— Слушай ме внимателно, малка извратена курво, дето се ожени за кинтите на оня и си играеш с пишките на хората. Прееба ми живота. Грей ми преебаха живота. И е време да ми се отплатите, да ми дадете дължимото. Тая малка кучка е тук, при мен. И ти, и оня духач, за който се ожени, и цялото му шибано семейство ще платите!

„Господи, каква омраза! Неговото семейство? Какво говори, по дяволите?“

— Какво искаш?

— Искам пари. Искам шибаните му пари и ги искам много. Ако нещата се бяха развили по друг начин, това щяха да са мои пари. Така че ти ще ми ги дадеш. Искам пет милиона долара. Днес.

— Джак, аз нямам достъп до такава сума.

— Имаш два часа да ги намериш. Точно два часа. Не казвай на никого, или кучката тука го отнася. Никакви ченгета. Нито дума на мъжа ти. Нито на охраната му. Ще разбера. Ясно?

Опитах се да отговоря, но паниката и страхът бяха залепили гласните ми струни.

— Ясно? — повтори той.

— Да — прошепнах.

— Или ще я убия.

Едва не припаднах.

— Не казвай на никого или ще я убия, а преди да я убия, ще я обезобразя. Имаш два часа.

— Джак, трябва ми повече време. Три часа. А как да съм сигурна, че тя е при теб?

Той затвори. Гледах телефона и ужас беше прекалено слаба дума за това, което изпитвах. Усещах устата си като овъглена след пожар. Пожарът на страха, отвратителният метален вкус на паниката. Мия! Хванал е Мия? Да не би да лъжеше? Мозъкът ми беше напълно парализиран и втечнен от страх, стомахът ми се обърна и усетих силен пристъп на гадене, но поех дълбоко дъх и гаденето премина. Съзнанието ми с бясна скорост прехвърляше възможностите. Да кажа на Крисчън? Да кажа на Тейлър? Да се обадя в полицията? Откъде ще разбере? Дали наистина Мия е при него? Трябваше ми време, време да мисля, но го нямах. Оставаше ми единствената възможност да следвам инструкциите му. Грабнах чантата си и хукнах към вратата.

— Хана, трябва да изляза. Не знам колко ще се забавя. Отложи всички срещи за днес. Кажи на Елизабет, че имам много спешен проблем.

— Разбира се, Ана. Наред ли е всичко?

— Да — викнах, докато тичах към Сойър и рецепцията.

— Сойър! — Той скочи от стола, щом чу гласа ми, и се намръщи, очевидно от изражението ми.

— Не ми е добре. Моля те, закарай ме вкъщи.

— Разбира се, госпожо. Ще изчакате ли тук, докато докарам колата!

— Не, идвам с теб! Искам да се прибера възможно най-бързо!

Гледах през прозореца и ужасът тресеше цялото ми тяло. Реших да направя план. Отивам у дома, преобличам се, намирам чекова книжка, някак успявам да се измъкна от Сойър и Райън. Отивам в банката. Колко място заемат пет милиона? Колко тежат? Ще ми трябва ли куфарче?

Дали да се обадя в банката преди това? Мия. Мия! Ами ако ме лъже, ако не я е отвлякъл? Как мога да съм сигурна? Ако се обадех на Грейс, можеше да изложа Мия на по-голяма опасност. Той каза, че щял да разбере. Погледнах през задното стъкло на аудито. Дали ни следеше? Сърцето ми блъскаше. Всички коли зад нас ми изглеждаха безобидни. „О, Сойър, по-бързо, моля те.“ Очите ни се срещнаха в огледалото и той се намръщи още повече.

Някой му се обади и той натисна блутут устройството и отговори.

— Да, госпожа Грей е с мен. — Погледна ме за миг в огледалото и пак отмести очи към пътя. — Не се чувства добре. Връщам я в „Ескала“… Ясно… — Погледът му пак се отмести към огледалото и очите ни пак се срещнаха. — Да — потвърди и затвори.

— Тейлър ли беше? — попитах шепнешком.

Сойър кимна.

— С Крисчън ли е?

— Да, госпожо.

— Още ли са в Портланд?

— Да, госпожо.

Добре, той поне беше на сигурно място там — и трябваше да остане там. Разперих пръсти на корема си и несъзнателно го погалих. „И теб ще пазя, Малка точице! И двама ви!“

— Може ли да побързаме? Не ми е добре, наистина!

— Да, госпожо. — Сойър натисна газта и колата се стрелна напред.

Госпожа Джоунс не се виждаше никъде. Не видях колата й в гаража и предположих, че е излязла по задачи с Райън. Сойър тръгна към офиса на Тейлър, а аз към кабинета на Крисчън. Ръцете ми трепереха, краката ми се огъваха, започнах да отварям шкафовете и панически да търся чекова книжка. Намерих няколко. Там беше и револверът на Лийла. Подразних се ужасно, че Крисчън не го е разкарал. „Та той не може да стреля! Може да се пострада, по дяволите!“

Поколебах се само секунди. Грабнах оръжието, проверих дали е заредено и го напъхах отзад в колана си. Можеше да потрябва. Преглътнах. Бях се упражнявала само върху мишени. Никога не бях стреляла по човек, по живо същество. Надявах се Рей да ми прости. Заоглеждах чековите книжки. Може би трябваше да намеря някоя специална. Бяха пет и само една беше на името и на двама ни. В моята сметка имах около четирийсет и пет хиляди долара. Нямах представа колко има в тази. Но Крисчън със сигурност бе сложил поне пет милиона. Може би имаше пари в сейфа? Не знаех кода обаче. Не беше ли споменал, че кодът е в шкафа с файловете? Опитах, но беше заключен. Добре. Обратно към план А.

Поех дълбоко дъх и вече малко по-стегнато и решително тръгнах към спалнята. Леглото беше оправено. За секунди през тялото ми мина непоносима болка. Трябваше да спя тук нощес. Какъв е смисълът да се спори с човек, който според собствените му думи е петдесет нюанса? И сега дори не ми говори. Не, нямах време да мисля за това.

Свалих черните панталони и навлякох джинси, суичър с качулка и гуменки и пъхнах револвера отзад под колана си. Извадих от гардероба един голям мек сак. Дали щеше да събере пет милиона? Сакът за фитнес на Крисчън беше на пода. Отворих го. Очаквах да намеря мръсни дрехи, но всичко беше изпрано и ухаеше свежо. Очевидно госпожа Джоунс се вреше навсякъде. Хвърлих всичките дрехи на пода и натъпках големия сак в сака на Крисчън. Двата трябваше да са достатъчни. Проверих дали шофьорската ми книжка е в мен, за да се легитимирам в банката, и погледнах часа. Бяха минали само трийсет и една минути, откакто се беше обадил Джак. Сега оставаше да се измъкна от „Ескала“, без Сойър да ме забележи.

Тръгнах много бавно и тихо към фоайето, като внимавах за камерата до асансьора. Предположих, че Сойър е в кабинета на Тейлър. Отворих вратата на фоайето, като се опитвах да не вдигам никакъв шум. Затворих я внимателно зад гърба си и застанах на самия праг, плътно опряна до вратата, извън обсега на охранителната камера. Извадих телефона си и се обадих на Сойър.

— Да, госпожо Грей?

— Сойър, в стаята на горния етаж съм, можеш ли да дойдеш да ми помогнеш за нещо? — Говорех тихо, знаех, че е само на метри от мен.

— Идвам веднага, госпожо — каза той и усетих колко е объркан. Никога не му се бях обаждала за помощ. Сърцето ми беше в гърлото, биеше като напъхано в буркан, френетично. „Дали номерът ще мине?“ Затворих телефона и се заслушах как Сойър минава по коридора и тръгва нагоре по стълбите. Поех дълбоко дъх. Мина ми през ума, че бягам от собствения си дом все едно съм престъпничка.

Хукнах към асансьора и натиснах копчето. Вратите се отвориха шумно с онзи типичен за асансьорите оглушителен сигнал „пинг“. Скочих вътре и натиснах като обезумяла копчето за гаража. Стори ми се, че минаха години, и точно когато вратите започнаха агонизиращо бавно да се затварят, чух вика на Сойър.

— Госпожо Грей! — И го видях в процепа на затварящите се врати: тичаше към мен.

Но беше твърде късно.

Асансьорът плавно се спусна в гаража. Знаех, че имам две минутки преднина пред Сойър, а и знаех, че той ще направи всичко възможно да ме спре. Погледнах с копнеж към новото си ауди R8, но се втурнах към сааба, отворих вратата, метнах чантата на предната седалка и се мушнах зад волана.

Запалих и с бясна скорост подкарах към изхода. Цели единайсет агонизиращи секунди чаках проклетата врата да се вдигне. Точно тръгвах, когато видях в огледалото за обратно виждане как Сойър излиза от сервизния асансьор и тича към колите. Удивеното му, дори обидено изражение ме порази.

Минах през рампата и подкарах по Четвърто авеню.

Най-сетне изпуснах въздуха, който бях задържала в дробовете си от… години. Знаех, че Сойър ще се обади на Крисчън или Тейлър, но реших, че с това ще се занимавам, когато му дойде времето. Не можех да го мисля точно сега. Сърцето ми се сви от мъка: не можех да си намеря място от притеснение, че Сойър вероятно вече е загубил работата си заради мен. „Не мисли за това. Трябва да спасим Мия. Да идеш до банката и да вземеш пет милиона долара.“ Погледнах в огледалото за обратно виждане. Бях сигурна, че Сойър вече е зад мен или поне излиза от гаража със SUV-а, но от него нямаше и следа.

Банката беше модерна, лъскава, стъпки едва отекваха по пода, хората говореха тихо, навсякъде имаше прегради от светлозелено гравирано стъкло. Тръгнах към информацията.

— Да? — Младата жена на информацията ми се усмихна широко и фалшиво и за секунда съжалих, че съм с джинси.

— Искам да изтегля голяма сума.

Госпожица Фалшива усмивка повдигна вежда, по-фалшива и от усмивката й.

— Имате ли сметка при нас? — Не успя да прикрие сарказма си.

— Да — отвърнах. — Със съпруга ми имаме няколко сметки тук. Казва се Крисчън Грей.

Очите й се разшириха и фалшът отстъпи пред шока. Погледът й мина по тялото ми като четка за дрехи. Този път със смес от чувства — недоверие и страхопочитание.

— Моля, последвайте ме, госпожо — каза тихо тя и ме поведе към малък оскъдно обзаведен кабинет, чиито стени също бяха от зелено гравирано стъкло.

— Заповядайте, седнете. — И ми посочи черен кожен стол до стъклено бюро, на което се кипреха най-нов модел компютър и телефон.

— Колко бихте желали да изтеглите днес, госпожо Грей? — попита учтиво.

— Пет милиона долара — казах и я заковах с очи, все едно всеки ден тегля такива джобни.

Тя се опули.

— Ще трябва да доведа управителя. Извинете за въпроса, но да ви се намира документ за самоличност?

— Да. Но първо искам да говоря с управителя.

— Разбира се, госпожо Грей. — И тя се разбърза да го търси.

Потънах в стола и отново ме заля силен пристъп на гадене.

Поне револверът опираше успокоително в ребрата ми. „Не сега, не бива да повръщам сега!“ Поех дълбоко дъх и кризата премина. Погледнах нервно часовника си. Два и двайсет и четири.

В кабинета влезе мъж на средна възраст, леко оплешивял отпред. Беше със строг черен костюм и вратовръзка в същия свят. Протегна ръка.

— Госпожо Грей, аз съм Трой Уилън — каза и ми се усмихна, докато се здрависвахме. После седна зад бюрото срещу мен.

— Колежката ми каза, че искате да изтеглите значителна сума.

— Точно така. Пет милиона долара.

Той обърна глава към монитора на компютъра и набра някакви цифри.

— Практиката при нас е обикновено да изискваме от клиентите си предварително уведомяване при теглене на големи суми — каза и се усмихна лъчезарно и дразнещо фалшиво. — За щастие обаче целият банков резерв на „Пасифик Нортуест“ е при нас — продължи с нещо като гордост. „Господи, тоя какво се опитва да направи? Да ме впечатли ли?“

— Господин Уилън, бързам. Какво е необходимо да направя? Нося шофьорската си книжка и чековата книжка за общата сметка. Само чека ли трябва да попълня?

— Едно по едно, госпожо Грей. Може ли да видя книжката ви? — Смени тона, спря да се фука и започна да го играе сериозен банкер.

— Ето. — Подадох му шофьорската си книжка.

— Госпожо Грей… тук пише Анастейжа Стийл.

„О, мамка му!“

— О… да. Хм.

— Ще трябва да се обадя на съпруга ви.

— О, не, не е необходимо. Все трябва да имам нещо като доказателство, че съм омъжена за господин Грей. — Започнах да ровя в чантата си. Какво можех да имам? Извадих портмонето си и намерих снимка — Крисчън и аз. Онази на леглото в спалнята на „Феър Лейди“. „Не, не мога да му покажа това.“ Извадих и черната си карта „Америкън Експрес“.

— Ето.

— Госпожа Анастейжа Грей — прочете той на глас.

— Да. Това ще свърши ли работа?

Той се намръщи и каза:

— Това никак не е редно, госпожо Грей.

— Искате да кажа на съпруга си, че вашата банка е отказала да ми съдейства? — Изправих рамене и го погледнах заканително и надменно, нещо, на което не бих повярвала, че съм способна.

Той спря и ме погледна отново, със съвсем други очи. Явно разбра, че ме е подценил.

— Ще трябва да напишете чек, госпожо Грей.

— Добре. От тази сметка, нали? — Показах му чековата книжка, като стоически се опитвах да прикрия видимо блъскащото в гърдите ми сърце.

— Да. Освен това ще е необходимо да попълните няколко формуляра. Извинете ме за момент.

Кимнах и той стана и излезе от кабинета.

Нямах никаква представа, че всичко това ще се окаже толкова сложно. Отворих непохватно чековата книжка и извадих химикалка от чантата. Не знаех какво да попълня, за да получа парите в брой. С трепереща ръка написах: „Пет милиона долара. 5 000 000 долара“.

„Господи, дано това, което правя, е правилно! Мия, мисли за Мия! Не можеш да кажеш на никого.“

Гнусните заканителни думи на Джак кънтяха в съзнанието ми: „Не казвай на никого или ще я убия, а преди да я убия, ще я обезобразя!“.

Господин Уилън се върна. Лицето му беше бяло като платно, гледаше като теле.

— Госпожо Грей, съпругът ви иска да говори с вас — каза и посочи телефона на стъклената маса.

„Какво?! Не!“

— На първа линия е. Просто натиснете копчето. Аз ще изляза. — Поне изглеждаше сконфузен. Исках да го убия с поглед, но не успях, понеже той бързо се изниза от кабинета.

Какво да кажа на Крисчън? Той щеше да иска да се намеси и щеше да изложи сестра си на още по-голям риск. Ръката ми трепереше неконтролируемо, докато посягах да взема слушалката. Натиснах копчето на първа линия.

— Здрасти — казах. Осъзнавах колко са безплодни усилията ми да говоря спокойно.

— Напускаш ли ме? — Не бяха думи, а агония — бездиханно прошепната агония.

„Какво?!“

— Не! — казах и гласът ми беше огледално отражение на неговия. „О, не, не, не, не бива да мисли така. Заради парите ли? Той си мисли, че го напускам и за това тегля парите?“ И в един много кратък момент на ясно и рационално мислене осъзнах, че единственият начин да го предпазя и да го държа настрани и да спася сестра му е… да излъжа.

— Да — прошепнах. Пареща, непоносима болка премина през тялото ми, горещи сълзи избиха в очите ми.

Той… проплака.

— Ана, аз… — Гласът му бе като на удавник.

„Не!“ Ръката ми инстинктивно затисна устните ми, за да не изпищя цялата си нечовешка болка.

— Крисчън, моля те, недей… — Мъчех се да преглътна сълзите.

— Наистина си тръгваш, така ли?

— Да.

— Но защо парите? Винаги ли е било заради парите? — Измъченият му глас едва достигаше до мен.

„Не!“ И сълзите закапаха по лицето ми.

— Не — прошепнах.

— Пет милиона ще ти стигнат ли?

„О, моля те, не говори така, не прави така!“

— Да.

— А бебето? — Гласът му беше като бездиханно ехо.

„Какво?“ Ръката ми слезе от устата към корема.

— Ще се погрижа за бебето — казах. Моята Малка точица. Нашата Малка точица.

— Това ли искаш наистина?

„Не!“

— Да.

Той пое рязко дъх и каза през зъби:

— Вземи всичко.

— Крисчън — изплаках. — Заради теб е, заради семейството ти. Моля те, недей!

— Всичко вземи, Анастейжа.

— Крисчън… — И почти бях готова да му кажа за Джак, за Мия, за откупа, но наум продължих да го моля: „Вярвай ми! Вярвай ми!“.

— Винаги ще те обичам. — Гласът му пресекна. И той затвори.

— Крисчън! Не… И аз те обичам… — И всички глупости, които бяхме направили и си бяхме причинили през последните дни, всичко избледня. Нищо от това нямаше значение. „Обещах никога да не те напусна. И не те напускам. Спасявам сестра ти.“ Строполих се на стола и заридах.

На вратата се почука и Уилън влезе, без да поиска разрешение. Въртеше поглед къде ли не, не поглеждаше само към мен. Беше втрещен.

„Ти му се обади, ти, копеле гадно!“

— Съпругът ви се съгласи да ви изплатим пет милиона, госпожо Грей. Това е крайно нередно, но той е един от най-важните ни клиенти… и беше много настоятелен… много настоятелен.

Млъкна и се изчерви. После се намръщи и вяло се зачудих дали заради това, че трябва да извършат нещо крайно нередно заради Крисчън, или защото не знае какво да прави с една ревяща в офиса му жена.

— Добре ли сте?

— Да ви изглеждам добре? Що за въпрос? — озъбих му се.

— Съжалявам. Искате ли вода?

Кимнах сърдито. Току-що бях напуснала съпруга си. Е, поне той си мислеше, че съм го напуснала. Подсъзнанието ми сви устни: „Нали така му каза?“.

— Ей сега ще ви донесат вода и ще приготвят парите. Подпишете тук и подпишете и чека, за да го осребрим.

Постави формуляра на масата, подписах чека и после формуляра. „Анастейжа Грей.“ Сълзите закапаха по бюрото, почти върху документите.

— След половин час ще сме готови с парите — каза Уилън.

Погледнах притеснено часовника си. Джак беше казал два часа. С това чакане щяха да станат точно толкова. Кимнах, Уилън излезе на пръсти и ме остави сама с болката ми.

След няколко секунди, минути или часове — не знам колко, госпожица Фалшива усмивка влезе с гарафа и чаша.

— Заповядайте, госпожо Грей — каза и ми наля.

— Благодаря.

Тя излезе и ме остави пак така, сама със страха ми и обърканите ми мисли. „Ще оправя нещата с Крисчън, не е късно. Поне сега е извън опасност. Сега трябва да мисля за Мия. Ами ако Джак лъже? Ами ако изобщо не е при него? Трябва да се обадя на полицията.“

„Не казвай на никого.“ Не, не можех да се обадя. Облегнах се и усетих успокоителния допир на револвера на Лийла. Кой да си помисли, че ще дойде време да съм й благодарна, че ме заплаши с тоя патлак? „О, Рей, толкова съм ти признателна, че ме научи да стрелям!“

Рей! Дъхът ми секна. Той щеше да ме чака довечера. „Може би е най-добре да му хвърля парите, да грабна Мия и да я заведа у дома. А през това време той да избяга. О, не, това е пълен абсурд!“

Телефонът звънна. Шаде — „Your Love Is King“ — изпълни стаята с нежност. „О, не! Какво иска Крисчън сега? Да върти ножа в раната ли?“

„Винаги ли е било заради парите?“

„О, Крисчън, как можеш да си помислиш това!“ Червата ми се обърнаха от ярост. Да, яростта е хубаво нещо. Пламнала, чиста ярост. Прехвърлих позвъняването направо на гласова поща. „После ще се занимавам с него.“

На вратата се почука.

— Госпожо Грей — каза Уилън, — парите ви са готови.

— Благодаря. — Станах и стаята се залюля. Впих пръсти в стола.

— Добре ли сте, госпожо Грей?

Кимнах и го изгледах с поглед, който можеше да отмести и скала. Поех дълбоко дъх, за да се успокоя. „Трябва да го направя! Трябва да спася Мия!“ Придърпах суичъра надолу, за да скрия револвера.

Господин Уилън не изглеждаше доволен, но ми отвори вратата.

Сойър чакаше на входа и внимателно се оглеждаше. Мамка му! Изгледа ме крайно недоволно, опитваше се да прецени реакцията ми и да разбере какво се случва. О, колко беше ядосан! Вдигнах пръст към него и с жест се опитах да му кажа, че ще се върна след минутка. Той кимна, телефонът му явно звънна и той вдигна. Можех да се обзаложа, че е Крисчън. Обърнах се, почти се сблъсках с Уилън, който вървеше точно зад гърба ми, и бързо се върнах в малкия офис.

— Проблем ли има, госпожо Грей?

Сойър можеше да обърка всичко. Погледнах Уилън настоятелно и казах:

— Пред банката има човек, с когото не желая да се виждам. Мисля, че ме преследва.

Той се облещи.

— Да се обадя ли на полицията?

— Не! — „Не мамка му! Сега какво да правя?“ Погледнах си часовника. Беше почти три и петнайсет. Джак щеше да се обади всеки миг. „Мисли, Ана! Мисли!“ Уилън ме гледаше все по-озадачено. Вероятно мислеше, че съм луда. „Та ти си луда!“ — не пропусна да изсъска подсъзнанието ми.

— Трябва да се обадя по телефона. Оставете ме сама за момент.

— Разбира се. — Мисля, че беше повече от облекчен да излезе от кабинета. Когато затвори вратата, набрах мобилния на Мия. Ръцете ми пак затрепериха.

— Охо, ето го и моя платежен чек — каза презрително Джак.

Нямах време за простотии.

— Имам проблем.

— Знам. Охраната ти те е проследила до банката.

„Как е разбрал?“

— Ще се наложи да се отървеш от него. Зад банката има едно черно SUV, додж. До три минути да си тук!

„Доджът!“

— Може да отнеме повече от три минути. — Сърцето ми пак подскочи в гърлото.

— Умна си за курва, дето се шиба за пари, Грей. Измисли как да стане. И хвърли телефона си, щом стигнеш до колата. Разбра ли, кучко?

— Да.

— Повтори! — изкрещя той.

— Разбрах.

И затвори.

Мамка му! Отворих вратата. Уилън търпеливо чакаше отпред.

— Господин Уилън, ще имам нужда някой да ми помогне да занеса чантите до колата. Паркирана е зад банката. Имате ли заден изход?

— Да, за персонала — отвърна той още по-намръщено.

— Можем ли да минем оттам? Така няма да се налага да минавам покрай господина, който ме следи.

— Както желаете, госпожо Грей. Ще помоля двама от колегите да ви помогнат с багажа и ще пратя двама души от охраната с вас. Последвайте ме.

— И искам да ви помоля още нещо.

— Разбира се, госпожо Грей.

След две минути вървях към доджа с целия си антураж. Прозорците бяха прекалено тъмни и не можех да видя кой е зад волана. Но когато приближихме, вратата на колата се отвори и жена, облечена в черно и с черна шапка, свалена над очите, излезе грациозно от колата. Елизабет! От СИП! Какво правеше тук, по дяволите? Тя тръгна към багажника и го отвори. Двамата млади служители сложиха тежките сакове.

— Здравейте, госпожо Грей. — И имаше наглостта да ми се усмихва, все едно сме си дружки, излезли на по кафе.

— Здравей, Елизабет — казах с леден глас. — Колко е хубаво да те видя извън офиса.

Господин Уилън прочисти гърлото си.

— Е, беше интересен следобед, госпожо Грей. — И докато бях принудена да спазя етикета и се ръкувах с него, съзнанието ми не побираше действителността. „Елизабет? Как? Защо се е забъркала с Джак?“

Уилън и хората му изчезнаха в банката и ме оставиха насаме с шефа на Човешки ресурси на СИП, съучастничка в отвличане, изнудване и кой знае още в колко престъпления. Защо?

Елизабет отвори задната врата и ме подбутна да вляза.

— Телефонът ви, госпожо Грей? — каза и ме изгледа войнствено. Подадох й го и тя го метна в кофата за боклук до колата и каза самодоволно:

— Така ще пазим мухите далеч от меда.

„Коя е тази жена?“

Тя се качи зад волана и затръшна вратата. Огледах се притеснено, докато колата излизаше на централната улица. Сойър не се виждаше никакъв.

— Елизабет, имаш парите. Обади се на Джак да пусне Мия.

— Мисля, че той иска да говори лично с теб.

Мамка му!

Тревожна бръчка загрози иначе прелестното й лице.

— Защо правиш това, Елизабет? Мислех, че не харесваш Джак.

Тя ме погледна в огледалото и за миг ми се стори, че видях в очите й болка.

— Ана, всичко ще е наред, ако си държиш устата затворена.

— Не бива да правиш така. Това е лошо!

— Млъкни! — каза тя, но усетих, че е притеснена.

— Държи ли те с нещо? — попитах.

Очите й се стрелнаха към мен и тя рязко и ядно натисна спирачките и ме метна напред, така че си ударих главата в предната седалка.

— Казах ти да мълчиш! — изрева. — И вземи си сложи колана!

Вече знаех, че съм права. Държеше я с нещо. С нещо ужасно.

Затова беше готова да направи всичко това за него. Зачудих се с какво? Финансови злоупотреби в компанията? Нещо в личния й живот? Нещо сексуално? Потръпнах при мисълта някой да спи с него. Крисчън бе казал, че никоя от предишните му асистентки не искала да говори. Вероятно е било така с всяка от тях. „Ето защо искаше да чука и мен.“ Догади ми се.

Елизабет излезе от центъра и пое към хълмовете на изток. Навлязохме в някакъв квартал. Видях името на една от улиците — Саут Ървинг стрийт. Там тя направи остър завой вляво и тръгна по някаква занемарена улица без къщи, минахме покрай изоставена детска площадка с изпотрошени люлки и пързалки, голям паркинг с ниски масивни бордюри, с порутени тухлени сгради от другата страна. Елизабет отби в паркинга пред последната.

Обърна се и каза:

— Време е за шоу!

Мозъкът ми закипя. Страх и адреналин заляха тялото ми.

— Не бива да правиш това! — прошепнах от задната седалка. Устата й се сви в тънка черта и тя изскочи от колата.

„Това е за Мия! Това е за Мия! Моля те, Боже, нека всичко е наред, нека всичко е наред!“

— Слизай! — викна Елизабет и рязко отвори вратата.

По дяволите! Краката ми трепереха толкова, че не бях сигурна дали ще мога да вървя.

Късният следобеден бриз носеше тъжния дъх на приближаващата есен и прашния мирис на мухъл и старо, на изоставени домове.

— Я кой дошъл! — Джак излезе от малка врата, вградена в лявата стена на постройката. Беше подстриган. Беше махнал обиците си и носеше костюм. „Костюм?“

Тръгна бавно към мен, арогантен, нагъл, гледаше ме с презрение. Сърцето ми заблъска лудо.

— Къде е Мия? — Устата ми беше толкова суха, че едва успях да изрека думите.

— Едно по едно, кучко — изръмжа той с погнуса и застана пред мен. Буквално усещах вкуса на омразата му. — Парите?

Елизабет проверяваше чантите в багажника.

— Тук са — каза тя въодушевено, като омагьосана, докато дърпаше циповете на саковете.

— А мобилният й?

— В боклука.

— Добре — изръмжа той и най-неочаквано ме зашлеви с цялата си злоба през лицето.

Свирепият удар ме събори на земята, главата ми се удари, изкънтя с жестока болка и отскочи от бетона. В мозъка ми експлодира бомба, очите ми се напълниха със сълзи от нетърпимата, нечовешка болка.

Изпищях. Беше тих писък, викът на страданието, на ужаса и страха. „О, не, Малката точица!“ Джак се приближи и с цялата сила на злото, жестокостта и омразата ме изрита в ребрата. Ударът изкара въздуха от дробовете ми. Стиснах здраво очи и започнах неистово да се боря с болката и силния пристъп на гадене. Да се боря за безценна глътка въздух. „Малка точице, Малка точице, моя Малка точице!“

— Това ти е за СИП, шибана курво! — изрева като звяр.

Свих се на топка и зачаках следващия удар. „Не, не, не!“

— Джак — чух гласа на Елизабет. — Не тук. Не посред бял ден, мама му стара.

Той спря.

— Тая кучка си го заслужава! — изкрещя пак, но сега вече на нея. И това беше една безценна секунда, секундата, в която плъзнах ръка зад гърба си, измъкнах револвера от колана и с разтреперани ръце се прицелих и натиснах спусъка. Куршумът се заби над коляното му и той падна и стисна крака си. През пръстите му бликна кръв.

— Мамка му! — пищеше Джак. Погледнах Елизабет, а тя ме гледаше с ужас, докато бавно вдигаше ръце. „Образът й е мътен… става тъмно… По дяволите… Защо стои в края на тунел… Обгръща я мрак. Обгръща ме мрак.“ И някъде отдалече, много далече, все едно се отвори адът.

Гуми… спирачки… врати… викове… бягащи стъпки… Револверът пада от ръката ми.

— Ана! — Гласът на Крисчън! Гласът на Крисчън… Агонизиращият глас на Крисчън. Мия, спасете Мия!

— АНА!

Тъмнина… тишина… спокойствие.

Към следващата част или към съдържанието

Е. Л. Джеймс Петдесет нюанса освободени (24)

Метаданни

Данни

Петдесет нюанса освободени

Информация

История

Сваляне / Връзки

22.

Е. Л. Джеймс
Петдесет нюанса освободени (24)