Е. Л. Джеймс
Петдесет нюанса освободени (2)

Пролог

Мамо! Мамо! Мама спи на пода. Спи отдавна. Реша косата й с четка. Тя обича. Реша я, а тя не се буди. Мамо! Боли я коремчето. Разтърсвам я. Гладна е. Него го няма. Жаден съм. Отивам в кухнята, дърпам стол до мивката и си наливам вода. Водата се разлива върху синия ми пуловер. Мама още спи. Мамо! Мамо, събуди се! Тя лежи. И е студена. Донасям синьото си одеяло, завивам я и лягам до нея на зеления лепкав мокет. Мама още спи. Имам две колички. Те обикалят на пода около мама. Мисля, че мама е болна. Тръгвам да търся нещо за ядене. В хладилника има грах, но е студен. Ям грахчетата много бавно и ме боли коремчето. Лягам да спя до мама. Грахчетата са свършили. Във фризера има нещо. Мирише странно. Искам да го оближа, но езикът ми залепва. Ям го бавно. Много е гадно. Пия вода. И лягам при мама. Тя е студена. И не иска да се събуди. Някой отваря вратата. Завивам мама с одеялото. Той е! Върнал се е. „Какво е станало тук, по дяволите? О, тая луда кучка! Мамка му! Махай се, малко скапано лайно!“ Рита ме и си удрям главата в пода. Главата ме боли. Той се обажда по телефона и излиза. Заключва вратата. Лягам до мама. Главата ме боли. Идва една полицайка. Не! Не! Не! Не ме пипай! Не ме пипай! Искам при мама. Не! Не ме пипай! Тя дръпва одеялото и ме грабва. Мамо! Мамо! Пищя. Искам си при мама! Не мога да кажа думите. Няма ми думите. Мама не може да ме чуе. Нямам думи.

— Крисчън! Крисчън! — Гласът й е тревожен, дърпа ме от дъното на този кошмар, от бездната на отчаянието. — Тук съм. Тук съм.

Той се сепна. Тя бе хванала раменете му и отчаяно го разтърсваше. Очите й — тревожни, пълни с болка и синя тъга, пълни със сълзи.

— Ана — прошепна той без дъх. Усещаше отвратителния вкус на страх в устата си. — Ти си тук!

— Разбира се, че съм тук.

— Сънувах…

— Знам, тук съм. Тук съм.

— Ана — изрече името й той и то мина през тялото му като талисман срещу задушаващата черна паника.

— Шшш! Тук съм. — И тя го покри с тялото си, ръцете и краката й го обвиха като пашкул. Топлината й влезе в него и полека започна да изтласква сенките и страха. Тя е слънце, тя е светлина, тя е… негова.

— Моля те, нека не се караме. — Гласът му бе дрезгав. Прегърна я.

— Добре.

— Клетвите. Без клетви. Мога да го направя. Ще намерим начин. — Думите излязоха запъхтяно от устата му, натежали от чувство, объркани, тревожни.

— Да, ще намерим начин. Ние винаги намираме начина — прошепна тя. Устните й покриха неговите, затвориха думите и го върнаха в реалността.