна, пак ме удари. — Той запримигва, очевидно все още под влиянието на случилото се… след толкова време.

— Никой никога не ме беше целувал така. И никой никога не ме беше удрял така.

„Как може да посегне на дете?!“

— Наистина ли искаш да чуеш това? — попита Крисчън.

„Да… Не…“

— Само ако искаш да ми кажеш — излъгах го в очите. Гласът ми беше тих, а мозъкът ми не го побираше.

— Опитвам се да ти обясня.

Кимнах. Исках да се получи окуражително кимване, но най-вероятно изглеждах като статуя, като препарирана, с оцъклени очи.

Той се намръщи, очите му потърсиха моите, опитваше се да прецени реакцията ми.

— Е, естествено, бях объркан, ядосан и дяволски възбуден. Разбираш ме, нали… сексапилна зряла жена идва при тебе ей така… — Поклати глава все едно още не му се вярваше.

Сексапилна? Повръщаше ми се.

— Тя се прибра в къщата и ме остави на двора. Държеше се все едно не се е случило нищо. Стоях като втрещен. После продължих да работя. Когато вечерта си тръгвах, тя ми каза да отида пак на другия ден. Не каза нищо за случката. На другия ден се върнах. Нямах търпение да я видя. — Прошепна го, все едно се изповядваше. Всъщност това беше неговата мрачна изповед.

— Тя не ме докосна, когато ме целуна — каза и се обърна да ме погледне. — Не знам дали ме разбираш… бях ходеща ерекция, на петнайсет години, доста висок за възрастта си, хормоните ми бушуваха. Момичетата в училище… — Спря и веднага всичко ми стана ясно. Самотно уплашено красиво момче. Сърцето ми се сви.

— Бях гневен, ядосан на всички — на себе си, на родителите ми. Нямах никакви приятели. Психоаналитикът ми по онова време беше пълен задник. Родителите ми не отпускаха каишката. И не разбираха. — Погледна към тавана и прокара ръка през косата си. Искаше ми се да я погаля, но реших да не мърдам.

— Не можех да понасям някой да ме докосва. Не можех. И не можех да издържам ничие присъствие около себе си. Биех се. Нямаше уличен бой без мен. Господи, колко се млатех в училище! И затова и ме изключиха от две училища. Но трябваше да изпускам напрежението. А и това беше единственият начин да поддържам физически контакт с когото и да е… — Пак спря и след малко продължи: — Ясно ти е за какво говоря, нали? И когато тя ме целуна, хвана само лицето ми. Не ме докосна.

Едва чувах думите му.

— На другия ден се върнах. Не знаех какво да очаквам. Ще ти спестя подробностите, но в общи линии това, което се случи предния ден, се повтори, и то нееднократно, и така започна нашата връзка.

„О, истината боли!“

Той се намести така, че да ме гледа в очите.

— И знаеш ли, Ана, светът ми някак се подреди. Виждах ясно, чисто. Всичко се избистри. Тя беше точно това, от което имах нужда тогава. Тя беше като глътка свеж въздух. Вземаше всички решения вместо мен, изчисти ме от всички гадости, позволи ми да дишам.

„Господи!“

— И дори когато всичко приключи, моят свят остана подреден, животът ми остана фокусиран, именно заради нея. И остана такъв до мига, в който те видях.

И как се очакваше отговоря на това признание?

— Ти обърна света ми с главата надолу. — Той затвори очи и когато ги отвори, те бяха сурови. — Светът ми беше подреден, спокоен, контролиран — и тогава ти се появи в него с твоята многознайна уста, с невинността си, с красотата си, с тихия си бунт и безразсъдство, и всичко преди теб изглеждаше тъпо, скучно, празно, обикновено… всичко преди теб беше едно голямо нищо. И се влюбих — прошепна.

Дъхът ми спря. Той ме погали по бузата.

— И аз — казах с малкото дъх, останал в дробовете ми.

Очите му омекнаха.

— Знам — каза само с устни.

— Знаеш?

— Да.

— Най-сетне — прошепнах.

— И тогава видях целия си живот в перспектива. Допреди няколко години Елена беше центърът на моя свят. Нямаше нещо, което не бих направил за нея. И тя направи много за мен. Тя ме спаси от алкохолизъм. Накара ме да уча… Тя ме научи да се справям с вътрешните и външните проблеми, да контролирам стреса си, да посрещам предизвикателствата, нещо, което не можех да правя, позволи ми да изживея неща, за които мислех, че не съм достоен.

— Да те докосват — прошепнах.

— До известна степен, но не съвсем.

Зачудих се какво ли пък значи това. Той усети реакцията ми и се поколеба.

— Кажи ми!

— Когато израстваш с една напълно негативна представа за самия себе си, ако мислиш, че си отхвърлен, че си свирепо животно, което никой никога няма да обича, започваш да си мислиш, че заслужаваш да те бият.

„Крисчън, ти не си такъв!“

Той пак спря и прокара ръка през косата си.

— Ана, много по-лесно е да носиш болката външно. Тя предизвикваше вътрешния ми гняв. Чак сега го разбирам. Доктор Флин все ми говореше за това. Но едва напоследък успях да погледна връзката ни отстрани, такава, каквато всъщност е била. Знаеш… на рождения ми ден.

Потръпнах при спомена за словесната битка между Елена и Крисчън на рождения му ден.

— За нея всичко е било секс и контрол. Самотна жена търси утеха в едно момче, което не е нищо повече от играчка в ръцете й.

— Но ти харесваш контрола — прошепнах.

— Да. И винаги ще обичам да контролирам, Ана. Такъв съм. За кратко бях отстъпил тази функция на друг, друг вземаше решенията вместо мен. Не бях в състояние да го правя сам. Просто не можех. Но като се подчинявах на нея, успях да намеря себе си и да поема управлението на живота си, да се контролирам, да контролирам нещата и сам да вземам решения.

— Да станеш доминант?

— Да.

— Това е твое решение?

— Да.

— Да зарежеш Харвард?

— Това беше най-доброто ми решение. Допреди да срещна теб.

— Мен?

— Да. — Устните му се извиха в усмивка. — Най-доброто решение, което съм вземал, беше да се оженя за теб.

— А не е ли да започнеш бизнес?

Той поклати глава.

— Не и да се научиш да летиш?

— Не. Ти си най-доброто ми решение! — Погали ме по бузата. — Тя знаеше.

— Какво е знаела? — Намръщих се.

— Че съм влюбен в теб. Тя ме накара да прелетя до Джорджия да те видя и се радвам, че я послушах. Тя мислеше, че ще се изплашиш и ще избягаш. И ти направи точно това.

— Не искам да мисля за това. — Усетих как пребледнявам.

— Тя си мислеше, че трябва да имам всичко и да постъпвам според начина си на живот.

— На доминант?

— Да. Това ми даваше възможност да държа всички на разстояние, да контролирам, или поне да си мисля, че контролирам. Сигурен съм, че вече си разбрала защо.

— Заради майка ти?

— Не исках никой повече да ме наранява. Но после ти ме напусна и всичко се обърка. Целият ми свят се обърка. Толкова дълго се бях пазил от интимност, от чувства. Аз просто не знаех как да го правя, дори не знам как се справям сега.

— Справяш се много добре — казах. Прокарах пръст по устните му, а той го целуна нежно.

— Липсва ли ти? — прошепнах.

— Кое да ми липсва?

— Този начин на живот.

— Да, липсва ми.

О!

— Но всъщност ми липсва усещането да упражнявам контрол. И честно казано, твоето глупаво… представление… когато спаси сестра ми. Ето така разбрах.

— Какво разбра?

— Че ме обичаш.

— Така ли? — Намръщих се.

— Да. Защото рискува толкова много за мен, за семейството ми. — Прокара пръст над носа ми, между веждите. — Когато се мръщиш, тук ти се образува една бръчка. Много е красива… Понякога се държа отвратително… а ти все още си с мен.

— Защо това те изненадва? Казах ти, че няма да те напусна.

— Мислех, че ще го направиш заради начина, по който реагирах, когато ми каза, че си бременна. — Пръстът му се плъзна надолу по бузата ми. — И беше права: аз съм все още в пубертета.

„О, по дяволите! Не съм казала такова нещо. Доктор Флин го каза.“ Подсъзнанието ми ме гледаше лошо.

— Крисчън, наистина казах ужасни неща, но…

Той сложи пръст върху устните ми.

— Спри. Аз трябваше да ги чуя, и заслужавам да ги чувам. Сега нека продължа с моята приспивна приказка. — И се обърна по гръб. — Когато ми каза, че си бременна… Е, мислех, че ще сме само аз и ти, поне за известно време. Бях мислил за деца, но само хипотетично. Някак си предполагах, че ще имаме дете, но че ще се стигне дотам след време, някъде в бъдещето.

„Дете? Само едно? О, не без брат или сестра като мен. Дали да не повдигна темата сега?“

— Ти си много млада, а си и доста амбициозна.

„Аз? Амбициозна?“

— И тогава ти издърпа килимчето изпод краката ми. Господи, това беше удар! Никога, ама никога не бих предположил! Дори за секунда! Когато те попитах какво не е наред, изобщо не би ми минало през ума, че това е била причината, не очаквах такъв отговор. Бях ядосан — на теб, на себе си, на всички. И това ме върна години, години назад, когато нищо не зависеше от мен и всичко беше извън мой контрол. Затова трябваше да изляза. Отидох да видя Флин, но той пък беше на родителска среща…

— Смешно, нали? — прошепнах, а той се засмя.

— И вървях. Вървях дълго. И не знам как се озовах в салона. Тя тъкмо тръгваше. Изненада се да ме види. Честно казано, и аз бях изненадан, че се бях озовал точно там. Разбира се, тя видя, че съм обезумял, и ме покани да пийнем.

По дяволите! Май стигнахме до същината. Сърцето ми заблъска. Исках ли наистина да знам? Подсъзнанието ми ме гледаше настървено, с предупредително високо повдигната вежда.

— Влязохме в един бар и изпихме бутилка вино. Тя се извини за поведението си последния път, когато се видяхме. Мъчно й е, че майка ми отказва да й говори. Това по някакъв начин оказва влияние на социалния й живот и контактите й, но тя разбира. Говорихме за бизнеса, който върви добре въпреки рецесията. Споменах й, че искаш деца.

— Мислех, че си й казал, че съм бременна.

Той ме погледна открито, честно.

— Не, не съм й казал.

— И защо не ми каза?

— Ти не ми даде възможност.

— Не е вярно.

— На следващата сутрин не те намерих, а когато дойде, беше побесняла…

„О, да, вярно!“

— Прав си. Бях побесняла.

— Както и да е. Бяхме вече на средата на втората бутилка, когато тя се наведе към мен да ме докосне. И аз… замръзнах.

И скри очи с ръка.

Какво, по дяволите, беше това?!

— Реакцията ми, начинът, по който се дръпнах от нея, беше шок и за двама ни. — Гласът му беше съвсем тих.

„Погледни ме, Крисчън!“ Мушнах ръка под неговата, той се обърна и ме погледна. Лицето му беше бяло, очите — широко отворени.

— Какво има? — Едва дишах.

Той пак се намръщи и преглътна.

„О, какво крие от мен? Искам ли да го чуя?“

— Опита се да ме съблазни. — Като че ли чак сега изживяваше шока.

Сърцето ми сякаш спря завинаги. „Мръсна долна кучка!“

— Един миг, увиснал във времето. Тя видя изражението ми и разбра колко грубо е прекрачила границата. Аз я отхвърлих. Не бях мислил за нея в този… сексуален аспект от години. И освен това аз обичам теб. Казах й: „Обичам съпругата си“.

Гледах го и не знаех какво да кажа.

— Тя веднага отстъпи. Извини се, извъртя нещата, че е било само на шега. Искам да кажа… тя твърди, че е наистина щастлива с Айзък, че е доволна от бизнеса си, че не мисли зло никому, най-малко на нас. Казва, че приятелството ни й липсва, но разбра, че животът ми вече е само с теб. И това е наистина странно, като се има предвид какво се случи последния път, когато се видяхме. Помниш. Казах й, че няма повече да се виждам с нея. И тя си тръгна.

— Целунахте ли се? — Страх скова сърцето ми.

— Не! Не бих могъл да понеса отново такава близост с нея.

„О, това е добре!“

— Бях нещастен. Исках да се прибера у дома, при теб. Но осъзнавах колко лошо съм се държал… Останах, довърших бутилката и после продължих на бърбън. И докато пиех, се сетих какво ми каза преди време: „Ами ако това се беше случило на твоя син?“. И се замислих за детето и как започна всичко с Елена. И се почувствах… зле. Никога не бях поглеждал нещата от тази страна.

И тогава си спомних. Смътен спомен за приглушени гласове до леглото ми, докато лежах в полусъзнание. „Но когато я видях за последен път, видях цялата картина, бъдещето. Знаеш какво имам предвид… за детето. И за първи път осъзнах, че това, което сме правили… е било грешно.“ Разговорът с Грейс.

— И това ли е всичко?

— Да, в общи линии.

— О!

— О?

— И всичко свърши?

— Да. Всичко свърши в мига, в който те видях. Но го осъзнах едва когато се видях с нея за последно.

— Съжалявам — казах.

— За какво?

— Че бях толкова ядосана на сутринта.

— Аз знам какво е да си ядосан. И разбирам. — Спря, въздъхна и продължи: — Опитай се да ме разбереш. Искам те само за себе си. Не искам да те деля с никого. Това между нас… аз никога не съм изживявал такова нещо. Исках да го задържа. Исках да съм центърът на твоята вселена, поне за малко.

— Но ти си! Това няма да се промени!

Той ми се усмихна тъжно и прошепна:

— Ана, това просто не е вярно.

Сълзи напълниха очите ми.

— И как може да е вярно? — каза той. — По дяволите! Не плачи, Ана, моля те, не плачи! Съжалявам. — Погали ме по лицето, прокара пръст по треперещите ми устни, за да ме успокои. — Не, Ана, не бива да съжаляваш. Ще обичаш детето ни. И ще си права. И това е единственият правилен начин!

— Но Точицата ще обича и теб. Ти ще си центърът на вселената за това дете. Децата обичат родителите си безусловно, Крисчън. Защото чрез тях са дошли на този свят. Любовта е заложена в тях. Всички деца са така, Крисчън. Дори ти. Помисли за книжката, която си обичал да ти четат. Ти си искал да бъдеш с майка си. И си я обичал.

Той дръпна ръката си, сви я в юмрук.

— Не! — прошепна.

— Да, обичал си я. — Сълзите ми течаха свободно и вече не се опитвах да ги спра. — Разбира се. Това не е въпрос на избор. Ето защо толкова те боли.

Той ме гледаше сурово.

— И именно заради това успя да ме обикнеш. Прости й. Тя е имала своя свят, изпълнен с болка, и е трябвало да се справя сама с нея. Да, тя не е била добра майка, но ти си я обичал въпреки всичко.

Той ме изгледа с призрачни очи, духове от миналото танцуваха там.

„О, не спирай да говориш.“

Най-сетне проговори.

— Обичах да я реша. Косата й беше много хубава.

— Не се съмнявам. Достатъчно е да те погледне човек.

— Но беше лоша майка. — Едва чувах думите му. Той затвори очи. — Страхувам се, че ще съм лош баща.

Погалих го по бузата.

— Крисчън, можеш ли да допуснеш, дори и за секунда, че ще ти позволя да бъдеш лош баща?

Той отвори очи и ме гледа дълго, цяла вечност. Облекчението бавно огря лицето му и накрая той се усмихна.

— Не, не мисля, че ще ми позволиш. Господи, колко си силна! Обичам ви, госпожо Грей! А дори не подозирах, че съм способен на това. — Целуна ме по челото. — И така, това е краят на приказката.

— Биваше си я…

Той се усмихна красиво, но мисля, че изпитваше облекчение.

— Как ти е главата?

— Главата ми ли?

Всъщност щеше да гръмне от всичко, което бях чула току-що.

— Боли ли?

— Не.

— Добре. Мисля, че вече трябва да спиш.

„Да спя? След всичко това?“

— Заспивай! — каза той строго. — Сънят е здраве.

— Имам един въпрос. — Нацупих се.

— Какво пък сега? — Погледна ме войнствено.

— Защо изведнъж стана така… прям, откровен… В името на добруването на човечеството ли?

Той се намръщи.

— Казваш ми всичко това сега сам, а всъщност да се изкопчи нещо от теб е доста уморително и често безрезултатно.

— Не знаех.

— Знаеш го много добре.

— Питаш ме защо съм така откровен? Не знам. Може би след като те видях буквално мъртва на земята. Или заради факта, че ще ставам баща. Не знам. Ти каза, че искаш да знаеш. А не искам Елена да стои между нас. Няма как. Тя е минало. Сто пъти съм ти го казвал.

— Ако не се беше опитала да те съблазни… щеше ли да запазиш приятелството си с нея?

— Това вече е втори въпрос.

— Съжалявам. Не ми отговаряй. — Изчервих се. — Така или иначе каза повече, отколкото някога съм се надявала да изкопча от теб.

Погледът му омекна.

— Не, не мисля, че бих запазил това приятелство. Но след рождения ми ден все мислех за нея като за… нещо, което съм започнал и не съм довършил. Тя прекрачи границата, и аз приключих. И моля те, повярвай ми, няма да я видя никога повече.

„Добре, забравяме темата. Време е да разхлабя захапката.“ Подсъзнанието ми едва не припадна от облекчение. „Най-накрая, че и на мен ми писна!“

— Лека нощ, Крисчън. Благодаря за поучителната приказка. — Целунах го, но в мига, в който се опитах да удължа целувката, той се отдръпна.

— Недей. Само ме измъчваш така.

— Не се измъчвай тогава.

— Не. Имаш нужда от почивка, а е много късно. Заспивай!

Загаси нощната лампа и мракът ни потопи.

— Обичам те, Крисчън! Безусловно! — казах и се сгуших в него.

— Знам.

Усетих срамежливата му усмивка.

 

 

Отворих очи. Стаята беше окъпана в светлина. Крисчън го нямаше. Погледнах часовника — осем без пет. Поех дълбоко дъх. Ребрата ме боляха и пареха, но болката полека отшумяваше. Помислих си, че мога да ида на работа. Работа — да! Исках да отида на работа!

Беше понеделник, а лежах в кревата цялата неделя. Крисчън ме пусна само за малко, да ида да видя Рей. „Честно, как може да е такъв? Контрольор.“ Моят контрольор! Усмихнах се с умиление. Беше внимателен, приказлив, правеше всичко с любов. Главата не ме болеше, болката в ребрата беше поносима, макар че, честно казано, се налагаше да внимавам, когато се смея. Но бях крайно изнервена. Това беше най-дългият период без секс от… всъщност от първия път.

Мисля, че и двамата бяхме успели да възвърнем душевното си равновесие. Крисчън изглеждаше много по-отпуснат и спокоен. Онази „приказка за лека нощ“ бе успяла да зарови духовете от миналото. Може би.

Взех бърз душ и след като се изсуших, започнах да оглеждам дрехите си. Исках нещо секси. Нещо, на което той да не може да устои. Кой би помислил, че този ненаситен мъж може да се контролира до такава степен? Не исках точно сега да се задълбавам в темата как е успял и кой го е научил на такъв самоконтрол. Не бяхме говорили за Робинсън Кучката от онази нощ и се надявах никога повече да не се наложи да говорим за нея. За мен тя бе мъртва.

Избрах безобразно къса черна пола и бяла копринена блуза с набрана дантела около деколтето. Обух копринени чорапи с дантела и убийствено високи обувки на „Луботен“. Малко грим, малко червило за естествен сексапил, свирепо разресване на косата. Оставих я пусната. „Да, това трябва да подейства!“

Крисчън закусваше на плота в кухнята. Видя ме и вилицата с набодено на нея късче омлет увисна във въздуха. Намръщи се.

— Добро утро, госпожо Грей. Отивате ли някъде?

— На работа. — Усмихнах се сладко.

— А, не. — Погледна ме, все едно бях казала най-смешното нещо на света. — Доктор Синг каза — една седмица болнични!

— Крисчън, нямам никакво намерение да прекарам деня сама в леглото. При това положение мога спокойно да ида на работа. Добро утро, Гейл.

— Добро утро, госпожо Грей. — Тя се опита да прикрие усмивката си. — Да ви приготвя ли закуска.

— Да.

— Гранола?

— Предпочитам бъркани яйца с пълнозърнест препечен хляб.

Тя се усмихна, а Крисчън не успя да скрие изненадата си.

— Ана, няма да ходиш на работа!

— Но…

— Не! Не спори!

Погледнах го ядно и чак сега забелязах, че още е по пижама.

— А ти ще ходиш ли на работа? — попитах.

— Не.

„Аз ли откачам?“

— Не е ли понеделник?

— Да. Така поне показва календарът.

— Кръшкаш от бачкане? — Присвих очи.

— Няма да те оставя сама тук пак да си навлечеш някоя беля. А и доктор Синг каза, че ще можеш да се върнеш на работа чак след седмица. Забрави ли?

Качих се на стола до него и леко повдигнах полата. Госпожа Джоунс ми поднесе чая.

— Изглеждаш добре — каза той, а аз кръстосах крака. — Много добре даже, особено тук. — И прокара пръст по кожата над дантелата на чорапа ми. Пулсът ми се ускори само от допира.

— Полата ти е много къса — каза с леко неодобрение, а очите му следваха движението на пръста му.

— Така ли? Не бях забелязала.

Той ме погледна и се засмя.

— Наистина ли не забелязахте, госпожо Грей?

Изчервих се.

— И не мисля, че този тоалет е подходящ за работа — каза той.

— Е, след като няма да ходя на работа, темата е изчерпана.

— Изчерпана?

— Изчерпана, да.

Той се засмя и продължи с омлета. Преглътна и каза:

— Имам по-добра идея.

— Така ли?

Той ме погледна изпод дългите си мигли, сивите му очи потъмняха. Поех рязко дъх. Слава богу! Крайно време беше.

— Ще отидем да видим докъде е стигнал Елиът с къщата.

Той майтап ли си правеше? Чак после си спомних, че трябваше да отидем още преди Рей да катастрофира.

— С удоволствие.

— Добре.

— Всъщност ти не трябва ли да си на работа?

— Не. Рос се върна от Тайван. Там всичко е минало добре. Всичко е наред.

— Нали ти щеше да ходиш там.

— Ана, ти беше в болницата!

— О!

— Да. О! Така че днес възнамерявам да си уплътня времето със съпругата си.

— Да си уплътниш времето? — Не можах да прикрия надеждата в гласа си.

Госпожа Джоунс сложи чинията с яйца пред мен и пак не успя да скрие усмивката си.

— Да, да си уплътня времето — засмя се Крисчън.

Бях прекалено гладна, за да продължавам да кокетнича и да флиртувам, и то със съпруга си.

— Винаги се радвам, когато се храниш — каза той, стана и целуна косата ми. — Отивам да си взема душ.

— Ммм… да дойда ли да ти изтъркам гърба? — попитах с пълна с яйца и хляб уста.

— Не. Яж!

Тръгна и си смъкна тениската. Един вид, възнагради ме с възможността да се насладя на голия му гръб и прекрасно изваяните му рамене. Спрях да дъвча. „Нарочно го прави! Защо?“

 

 

Карахме на север. Крисчън беше много спокоен. Бяхме оставили Рей и господин Родригес да гледат футбол в стаята на Рей в болницата. Подозирах, че Крисчън е купил телевизора с плосък екран.

Всъщност изглеждаше много по-добре след нашия „разговор“. Все едно някой бе свалил огромен товар от гърба му. Сянката на Робинсън не тегнеше така зловещо над нас. Може би защото бях решила да загърбя темата, може би защото и той беше решил да я загърби. Но сега го чувствах много по-близък. Вероятно защото ми се бе изповядал. И се надявах да е така и за в бъдеще. И все повече се отваряше за бебето. Е, не беше хукнал да купува креватче, но бях много по-обнадеждена.

Гледах го и го изпивах с очи. Сексапилен, рошава коса, късо спортно яке, бяла риза, джинси.

Той ме погледна, сложи ръка над коляното ми, погали ме нежно.

— Радвам се, че не си смени тоалета.

Бях сменила обувките с ниски, спортни, и бях облякла някакво яке, но не бях сменила полата. Пръстите му затанцуваха по бедрото ми. Сложих ръката си върху неговата.

— Ще продължаваш ли да ме дразниш?

— Може би — усмихна се той.

— Защо?

— Защото мога. — Усмихна се хлапашки.

— Тая игра се играе от двама — прошепнах.

Пръстите му продължиха да се движат по бедрото ми.

— Хайде да ви видим, госпожо Грей. — Усмихна се още по-широко.

Взех ръката му и я сложих на коляното му.

— Е, играй си я сам.

— Както пожелаете, госпожо Грей.

По дяволите! От тази игра май нямаше да излезе нищо добро за мен.

 

 

Крисчън зави по алеята към къщата ни. Вкара кода и големите бели метални врати се отвориха. Колата запълзя по алеята между дърветата, цялата застлана с листа — зелени, жълти, меднокафяви. Високата трева на моравата беше слънчевожълта, но тук-там се виждаха и зелени стръкчета. Денят беше много красив. Слънцето грееше и соленият дъх на Залива бе примесен с упоителния аромат на идващата есен. Такава тишина и красота! И като си помислиш, че това щеше да е домът ни.

След завоя видяхме къщата. Пред нея бяха спрели няколко камиона с надпис „GREY CONSTRUCTIONS“. Беше вдигнато скеле и няколко работници с каски се бяха качили по покрива.

Крисчън спря колата пред входа.

— Ела да намерим Елиът.

— Тук ли е?

— Надявам се. Плащам му добре, така че би трябвало да е тук.

Слязохме от колата.

— Ей, брато! — чу се отнякъде се гласът на Елиът. Заоглеждахме се. — Тук, горе!

Беше на покрива и ни махаше, ухилен до уши.

— Крайно време беше да дойдете! Чакайте там, ей сега идвам.

Крисчън сви рамене и зачакахме.

— Здрасти, брато. — Елиът тупна Крисчън по ръката. — А ти, малката? Как си? — Хвана ме и ме завъртя.

— По-добре. — Успях да се засмея, макар че ребрата ме заболяха. Крисчън го погледна лошо, но Елиът не му обърна никакво внимание.

— Отиваме до офиса да ви сложим по една каска.

 

 

Къщата приличаше на огромна черупка. Подовете бяха покрити с някаква груба влакнеста материя. Някои от стените изобщо ги нямаше. На тяхно място бяха иззидали други. Елиът ни развеждаше и обясняваше. Навсякъде около нас работниците му, сред тях имаше и жени, работеха усилено. С облекчение отбелязах, че каменното стълбище с железния инкрустиран парапет си е на мястото, внимателно покрито с бели чаршафи, за да не се праши.

Голямата задна стена беше съборена и на нейно място беше вдигната стъклената стена на Гиа. Дори бяха започнали да работят по верандата. Но въпреки хаоса гледката беше поразяваща. Гиа беше свършила работата си добре. Нововъведенията бяха умерени — беше успяла да запази оригиналния дух на къщата. Елиът търпеливо съобщаваше кое в какъв срок ще бъде готово. Според него можеше да се нанесем преди Коледа, макар че Крисчън се съмняваше да стане толкова бързо.

„Господи! На Коледа тук!“ Нямах търпение. Как щях да дочакам? Ние украсяваме голяма елха, а малко момченце с коса като мед ни гледа с почуда. Какво прекрасно видение!

Последно влязохме в кухнята.

— Ще ви оставя вече, оглеждайте, но внимавайте. Това все още не е дом, а строителен обект.

— Да, разбира се. Благодаря, Елиът — каза Крисчън, хвана ме за ръката и попита: — Щастлива ли си?

Оглеждах голата стая и се чудех къде да закача картините с чушките, които бях купила във Франция.

— Много. И много ми харесва. А на теб?

— И на мен. — Усмихна се.

— Мисля да закачим картините с чушките тук.

Крисчън кимна.

— Искам да сложа и снимките на Хосе. Ти ще решиш къде.

— Някъде, където да не се налага да ги виждам често. — Изчервих се.

— Не бъди такава! — скара ми се той и прокара палец по долната ми устна. — Това са любимите ми снимки. Най-много харесвам тази в офиса ми.

— Изобщо не разбирам как може да я харесваш! — Целунах палеца му.

— Има къде-къде по-неприятни неща за вършене в един офис от това да гледам цял ден прелестното ти усмихнато лице. Гладна ли си?

— Зависи за какво — прошепнах.

Той се засмя, очите му потъмняха и надеждата и желанието се изляха във вените ми.

— Говорим за храна, госпожо Грей — каза Крисчън и ме целуна.

Нацупих се престорено и въздъхнах.

— Да, напоследък съм доста гладна.

— Тримата можем да си направим пикник.

— Тримата? Чакаме ли някого?

Крисчън наклони глава настрани.

— Да. След седем или осем месеца.

„О, Точицата.“ Усмихнах се глуповато.

— Мислех да хапнем по едно алфреско — каза той.

— На поляната ли?

— Да.

— О, супер!

— Ще е страхотно място за деца — каза той и ме изгледа внимателно.

„Деца? Повече от едно? Дали да спомена сега?“

Той сложи длан на корема ми. Сложих ръката си върху неговата.

— Удивително — прошепна той и за първи път усетих в гласа му преклонението пред чудото.

— Знам. О, ето… имам доказателство. Снимка.

— Снимка? Първата усмивка на бебето?

Извадих разпечатката от ултразвука.

— Виждаш ли?

Крисчън започна да я разглежда, очевидно се чудеше къде да гледа.

— О, да, Точицата. Виждам я. — Говореше със страхопочитание.

— Детето ти — прошепнах.

— Нашето дете! — поправи ме той веднага.

— Първото от много.

— От много? — Очите му се разшириха от паника.

— Поне две.

— Две? Хм. Може ли за начало да почнем с едно, да видим как е, и после…

— Може — усмихнах се.

Излязохме в мекия есенен следобед.

— Кога ще кажеш на родителите си? — попита Крисчън.

— Скоро. Мислех да кажа на Рей тази сутрин, но господин Родригес беше там.

Крисчън отвори багажника на аудито. Вътре имаше кошница за пикник и едно одеяло от тартан, бяхме го купили в Лондон.

— Хайде, ела — каза той, взе кошницата и одеялото в едната ръка, подаде ми другата и заедно тръгнахме към поляната.

 

 

— Разбира се, Рос, давай — каза Крисчън и затвори.

Това беше третият разговор, който проведе по време на пикника. Бе събул обувките и чорапите си и ме гледаше, опрял ръце на коленете си. Якето му лежеше върху моето на земята. Беше прекалено топло. Лежах на одеялото до него. Жълтата трева ни скриваше от погледите на всички, шумът от къщата се чуваше, но отдалеч. Бяхме като в отрязано парче… рай. Той сложи още една ягода в устата ми и аз я засмуках с наслада, без да откъсвам поглед от потъмняващите му очи.

— Вкусна ли е? — прошепна Крисчън.

— Много.

— Насити ли се?

— На ягодите — да.

Очите му святкаха опасно.

— Госпожа Джоунс знае как да приготви пикник. — Засмя се.

— Да, няма спор — прошепнах.

Изведнъж той се изви, легна до мен, сложи глава на корема ми и затвори очи. Изглеждаше щастлив. Зарових пръсти в косата му.

А после той въздъхна тежко, извади телефона си, погледна екрана и отговори.

— Какво има, Уелч? — каза остро. Заслуша се и изведнъж се стегна и бързо се изправи.

— Денонощно… Благодаря — каза през зъби и затвори.

Настроението му се промени за секунди. Моят закачлив флиртуващ съпруг изчезна. На негово място до мен седеше друг мъж — студеният пресметлив господар на вселената. Настръхнах от изражението му. Той набра някакъв номер и попита:

— Рос, какви акции имаме в „Линкълн Тимбър“?

Мозъкът ми завря. „О, не, какво става?“

— Значи така. Консолидирате акциите в „Грей Ентърпрайзис“, уволнявате борда, освен главния изпълнителен директор… Не ме интересува… Чувам те много добре. Просто го направи… Благодаря, и ме дръж в течение. — Затвори и ме изгледа безизразно.

„Мамка му! Бесен е!“

— Какво е станало?

— Линк.

— Линк? Бившият мъж на Елена?

— Същият. Той е платил гаранцията на Хайд.

Гледах го в шок. Устата му беше стисната в черта.

— Е, ще изглежда като пълен идиот — казах, но не можех да прикрия ужаса си. — Искам да кажа, че Хайд извърши поредното си престъпление в момента, в който го пуснаха под гаранция.

— Имате право, госпожо Грей. Точка за вас.

— И какво направи ти току-що? — попитах.

— Изиграх го.

— Не беше ли малко… импулсивно?

— Аз съм си импулсивен.

— Много добре ми е известно.

Очите му се присвиха и той каза сухо:

— От доста време държа този план в задния си джоб.

— Така ли?

— Да. Когато бях на двайсет и една, Линк преби жена си почти до смърт, направи я на кайма. Счупи й челюстта, лявата ръка и четири ребра, защото не се чукаше с него, а с мен. А сега научавам, че е платил гаранцията на човек, който имаше намерение да ме убие, който отвлече сестра ми и се опита да счупи черепа на жена ми. Стига! Време е да си плати.

„Господи!“

— Имате право. Точка за вас, господин Грей.

— Ана, аз действам така. Отмъщението не може да ме мотивира. Почти никога. Но сега няма да оставя да му се размине. Това, което направи с Елена… тя трябваше да повдигне обвинение срещу него, но не пожела. Имаше право да го направи. Но с Хайд Линк прекрачи всички граници. Прехвърли нещата на лична основа, когато реши да тръгне срещу мен и семейството ми. Ще го смажа. Ще смачкам компанията пред очите му и ще я разпродам на парче на този, който даде най-добра цена. Ще го докарам до фалит.

„О!“

— Освен това ще изкараме добри пари от сделката — засмя се той.

Очите му изведнъж омекнаха и той прошепна:

— Не исках да те плаша.

— Не си ме изплашил — излъгах. — Просто малко ме изненада.

Да, понякога около него можеше да стане страшно.

Устните му минаха по моите като четка за рисуване.

— Ще направя всичко възможно, а и невъзможното, за да си в безопасност. Ти, семейството ни и това мъничкото. — И нежно погали корема ми.

Дъхът ми спря. Той ме гледаше с потъмняващи очи. Устните му се разтвориха, той си пое дъх и леко прокара пръсти между краката ми.

Господи! Желанието избухна като мина в тялото ми, разпадах се под допира му. Хванах рязко главата му и зарових пръсти в косата му. Дръпнах го към себе си, за да го докосна с устни. Не мога да кажа, че не го изненадах. Той разтвори уста. Езикът ми се плъзна в нея. Той простена и отвърна на целувката ми. Устните му, езикът му жадно търсеха моите. Откривахме се отново, погълнати в движенията на устните, езиците, диханието ни.

„О, колко го искам! Колко много време мина! Искам го тук, на нашата поляна!“

— Ана! — прошепна задъхано той и ръката му се плъзна надолу към полата ми, а аз бързо и непохватно започнах да разкопчавам копчетата на ризата му.

— Не, Ана, спри! — Той се отдръпна и хвана ръцете ми. Беше стиснал зъби.

— Не! — Зъбите ми се забиха нежно в долната му устна. — Не, искам те!

Той рязко пое дъх. Разкъсваше се. В очите му видях нерешителност и колебание.

— Моля те, искам те! — Всяка пора в тялото ми крещеше и умоляваше.

Той простена и се предаде. Устата му се залепи за моята, огъна устните ми. С една ръка придържаше главата ми, а другата тръгна по тялото ми, към кръста, той ме сложи да легна на гръб и се изтегна до мен, без да откъсва устни от моите.

После се отдръпна, изгледа ме и каза:

— Толкова сте красива, госпожо Грей.

Погалих милото му лице.

— Вие също, господин Грей. Тяло и душа.

Той се намуси. Пръстите ми погалиха бръчката между веждите му.

— Не се мръщи. За мен си красив. Дори когато си ядосан — прошепнах.

Той простена и устните му пак се впиха в моите. Бавно ме притисна към меката трева под одеялото.

— Липсваше ми — каза тихо и зъбите му минаха по челюстта ми.

— И ти ми липсваше! О, Крисчън! — Прокарах ръка през косата му, а пръстите на другата впих в рамото му.

Устните му тръгнаха по шията ми, целуваха нежно разбудената ми кожа, пръстите му следваха целувките и сръчно разкопчаваха копчетата. Разтвори блузата и нежно започна да целува гърдите ми. Доволен гърлен звук се откърти от гърдите му и този звук отекна като тътен през цялото ми тяло до най-дълбоките и закътани места.

— Тялото ти се променя — прошепна той. Палецът му заигра със зърното ми и то се втвърди болезнено, опряно в сутиена.

— И ми харесва такова — добави Крисчън.

Гледах как езикът му дразни нервните окончания по ръбчето на сутиена ми. После той захвана ръба му между зъбите си и го дръпна надолу, освободи гърдата ми и леко прокара нос по зърното ми, твърдо и издължено от допира му и от нежния хладен дъх на есенния бриз. Устните му се затвориха около него и той засмука силно и дълго.

Простенах и поех рязко дъх, ребрата ми се сгърчиха от болка.

— Ана! — Той ме погледна тревожно. — Ето, за това говоря. Никакво чувство за самосъхранение, никаква грижа и мисъл за собственото ти добро. Не искам да те наранявам!

— Не, не спирай! — заскимтях.

Той ме гледаше и се бореше със себе си.

— Умолявам те!

— Ето така! — каза той и ме премести да седна върху него. Полата ми се бе качила на кръста. Ръцете му галеха дантелата на чорапите ми.

— Така е по-добре, а и мога да се наслаждавам на гледката — каза тихо.

Протегна ръка, закачи пръст в чашката на сутиена ми и освободи и другата гърда. Обхвана нежно и двете, а аз отметнах глава назад и се оставих на вещите му ръце. Той продължи да ме дразни, да играе със зърната ми, докато вече не издържах и извиках силно. Тогава той седна, опрял нос в моя, алчните му сиви очи бяха заковани в моите. Целуна ме, а ръцете му все така дразнеха зърната ми. Успях да разкопчая две копчета на ризата му. Исках да го целувам навсякъде, да го събличам и да го чукам — и ако е възможно всичко това да стане наведнъж.

— Чакай! — Хвана нежно косата ми и дръпна главата ми назад. Очите му бяха пълни с обещания. — Не бързаме за никъде! Бавно! Искам да те имам бавно, да усетя вкуса ти!

— Крисчън, толкова отдавна не сме… — Горях от желание.

— Бавно! — каза той и това вече беше заповед. Целуна дясното ъгълче на устата ми. — Бавно! — Целуна и лявото. — Бавно, бебчо. — Захапа долната ми устна. — Нека го направим бавно.

Зарови пръсти в косата ми и езикът му нахлу в устата ми. Успокоително, търсещо и възпламеняващо усещане. Със сигурност моят съпруг знаеше да се целува, да!

Погалих лицето му, пръстите ми се спуснаха бавно към брадичката, по шията му и отново се залових с копчетата на ризата. Този път бавно, а той все така ме целуваше. Разтворих ризата и я смъкнах по ключиците, по топлата му копринена кожа. Бутнах го леко назад и той легна под мен. Гледах го и усещах как тялото ми се гъне от желание над втвърдения му пенис. Прокарах пръсти по устните му, по челюстта, по врата, над адамовата ябълка до кладенчето под шията. Моят красив мъж! Наведох се и започнах бавно да целувам кожата му там където бяха минали пръстите ми. Той затвори очи.

Той изстена и отметна глава, за да оголи шията си за устните ми. Да го видя такъв — изгубен в свръхвъзбудата — беше толкова еротично.

Езикът ми се плъзна по гърдите му, през деликатните му косъмчета. Беше толкова… вкусен. Миришеше опияняващо. Като сладка отрова. Целувах малките белези по гърдите му, а той рязко хвана бедрата ми. Опрях ръце на гърдите му, за да не падна. Той дишаше пресекнато.

— Наистина ли го искаш? Тук? — Очите му бяха притворени, гледаха ме със страст, любов, премрежени, горещи.

— Да — казах и зъбите ми захапаха леко зърното му, езикът ми се увиваше около него.

— О, Ана — прошепна той, повдигна ме, бързо разкопча копчетата си и когато ме пусна да седна, усетих ерекцията му под себе си и се притиснах към него. Върховете на палците му ме докоснаха точно там където исках да бъда докосната и дъхът ми спря.

— Дано не държиш особено на тези бикини — изпъшка той. Погледът му беше подивял, безумен. Пръстите му минаха по дантелата и после се плъзнаха в мен, а палците му се забиха в деликатната материя на бикините и я разкъсаха. Той завъртя ханша си и пенисът му се отърка в мен.

— Колко си мокра! — каза сластно и доволно. После изведнъж седна, обви ръце около кръста ми и се оказахме лице в лице. Потърка нос в моя.

— Ще го направим бавно, много бавно, госпожо Грей! Искам да усетя всеки сантиметър от тялото ти. — Повдигна ме и убийствено бавно ме нахлузи върху члена си. Усетих как всеки милиметър от ерекцията му ме изпълва.

Стенех, опитах се да хвана ръцете му и да се вдигна нагоре, да ускоря движенията му, но той не ми позволи.

— Всеки сантиметър от мен — прошепна и бавно ме изпълни цялата. Отметнах глава и извиках сподавено от насладата, изпълнила влагалището ми.

— Искам да те чуя — каза той. — Не, не мърдай! Остави се на усещането.

Отворих очи, устните ми бяха замръзнали в тих вик. Сиви, притворени, страстни, горещи очи. Той мръдна ханша си, но продължи да ме държи неподвижна.

Изстенах. Устните му целуваха шията ми.

— Това е любимото ми място — заровен в теб. — Устните му изгаряха кожата ми.

— Моля те! — изскимтях.

— Бавно, госпожо Грей. — Той отново размърда ханша си и удоволствието ме удари като ток. Хванах в длани лицето му и го целунах като хищник.

Зъбите му минаха по цялата ми челюст, до ухото.

— Тръгваме — каза и започна да ме повдига и да ме спуска по себе си. Моето друго аз беше скъсало синджира. Притиснах Крисчън на земята и започнах да се движа нагоре и пак надолу, напълно отдадена на сензационното усещане за пълнотата, да го яздя, да го яздя лудо. С ръка около кръста ми той се движеше в моя ритъм. Колко ми бе липсвало това упоително усещане! Той под мен, в мен, лъчите на слънцето по гърба ми, сладкият аромат на есен, нежният дъх на вятъра — цяла палитра усещания, миризми, вкус и към това — гледката на божествения ми съпруг под мен.

— О, Ана — простена той, отметнал глава назад.

И тогава бавно започнах да се пълня, да се катеря нагоре, нагоре, ръцете му се преместиха върху бедрата ми, палците му се впиха в най-горната им част и експлодирах. Пак и пак и пак — и се строполих върху гърдите му. Той извика името ми с екстаз и любов и ме последва.

 

 

Затворих очи и се отдадох на блаженото спокойствие на прегръдката му. Ръката ми беше на гърдите му, усещах как ударите на сърцето му забавят и се успокояват. Целунах го и прокарах нос по гърдите му. А като си помислиш, че това бе напълно невъзможно преди време, че никога нямаше да ми позволи.

— Така по-добре ли е? — прошепна той. Погледнах го. Усмихваше се.

— Да. Много. А ти как си? — Лицето ми беше огледално отражение на усмивката му.

— Липсвахте ми, госпожо Грей — каза той абсолютно сериозно.

— И вие ми липсвахте, господин Грей.

— И повече никакви подвизи. Чу ли ме?

— Никакви. Обещавам.

— Трябва винаги да говориш с мен.

— Това важи и за теб.

— Добре казано. Точка за вас. Ще се опитам. — Целуна косата ми.

— Мисля, че тук ще сме щастливи — прошепнах и пак затворих очи.

— Да. Ти, аз и… Точицата. Как се чувстваш между другото? Има ли проблем?

— Добре. Спокойна, щастлива.

— Добре.

— А ти?

— Добре. Спокоен, щастлив.

Погледнах го с надежда да разчета лицето му.

— Какво има? — попита той.

— Знаеш ли, когато се любим, обичаш да раздаваш команди.

— Оплакваш ли се?

— Не, чудех се… Нали каза, че ти липсва.

Той застина.

— Да, понякога.

— Е, трябва да направим нещо по въпроса — казах, целунах го нежно по устните и се увих около него като лоза. През съзнанието ми минаваха като снимки картини от Червената стая. Талис, масата, кръстът, как съм завързана с белезниците на леглото… Обичах малките му перверзии. Всъщност нашите малки перверзии. Можех да правя това. Можех да го направя за него. И за себе си. Кожата ми запя, когато се сетих за нагайката.

— И аз обичам тези игри — казах, без да откъсвам поглед от очите му.

Той ме възнагради със срамежливата си усмивка.

— Честно казано, много ми се иска да стигна до границите ти — тихо каза той.

— Кои граници?

— На удоволствието.

— О, това със сигурност ще ми хареса!

— Може би когато се приберем.

Обещанието увисна между нас.

 

 

Бяха минали два дни от пикника. Два дни от обещанието „Може би когато се приберем“. Той все още се държеше с мен все едно съм направена от стъкло. И все още не ме пускаше на работа. Работех вкъщи.

Отместих купчинката писма настрани и въздъхнах. Не бяхме влизали заедно в Червената стая откакто бях използвала ключовата дума. А каза, че му липсвала. И честно казано, и на мен, особено сега, след като спомена, че иска да стигне до границите на удоволствието. Замислих се дали да не му пратя имейл. Изчервих се. Погледнах масата за билярд. Да, нямах търпение.

Мислите ми бяха прекъснати от нежна музика. Стелеше се навсякъде и пълнеше апартамента. Крисчън свиреше на пианото. Не беше някоя от неговите тъжни мелодии, а нещо различно, нещо сладко, нещо, в което имаше надежда. Знаех тази мелодия, но никога не го бях чувала да я свири.

Тръгнах на пръсти към голямата стая. Той свиреше. Беше по здрач. Небето бе наситенорозово. Цветовете на падащата вечер докосваха нежно косата му. Изглеждаше неземно красив, погълнат от мелодията. Не ме забеляза. През последните дни беше толкова открит, толкова внимателен, споделяше мислите си, плановете си, възгледите си. Все едно някъде в себе си е имал язовир, за чието съществуване не е подозирал никой, и водите на този язовир се бяха надигнали и прелели, скъсали бяха язовирната стена и сега нищо не можеше да ги спре. Той вече говореше.

Знаех, че ще дойде да ме провери след няколко минути, и ми хрумна нещо. Измъкнах се заднешком: надявах се да не ме е забелязал. Хукнах към спалнята, като събличах дрехите си, докато бягах. Оставих само бледосините си бикини. Намерих син потник и го облякох. Щеше да скрие охлузванията. Отворих гардероба и намерих изтърканите му джинси. Джинсите за Червената стая, любимите ми. Взех телефона от нощното шкафче, сгънах прилежно джинсите и коленичих до вратата на спалнята.

Вратата беше леко отворена. Той вече свиреше нещо друго. Не разпознах мелодията. Но и в тази имаше светлина, надежда. Беше прекрасна. Написах съобщение.

Подател: Анастейжа Грей

Относно: Удоволствието на съпруга ми

Дата: 21 септември 2011, 20:45

До: Крисчън Грей

„Сър,

Очаквам инструкциите Ви.“

Винаги ваша: Госпожа Г. х

Натиснах „Изпрати“.

След секунди музиката спря и сърцето ми подскочи. Чаках, чаках — и най-сетне получих съобщение.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Удоволствието на съпруга ми — харесва ми това „относно“, бебчо

Дата: 21 септември 2011, 20:48

До: Анастейжа Грей

„Госпожо Г,

Заинтригуван съм. Ще Ви намеря.

Бъдете готова.“

Крисчън Грей

Изпълнен с очакване Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Бъдете готова! Сърцето ми биеше лудо. Започнах да броя. След трийсет и седем секунди вратата се отвори. Погледнах босите му крака, стъпили на прага.

Не каза нищо. Не обели и дума, а минаваха… векове. Мамка му! Ставаше нещо! Успях да се сдържа и да не го погледна. Очите ми останаха забити в земята.

Най-накрая той се наведе и взе джинсите, все така мълчаливо.

Тръгна към гардеробната. Не помръдвах. Сърцето ми щеше да изскочи, а тялото ми с радост поемаше тласъците на адреналина.

Усетих силна, сладка болка в слабините от нарастващата възбуда. След малко той се върна, обут в джинсите.

— Значи искаш да поиграем?

— Да.

Той пак млъкна. Реших да рискувам и да го погледна скришом… плъзнах поглед по бедрата му, обути в протъркания деним, по разкопчаното копче, по косъмчетата под пъпа му, по пъпа му, по изваяните му коремни мускули, по косъмчетата по гърдите, по сивите пламтящи очи.

Гледаше ме въпросително. О, мамка му.

— Да… какво? — прошепна.

„О!“

— Да, сър.

— Добро момиче — каза той. Гледаше ме нежно. Погали ме по главата. — Сега мисля да те качим горе.

Вътрешностите ми буквално се наляха с желание, свиха се в сладки конвулсии.

Той ме хвана за ръка и аз го последвах по стълбите. Пред вратата на Червената стая той спря, целуна ме нежно и после рязко хвана и дръпна косата ми.

— Знаеш ли, че се опитваш да смениш ролите и да минеш отгоре? — каза опрял устни в моите.

— Какво? — Не разбирах какво иска да ми каже.

— Няма страшно. Ще го преживея. — Прокара нос по челюстта ми и нежно захапа ухото ми. — Когато влезеш, искам да коленичиш. Както съм те научил.

— Да… сър.

Той ме погледна и в блесналите му очи видях любов, удивление — и малко от усмивката на дявола.

Да, животът с Крисчън никога нямаше да е скучен, а аз бях готова за дългото пълно с наслада пътуване. Обичах този мъж — съпруг, любовник, баща на детето ми, понякога Доминант… Моят Петдесет нюанса.