Е. Л. Джеймс
Петдесет нюанса освободени (12)

10.

Сърцето ми биеше като обезумяло, кръвта ми блъскаше в ушите, пръскаше тъпанчетата ми, а алкохолът влошаваше положението допълнително.

— Той да не е… — Не успях да довърша. Погледнах Райън. Едва ли „ужас“ е думата за изражението в очите ми. Дори не можех да се насиля да погледна сгърченото на пода тяло.

— Не, мадам, само в безсъзнание, нокаутиран.

Въздъхнах облекчено. Слава богу!

— А ти как си? — попитах Райън. Чак сега се усетих, че дори не знам малкото му име. Той дишаше тежко, все едно беше пробягал цял маратон. Избърса ъгъла на устата си от кръвта. Погледнах раната на бузата му.

— Голяма битка беше. Благодаря, госпожо Грей, добре съм. — Усмихна ми се окуражително. Ако го познавах по-добре и бяхме по-близки, щях да му каза, че изглежда доволен и горд.

— А Гейл? Госпожа Джоунс?

„О, не! Дали е добре, дали не е пострадала?“

— Тук съм, Ана. — Обърнах се и я видях. Беше по нощница и халат, косата й беше разпусната, лицето й — пепеляво, очите й — разширени от паниката. Като моите.

— Райън ме събуди и ми каза да вляза там. — И посочи офиса на Тейлър. — Добре съм. А вие?

Кимнах и осъзнах, че е била в паник стаята, която беше точно до офиса на Тейлър. Кой да предположи, че ще ни потрябва толкова скоро! Крисчън беше настоял да я направим веднага след годежа и както винаги аз му бях врътнала очи. Но сега, като гледах Гейл, изпитах истинска благодарност, че беше предвидил и това.

Сепнах се от зловещо поскърцване. Идваше от вратата на фоайето. Тя едва се крепеше на разбитите си панти и се поклащаше. Какво, по дяволите, бе станало тук?

— Сам ли беше? — попитах Райън.

— Да, госпожо. Нямаше да сте тук сега, ако не беше сам. Мога да ви уверя в това. — Говореше агресивно, дори обидено.

— Как е влязъл? — попитах, без да обръщам внимание на тона му.

— През сервизния асансьор. Добре се е дегизирал.

Загледах се в сгърчения Хайд. Беше облечен в нещо като работен комбинезон.

— Кога?

— Преди десетина минути. Видях го на монитора на охранителната камера. Носеше ръкавици… стори ме се странно някой да носи ръкавици през август. Познах го и реших да го пусна. Само така можеше да го хванем. Вие не бяхте тук, а Гейл беше на сигурно място. И си помислих… сега или никога. — Райън изглеждаше доволен, а Сойър го изгледа накриво, задето се перчи така.

Ръкавици? Погледнах Джак. Да, наистина носеше ръкавици. Кафяви, кожени. Ужас!

— И какво ще правим сега?

— Ще го вържем — отвърна Райън.

— Какво ви трябва? — попита госпожа Джоунс и пристъпи напред. Беше възвърнала самообладанието си.

— Въже или жица. Кабелна връзка най-добре.

Несъзнателно разтрих китките си и ги погледнах. Слава богу, нямаше охлузвания. Това поне беше добре!

— Май имам връзки. Ей сега ще донеса.

Всички заковаха очи в мен.

— Да, госпожо, перфектно — отвърна Сойър сериозно и професионално.

Исках земята под мен да се отвори и да ме погълне, но се обърнах и тръгнах към спалнята. Понякога трябва да преодолееш срама и да действаш смело. Може би страхът в комбинация с алкохола ме караше да действам смело и без да му мисля много-много.

Когато се върнах, госпожа Джоунс оглеждаше щетите във фоайето. Прескот също се беше качила при нас. Подадох кабелните връзки на Сойър и той завърза ръцете на Джак зад гърба му. Направи ми впечатление, че действа много внимателно. Госпожа Джоунс изчезна към кухнята и се върна с аптечка за първа помощ. Хвана Райън за ръка, поведе го към голямата стая и започна да прочиства раната над окото му.

И чак тогава видях пистолета на пода. Глок със заглушител. Стомахът ми се надигна и едва се удържах да не повърна.

— Не пипайте, госпожо Грей — каза Прескот, когато понечих да се наведа и да го вдигна. Сойър се появи от офиса на Тейлър. Беше си сложил латексови ръкавици.

— Аз ще се погрижа за това, госпожо Грей.

— Негов ли е? — попитах.

— Да, мадам — отвърна Райън и пак сгърчи лице под пръстите на госпожа Джоунс. „Господи! Райън се е бил с въоръжен човек в дома ми!“ Косата ми се изправи! Сойър се наведе и внимателно взе пистолета.

— Така ли се прави? — попитах.

— Това би очаквал от нас господин Грей — отвърна той и пусна пистолета в найлонова торбичка с цип. После се наведе и започна да претърсва джобовете на Джак. Изведнъж спря, бръкна в джоба му и внимателно извади руло широка залепваща лента, огледа я удивено и я върна обратно.

Залепваща лента! Акълът ми само регистрираше какво се случва, а аз наблюдавах хем с интерес, хем не бях съвсем там. Стомахът ми се сви в конвулсии. Едва удържах повръщането. „Не, Ана, не мисли за това!“

— Да извикаме ли полицията? — попитах. Опитвах се да прикрия страха си. Исках само да разкарат Хайд от дома ми. И най-добре веднага!

Райън и Сойър се спогледаха.

— Мисля, че трябва да се обадим в полицията — казах по-настоятелно и се зачудих какво им става на тези двамата.

— Току-що се опитах да се обадя на Тейлър, на мобилния, но той не вдига. Може би спи — каза Сойър и си погледна часовника. — Сега при тях е два без петнайсет.

— А обадихте ли се на Крисчън? — прошепнах.

— Не, госпожо.

— На Тейлър ли се обаждате за инструкции?

— Да, госпожо — отвърна Сойър малко притеснено.

Хайд бе нахлул в дома ми, бе нападнал хората тук и трябваше да бъде арестуван, но докато наблюдавах тревожните лица и на четиримата, осъзнах, че нещо ми убягва. Реших да се обадя на Крисчън. Знаех, че е бесен, озверял, истински озверял. Направо си глътнах езика само като си представих какви щеше да ги наговори. И сега щеше да се притесни допълнително, защото нямаше да може да се върне до утре вечер, защото го е нямало в най-важния момент. Осъзнавах, че за една вечер съм му стоварила достатъчно притеснения. Може би все пак беше по-добре да не му се обаждам. И се замислих за друго. Господи, ако аз бях тук, с Кейт! Пребледнях. Слава богу, че бяхме навън! Може би Крисчън щеше да разбере и това вероятно щеше да смекчи вината ми.

— Ще се оправи ли? — попитах и посочих Джак.

— Когато се съвземе, ще го боли тиквата — каза Райън, загледан доволно в тялото на Джак. — Но мисля, че само лекарски екип може да каже какво е състоянието му.

Бръкнах в чантата си, извадих телефона и преди да продължавам да обмислям и да преценявам в какво състояние ще заваря Крисчън, набрах номера му. Прехвърли ме на гласова поща. Вероятно го е изключил. „Толкова е бесен, че не иска да ме чуе!“ Не можех и да измисля какво да кажа на хората. И как да му оставя съобщение пред всички? Обърнах се, отдалечих се по коридора и оставих съобщение на гласовата поща.

„Здравей, Моля те, не се сърди. Имахме инцидент в апартамента. Всичко е под контрол. Никой не е пострадал. Не се тревожи. Обади ми се.“

Затворих.

— Викнете полицията — казах на Сойър. Той кимна, извади мобилния си и се обади.

 

 

Полицай Скинър и Райън разговаряха задълбочено, седнали на масата за хранене. Полицай Уокър отиде със Сойър в офиса на Тейлър. Не знаех къде е Прескот. Може би и тя беше там.

Докато ме разпитваше, детектив Кларк сякаш лаеше като куче. Седяхме на дивана в голямата стая. Кларк беше висок, мургав и дори би могло да се каже симпатичен, ако не беше толкова начумерен. Не беше много щастлив от факта, че са го събудили, измъкнали са го от леглото и са го довлекли тук само защото някакъв е нахлул в дома на един от най-богатите и влиятелни хора в Сиатъл.

— И ви е бил шеф? — заядливо повтори той.

— Да.

Бях уморена, на границата между умората и безсъзнанието. Исках да си легна. А Крисчън не се обаждаше. Единственото хубаво през последните часове бе, че полицията разкара Хайд от дома ми. Госпожа Джоунс ни донесе чай.

— Благодаря — каза Кларк и се обърна към мен. — И къде е сега господин Грей?

— В Ню Йорк. По работа. Ще се върне утре вечер. Всъщност тази вечер. — Беше след полунощ.

— Хайд ни е добре известен — каза Кларк. — Ще се наложи да дойдете до полицията и да дадете показания. Но това може да почака. Късно е, а вече има доста репортери долу пред сградата. Имате ли нещо против да огледам наоколо?

— О, не, разбира се — отвърнах с облекчение. Поне разпитът свърши. Изтръпнах при мисълта, че репортерите са долу. Е, поне те нямаше да са проблем, не и до сутринта. Напомних си да се обадя на мама и Рей в случай, че чуят нещо по телевизията или прочетат във вестниците.

— Госпожо Грей, защо не си легнете? — каза госпожа Джоунс. Обърнах се и топлите й мили, угрижени очи отприщиха потисканото от толкова време желание да плача. Тя разтри раменете ми и каза:

— Сега сте в безопасност. Всичко ще изглежда много по-различно на сутринта, след като се наспите. А и господин Грей ще е тук вечерта.

Погледнах я притеснено. Едва удържах сълзите. Крисчън щеше да е бесен.

— Да ви донеса ли нещо преди да си легнете?

И тогава осъзнах колко съм гладна.

— Може ли нещичко за ядене?

— Сандвич с чаша мляко? — Тя се усмихна.

Кимнах с благодарност и тя тръгна към кухнята. Райън все още беше с полицай Скинър. Детектив Кларк оглеждаше пораженията във фоайето. Изглеждаше замислен и мрачен. И изведнъж ми се прииска да съм си… при Крисчън, да ме прегърне. Исках, отчаяно копнеех да е тук. Той щеше да знае как се постъпва в такива случаи.

Каква вечер! Исках да седна в скута му и да слушам как ми казва, че ме обича въпреки че никога не правя това, което ми се казва. Но това нямаше да се случи, не и до вечерта. И после се сетих, че не ми беше казал, че е утроил охраната на цялото семейство, и врътнах очи. Какво бяха намерили в компютъра на Джак? Как ме вбесяваше тази негова потайност! Но точно сега не ме беше грижа за това. „Искам си съпруга! Липсва ми!“

— Как си, Ана? — попита нежно госпожа Джоунс и ме извади от кашата на обърканите ми чувства и мисли. Погледнах я и тя ми подаде сандвич с фъстъчено масло и мармалад. Очите й блещукаха спокойно. Не бях яла такъв сандвич от години. Усмихнах се благодарно и отхапах огромна хапка.

Когато най-сетне се добрах до леглото, се свих на неговата възглавница, облечена в неговата тениска. Всичко миришеше на него. И заспах, тихичко пожелавайки му лека нощ, сладки сънища и… добро настроение.

 

 

Стреснах се. Беше светло. Главата ме болеше. Слепоочията ми пулсираха. „О, дано не е махмурлук!“ Бавно и много предпазливо отворих очи и забелязах, че столът в спалнята е преместен. И на него седеше Крисчън. Беше със смокинг, папийонката му беше напъхана в горния джоб. Помислих, че сънувам. Едната му ръка беше преметнатата през стола, а в другата държеше кристална чаша с… бренди? Уиски? Нямах представа какво пие. Седеше, кръстосал крака. Носеше черни чорапи и официални обувки. Единият му лакът бе опрян на облегалката на стола, а показалецът му бавно и ритмично минаваше по долната му устна. Очите му горяха гробовно, в пълен контраст с крехката утринна светлина, но като цяло изражението му беше не заключено, а залостено.

Сърцето ми спря. Той беше тук! „Как е дошъл? Трябва да е излетял през нощта. Откога седи и ме гледа как спя?“

— Здравей — прошепнах.

Той ме изгледа много хладно и сърцето ми отново спря. О, не! Той отмести пръста си от устата, изпи на една глътка остатъка от питието и остави чашата на нощната масичка. В мен заблещука слаба надежда, че ще ме целуне. Но той не го направи. Седна и пак ме погледна, напълно безизразно.

— Добро утро — каза накрая. Гласът му беше много, много тих и вече знаех, че е все още ядосан. Истински ядосан.

— Върнал си се.

— Така излиза.

Бавно се надигнах и седнах, без да отделям очи от него. Устата ми беше пресъхнала.

— От колко време седиш тук и ме гледаш?

— Достатъчно дълго.

— Все още си ми ядосан. — Едва произнесох думите.

Той ме изгледа, като че ли обмисляше отговора си.

— Ядосан? — Опипа думата, прецени я, не му хареса. — Не, Ана, не съм ядосан. Неизмеримо повече от ядосан.

Мамка му! Опитах се да преглътна. Трудно е да преглъщаш със суха уста.

— Неизмеримо повече… това не звучи добре.

Той ме гледаше абсолютно безучастно, затворено, мълчаливо. Голо, тежко мълчание увисна над нас и ни запрати в различни краища на… света. Пресегнах се към чашата с вода и отпих жадно. Надявах се водата да успокои пулса ми.

— Райън хвана Джак. — Оставих чашата на неговото нощно шкафче.

— Знам — каза той ледено.

Разбира се, как няма да знае.

— Колко време ще ми отговаряш с по една дума?

— Дълго — каза той след дълга пауза, само веждите му се мръднаха едва-едва, като че ли не очакваше да чуе този въпрос.

„Ох… добре. Какво да правя? Да се защитавам? Защитата като най-добра атака? Не беше ли обратното?“

— Съжалявам, че не се прибрах веднага.

— Сериозно ли?

— Не — отвърнах, защото това си беше истината.

— И го казваш, защото…

— Защото не искам да си ядосан.

Той въздъхна тежко, все едно бе задържал напрежението си от хиляди часове, и прокара ръка през косата си. Изглеждаше така красив. Бесен и красив. Изпивах го с поглед. Крисчън беше при мен — гневен, но жив и здрав.

— Мисля, че детектив Кларк иска да говори с теб.

— Знам.

— Крисчън, моля те…

— Какво?

— Не бъди така студен.

Веждите му мръднаха леко изненадано.

— Анастейжа, в момента не изпитвам студенина. Горя. Изгарям от гняв. Не знам как да се справя с тези… — махна с ръка, търсеше думата — чувства — довърши саркастично, горчиво.

Откровеността му ме срази. Всичко, което исках, бе да седна в скута му. За това копнеех, откакто се бях прибрала снощи. Станах, приближих се до него. Изненадата му премина в шок, когато седнах в скута му и се свих. Не ме отблъсна, макар че очаквах да направи точно това. След няколко… удара на сърцето ми той обви ръцете си около мен и зарови нос в косата ми. Миришеше на уиски. „Колко е пил?“ Миришеше и на неговия шампоан, и на… Крисчън. Зарових нос във врата му. Той въздъхна още веднъж, по-дълбоко.

— О, госпожо Грей, какво да правя с вас? — И ме целуна по челото. Затворих очи да се насладя на допира му.

— Колко си пил?

— Защо? — Тялото му се стегна.

— Никога не пиеш твърд алкохол.

— Това е втората ми чаша. Прекарах трудна и уморителна нощ, Анастейжа. Не можеш ли да оставиш човек на мира?

— Ако настоявате, господин Грей. — Усмихнах се. — Ухаеш божествено. Спах на твоята възглавница, защото мирише на теб.

Той прокара нос по ухото ми.

— Така ли стана? Чудех се защо си се преместила. И не ми е минало!

— Знам.

Ръката му галеше гърба ми.

— И аз съм ти ядосана — прошепнах.

Ръката му спря да се движи.

— И какво съм направил, за да заслужа вашето неблагоразположение?

— Ще ти кажа по-късно, когато не гориш от гняв. — Целунах шията му. Той затвори очи и се отдаде на целувката ми, но не направи никакво усилие да ми отвърне. Ръцете му ме стиснаха здраво, почти до задушаване.

— Когато си помисля какво можеше да се случи… — Гласът му беше сломен, суров, тих.

— Всичко е наред. Добре съм.

— О, Ана! — почти проплака той.

— Добре съм. Всички сме добре. Малко поразтърсени все още, но Гейл е добре, Райън е добре и Джак вече го няма.

— Да, благодарение на теб. — Той поклати глава.

Какво? Изгледах го.

— Какво искаш да кажеш?

— Не искам да спорим за това сега, Ана.

Не разбирах. Е, може би аз исках да спорим. Но реших да не го правя. Поне вече ми говореше. Ръцете му се плъзнаха към косата ми и се заиграха с нея.

— Искам да те накажа — прошепна той. — Но истински: да те набия, да ти сритам задника.

Сърцето ми подскочи.

— Знам — прошепнах и мозъкът ми завря.

— И вероятно ще го направя.

— Надявам се да не го направиш.

Той ме стисна по-силно.

— Ана, Ана, Ана! В състояние си да подлудиш и светец.

— Може да ме обвините в много неща, господин Грей, но да се наречете „светец“?

Той най-сетне ме благослови с усмивката си. Малко ехидна, но все пак…

— Имате право, както винаги, госпожо Грей. — Целуна ме по челото и се размърда. — В леглото. Легнала си много късно. — Повдигна ме на ръце и ме сложи обратно в леглото.

— Ела при мен.

— Не. Имам да върша доста неща. — Взе чашата си. — Заспивай. Ще те събудя след няколко часа.

— Все още ли ми се сърдиш?

— Да.

— Тогава ще си легна.

— Добре. — Зави ме и пак ме целуна по челото. — Заспивай.

И може би защото бях толкова уморена от предната нощ, успокоена, че е тук, емоционално изстискана от този разговор, изпълних заповедта му, без да се замислям. Докато се унасях, се запитах защо не беше използвал традиционния механизъм за справяне с кризисни ситуации — да ми налети като звяр и да ме чука по неговия си… зловещ начин.

 

 

— Ето, портокалов сок — каза Крисчън и отворих очи. Бях спала само два часа след разговора ни, но това бяха двата часа най-качествен сън в живота ми. Събудих се освежена: пулсирането в слепоочията ми беше изчезнало. Две прекрасни гледки — портокалов сок и моят съпруг. Беше по анцуг и видът му ме хвърли назад в спомените, в хотел „Хийтман“, първата сутрин, когато се събудих при него. Горнището му беше потно. Беше тренирал или може би тичал, но със сигурност не беше честно да изглежда така добре след тренировка.

— Влизам за душ — каза Крисчън и тръгна към банята.

Стана ми неприятно. Така дистанциран! Може би мислеше за всичко, което се бе случило, или все още ми беше ядосан, или… не знам. Седнах и изгълтах сока. Беше леденостуден и освежи дъха ми. Скочих от леглото с твърдото намерение да скъся дистанцията между нас в буквалния и в преносния смисъл. Погледнах часовника. Беше осем. Съблякох тениската на Крисчън и го последвах в банята. Беше под душа, миеше си косата и аз без никакво колебание се вмъкнах при него. В момента, в който опрях тялото си до мокрия му мускулест гръб и го обвих в ръцете си, той застина, напрежение скова тялото му. Реших да не обръщам внимание на реакцията му, притиснах лицето си до гърба му, стиснах го по-силно и затворих очи. Крисчън помръдна и водата от душа ни обля, но той продължи да си мие косата. Топлата вода падаше като водопад по тялото ми, а аз продължавах да гушкам мъжа си, любовта на живота ми. Спомних си как правихме любов, как се чукахме тук, под душа, толкова много пъти и никога, абсолютно никога досега не се бе държал така… кротко. Започнах да целувам гърба му. И тялото му пак се скова от напрежение.

— Ана — каза с предупредителен тон.

— Мхм.

Ръцете ми се плъзнаха по мускулестия му корем и надолу. Той сложи ръцете си върху моите и… ме спря. Поклати глава и каза:

— Не! — Тонът му беше същият, предупредителен.

Пуснах го веднага. „Той ми казва НЕ?“ Имах чувството, че съзнанието ми се вледенява, пада и се пръска на парчета. Това не се беше случвало никога. Подсъзнанието ми ме погледна със свити устни, свали надолу очилата с полумесеците и ми каза с очи: „Този път наистина прееба нещата“. Все едно ми бяха ударили шамар. „Отхвърли ме?“ И гъсто, тежко, грозно чувство на несигурност плъзна в тялото ми, а парчетата от съзнанието ми повтаряха: „Той не ме иска вече“. Болката беше над всичко, което можех да понеса.

Крисчън се обърна и с облекчение забелязах, че не е съвсем безразличен към допира ми. Стисна брадичката ми, вдигна главата ми към лицето си и очите ми потънаха в неговите. Гледаше ме войнствено.

— Не разбираш ли, че съм бесен!? На теб! По дяволите, бесен съм! — Гласът му беше тих, сериозен. Той опря челото си в моето и затвори очи. Вдигнах ръка и погалих лицето му.

— Моля те, не ми се сърди. Мисля, че преиграваш — прошепнах.

И тогава той се изправи и ме погледна така, че ръката ми се прибра от само себе си.

— Преигравам? Преигравам? — Ръмжеше като обезумял звяр. — Някакъв шибан луд влиза в апартамента ми да отвлече жена ми, а ти ми говориш, че преигравам? — Заканата в гласа му беше ужасяваща, а очите му горяха в моите, все едно аз бях шибаният луд.

— Но… аз нямах това предвид. Мислех, че говорим за това, че не се прибрах.

Той затвори очи като да потисне силна болка и поклати глава.

— Крисчън, аз не бях тук — опитах се да го успокоя.

— Знам — прошепна той и отвори очи. — И всичко това, защото не можеш да склониш да изпълниш една шибана моя молба — каза горчиво и сега вече нямаше какво да кажа. — Не искам да обсъждам това сега, под душа. Бесен съм, Анастейжа. Караш ме да поставям под съмнение преценката си. — Обърна се и ме остави вледенена, замръзнала под врялата вода.

„Мамка му. Мамка му. Мамка му!“

И чак тогава започнах да осъзнавам думите му. Отвличане? Джак е искал да ме отвлече? Спомних си залепващата лента в джоба му, но тогава не исках да мисля за какво му е била нужна. Дали Крисчън имаше друга информация? Измих лицето си набързо, светкавично сапунисах косата си. Исках да знам. Трябваше да знам. Нямаше да му позволя да ме държи на тъмно този път. Не и за това.

Когато излязох, вече го нямаше. Саркастично отбелязах, че се е облякъл доста бързо. С мълниеносна скорост сложих роклята с цвят на слива, с пълното съзнание, че той я харесва. Обух черни сандали. Изсуших отгоре-отгоре косата си, само с кърпата, сплетох я и я вдигнах на кок. Пъхах диамантени обеци в ушите си, побягнах към банята да си сложа грим и след цялото бързане застанах пред огледалото и видях бледото си лице. Винаги толкова бледа! Поех дълбоко дъх, за да успокоя дишането си. Налагаше се да се изправя пред последствията от решението си — да се забавлявам с приятелката си. Въздъхнах. Той никога нямаше да погледне на нещата така.

Нямаше го и в голямата стая. Госпожа Джоунс си вършеше работата в кухнята.

— Добро утро, Ана.

— Добро да е! — Усмихнах й се широко и искрено. Все още ме наричаше Ана.

— Чай?

— Да, благодаря.

— Ще хапнеш ли?

— Да. Може ли омлет тази сутрин?

— С гъби и спанак?

— И кашкавал.

— Ей сега ще стане.

— Къде е Крисчън?

— Господин Грей е в кабинета си.

— Закусил ли е? — Погледнах двете чинии на плота.

— Не, госпожо.

— Благодаря.

Крисчън говореше по телефона. Беше по бяла риза и без вратовръзка. Излъчваше спокойствие и увереност. Главният изпълнителен директор в роля. Как лесно може да те заблуди външният вид. Може би нямаше да ходи до офиса. Той ме погледна и поклати глава, за да ми покаже, че не съм добре дошла. Мамка му! Отритната, изхвърлена! Тръгнах към кухнята. И тогава се появи Тейлър — със строг костюм, като изваден от кутийка, свеж, ще кажеш, че е спал поне осем часа.

— Добро утро, Тейлър — поздравих го и се опитах се да преценя поне неговото настроение. Очаквах да видя и нещо като следа, нещо, което да ме насочи, да ми подскаже какво става.

— Добро утро, госпожо Грей — отвърна той и в тези четири думи долових съчувствието му.

Усмихнах му се състрадателно. Знаех, че е трябвало да понася ужасното настроение на Крисчън през целия полет до Сиатъл.

— Как мина полетът? — престраших се да попитам.

— Бавно, госпожо Грей. — Успя да събере всички емоции само в това „бавно“. — А вие как сте, ако смея да попитам?

— Добре.

— Извинете ме — каза той и тръгна към кабинета на Крисчън. Хм. Значи Тейлър може да влиза, но не и аз.

— Ето, готово — каза госпожа Джоунс и постави закуската пред мен. Апетита ми го нямаше никакъв, но се насилих да ям, за да не я обидя.

Хапнах колкото можах и приключих със закуската. Крисчън беше все още в кабинета си. Отбягваше ли ме?

— Благодаря, госпожо Джоунс — казах, плъзнах се надолу по високия стол и тръгнах към банята да си измия зъбите. Докато ги търках с четката, се сетих за сръдните около клетвите за сватбата. И тогава се беше заключил в кабинета си. Това ли правеше и сега? Цупеше се в кабинета си? И после се сетих за кошмарите му след това и настръхнах. Дали нямаше да се повтори? Трябваше да говорим. Трябваше да знам за Джак и защо бе утроил охраната на цялото семейство, да го принудя да ми каже всичко, което досега бе крил от мен. А Кейт знаеше! Очевидно Елиът споделяше с нея.

Погледнах си часовника. Беше девет без десет. Закъснявах и за работа. Изплакнах зъбите си, сложих малко червило, грабнах тънкото си черно сако и се върнах в голямата стая. Въздъхнах с облекчение — той беше там и закусваше.

— Излизаш? — Пак само една дума.

— Да. На работа. — Тръгнах смело към него и опрях длани на плота. Той ме изгледа с празен поглед.

— Крисчън, няма и седмица, откакто се върнахме. Трябва да ида на работа.

— Но… — започна и спря. Прокара ръка през косата си. Госпожа Джоунс се оттегли тихичко. Дискретна както винаги.

— Знам, че трябва да говорим за много неща. Ако си се успокоил, когато се върна, може да поговорим тази вечер.

Тревога и ужас изкривиха лицето му.

— Да съм се успокоил? — Гласът му беше зловещо тих и мек.

— Знаеш какво искам да кажа. — Изчервих се.

— Не, Анастейжа, не знам какво искаш да кажеш.

— Не искам да се караме. Дойдох да попитам дали мога да взема моята кола.

— Не, не може — отвърна рязко той.

— Добре — съгласих се веднага.

Той примигна. Очевидно бе очаквал да му възразя.

— Прескот ще дойде с теб — каза малко по-спокойно.

„Мамка му, не искам Прескот.“ Едва потиснах импулса си да нацупя устни и да протестирам. Сега, когато бяха хванали Джак, можеше да се отървем от половината охрана.

Спомних си разговора с майка ми ден преди сватбата, мъдрите й думи. „Ана, трябва да избираш битките си. Така ще е и с децата ти, когато се родят.“ Е, Крисчън поне ме пускаше да ида на работа.

— Добре — казах. И понеже не исках да го оставя така — с толкова много въпросителни, с такова напрежение между нас, пристъпих внимателно към него. Тялото му се скова, очите му се разшириха и изведнъж го видях така крехък, така уязвим и някъде, в някакво дълбоко, тъмно кътче на сърцето си усетих пробождане. „О, Крисчън, толкова съжалявам!“ Целунах го по кратичко по бузата; той затвори очи, може би за да се наслади на допира ми.

— Не ме мрази — прошепнах.

Той сграбчи ръцете ми.

— Не те мразя.

— Не си ме целунал.

— Знам — каза и ме огледа подозрително.

Отчаяно исках да попитам защо, но не бях сигурна, че искам да знам отговора. Той стана, хвана лицето ми между дланите си и устните му се стрелнаха към моите. Това беше последното, за което бях подготвена. Покорно и с желание пуснах езика му и той се възползва максимално. Завладяваше територията си силово, грубо, настоятелно и точно когато започнах да отвръщам на целувката му… ме пусна. Дишаше задъхано.

— Тейлър ще ви закара с Прескот до СИП. — Очите му горяха от страст, желание, нужда. После викна: — Тейлър!

Изчервих се и се опитах да възстановя душевното си равновесие.

— Да, сър. — Тейлър се появи на прага.

— Кажи на Прескот, че госпожа Грей отива на работа. Ще ги закараш ли, ако обичаш?

— Разбира се — отвърна Тейлър, обърна се и изчезна.

— Ако успееш да не се забъркваш в глупости днес, ще съм ти много благодарен — каза Крисчън.

— Ще видя какво мога да направя. — Усмихнах се сладко. Нещо като полуусмивка се появи в ъгълчето на устните му, но той веднага я скри.

— Ще се видим по-късно — каза хладно.

— До после — прошепнах.

 

 

С Прескот слязохме до гаража със сервизния асансьор, за да избегнем репортерите. Всички знаеха за арестуването на Джак и за нахлуването му в нашия апартамент. Седнах в аудито и се зачудих дали и пред СИП няма да има папараци, като в деня, в който обявихме за годежа си.

Пътувахме мълчаливо. После се сетих да се обадя на Рей и на мама, за да им кажа, че сме добре и всичко е наред. За щастие и двата разговора бяха кратки и затворих точно преди да спрем пред СИП. Както и очаквах… Малка групичка фоторепортери бяха застанали в засада. Всички се обърнаха като по команда в мига, в който видяха аудито. Чакаха ме.

— Сигурна ли сте, че сте готова за това, госпожо Грей? — попита Тейлър.

Първият ми импулс бе да побягна към дома, но това би означавало да прекарам целия ден с господин Бесен. Мислех, че му е нужно време, надявах се да започне да се успокоява и да погледне на нещата по-реално. Джак беше в полицията. Крисчън трябваше да е щастлив. Но не беше. Отчасти защото твърде много от нещата, които се случваха, бяха извън контрола му, в това число и самата аз. Но точно сега не исках да мисля за това.

— Тейлър, нека минем през сервизния вход.

— Да, госпожо.

 

 

Беше един. Бях работила цяла сутрин. Някой почука на вратата. Беше Елизабет.

— Имаш ли минутка?

— Разбира се — отвърнах, изненадана от неочакваното й посещение.

Тя влезе, седна и отметна дългата си черна коса.

— Исках само да се уверя, че си добре. Роч ми каза да мина да те видя — добави и се изчерви. — Искам да кажа… след снощните събития.

Арестуваното на Джак Хайд беше навсякъде из вестниците, но никой не правеше връзка с пожара в Грей Хаус.

— Добре съм — отвърнах, но всъщност не исках и да се замислям дали наистина съм добре. Джак беше искал да ми причини нещо ужасно. Е, това не беше нищо ново. Опитал бе и преди. Но всъщност се притеснявах повече за ситуацията с Крисчън.

Хвърлих едно око да видя дали имам поща. Нищо. Все още нищо. Не знаех дали ако му пратя имейл няма само да разпаля допълнително гнева му.

— Добре. Ако се нуждаеш от нещо, ако мога да помогна с нещо, кажи ми.

— Разбира се — отвърнах.

— Знам, че си заета. Ще те оставя да си вършиш работата — каза тя и стана.

— Ами… благодаря.

Това май беше най-кратката, най-безсмислена среща в цялото Западно полукълбо. Поне за този ден. Защо я беше пратил Роч? Може пък и да се бе притеснил. Нали бях жената на шефа. Поклатих глава, отърсих се от гадните мисли и взех блакберито с надежда да има нещо от Крисчън. Точно тогава пощенската кутия на компютъра ми светна.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Показания

Дата: 26 август 2011, 13:04

До: Анастейжа Грей

„Анастейжа,

Детектив Кларк ще те посети в офиса ти в три следобед, за да вземе показанията ти.

Настоях той да дойде при теб. Не искам да ходиш в полицията.“

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Седях, гледах имейла и се мъчех да измисля нещо весело и умно, нещо, което да му вдигне настроението. Нищо. Не се сещах нищо. Реших да бъда смела.

Подател: Анастейжа Грей

Относно: Показания

Дата: 26 август 2011, 13:12

До: Крисчън Грей

„Добре.“

А. х

Анастейжа Грей, главен редактор на СИП

Седях, гледах монитора и чаках да ми отговори. Минаха пет минути. Не, не беше в настроение за игри и шеги. Не, нищо, нито ред, нито дума.

Можех ли да го виня? Може би горкичкият ми Петдесет беше обезумял, побеснял в ранните часове на деня. И тогава се сетих за нещо странно. Той беше със смокинг, когато се събудих. По кое време беше решил да се върне в Сиатъл? Когато ходеше на такива събития, обикновено си тръгваше между десет и единайсет. А по това време аз все още разпивах с Кейт в бара.

Дали се беше върнал заради случилото се с Джак, или заради това, че не се бях прибрала? Ако бе тръгнал заради това, че съм навън и се забавлявам, тогава изобщо не беше знаел за Джак, за полицията, за… нищо, не и преди да кацне в Сиатъл. Трябваше да го разбера, и то веднага. Но ако се беше върнал само защото бях излязла с Кейт, наистина преиграваше. Подсъзнанието ми оголи зъбите си като харпия. Добре, радвах се, че се беше върнал, така че може би нямаше никакво значение защо и кога е решил. Но вероятно когато е кацнал новината е била истински шок за него, което обясняваше и защо е толкова объркан. Сетих се за думите му: „Все още съм бесен, Ана. На теб. Караш ме да поставям под съмнение преценката ми“.

Трябваше да знам дали се е върнал заради Коктейлгейт, или заради Джак Хайд.

Подател: Анастейжа Грей

Относно: Полетът ти

Дата: 26 август 2011, 13:24

До: Крисчън Грей

„По кое време реши да се върнеш в Сиатъл снощи?“

Анастейжа Грей, главен редактор на СИП

 

Подател: Крисчън Грей

Относно: Полетът ти

Дата: 26 август 2011, 13:26

До: Анастейжа Грей

„Защо?“

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

 

Подател: Анастейжа Грей

Относно: Полетът ти

Дата: 26 август 2011, 13:29

До: Крисчън Грей

„Питам от любопитство.“

Анастейжа Грей, главен редактор на СИП

 

Подател: Крисчън Грей

Относно: Полетът ти

Дата: 26 август 2011, 13:32

До: Анастейжа Грей

„Любопитството е вредно.“

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

 

Подател: Анастейжа Грей

Относно: Моля?

Дата: 26 август 2011, 13:35

До: Крисчън Грей

„Що за отговор? Поредната заплаха?

Знаеш защо питам, нали?

Реши да се върнеш, защото бях излязла с приятелка, или защото в къщата ти имаше луд с пистолет?“

Анастейжа Грей, главен редактор на СИП

Гледах екрана. Никакъв отговор. Погледнах часовника. Два без петнайсет. Все още нищо.

Подател: Анастейжа Грей

Относно: Ето какво ще ти кажа

Дата: 26 август 2011, 13:56

До: Крисчън Грей

„Приемам мълчанието като признание, че си се върнал в Сиатъл само защото СЪМ ПРОМЕНИЛА РЕШЕНИЕТО СИ. Аз съм голяма жена. Излязох да пия по питие с приятелката си. Не знаех, че има утроена охрана и над ПРОМЯНАТА В РЕШЕНИЯТА МИ. ЗАЩОТО ТИ НИКОГА НЕ МИ КАЗВАШ НИЩО. От Кейт разбрах за усилената охрана за цялото семейство, не само при нас. Вярвам, че като цяло винаги преиграваш, когато стане дума за моята сигурност, и те разбирам, но ти просто не знаеш къде да спреш и винаги правиш грандиозен скандал от това.

Никога не съм знаела истинската причина за всичките ти тревоги, не съм знаела дали е базирана на нещо реално, или на нещо, което ти си си внушил, че е опасно. Имах двама души от охраната с мен. Мислех, че с Кейт сме в безопасност.

И бяхме в по-голяма безопасност в бара, а не в апартамента. Ако БЯХ ИНФОРМИРАНА за реалната ситуация, може би щях да постъпя по друг начин.

Разбирам, че тревогите ти са свързани с нещо в компютъра на Джак Хайд тук, в СИП, така поне смята Кейт. Знаеш ли какво е да разбереш, че най-добрата ти приятелка знае повече за мъжа ти от самата теб? Аз съм ти ЖЕНА. Така че ще ми кажеш ли, или ще продължиш да ме третираш като дете, а аз да продължа да се държа като дете?

Ти не си единственият побеснял. Разбра ли?“

Ана

Анастейжа Грей, главен редактор на СИП

Натиснах „Изпрати“. Ето ти, заври си го знаеш къде, Грей! Поех дълбоко дъх. Определено гневът ми бе взел връх. Добре, съжалявах, чувствах се виновна… за какво? Че съм се държала лошо? Е, стига вече, край на това.

Подател: Крисчън Грей

Относно: Ето какво ще ти кажа

Дата: 26 август 2011, 13:59

До: Анастейжа Грей

„Както винаги сте много смела и предизвикателна зад монитора, госпожо Грей.

Може би ще го обсъдим, когато се върнете в НАШИЯ апартамент.

Добре е да внимавате какви ги говорите, защото също съм бесен.“

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг“

„Да внимавам!?“ Гледах имейла недоволно и осъзнах, че така няма да постигна нищо. Не отговорих. Взех един ръкопис, който бяхме получили от млад и обещаващ автор, и започнах да чета.

 

 

Срещата ми с детектив Кларк мина гладко. Не беше навъсен като през нощта. Вероятно бе успял да поспи. Или просто предпочиташе да работи през деня.

— Благодаря за показанията, госпожо Грей.

— Няма за какво. Хайд в полицията ли е, в ареста ли е?

— Да, госпожо. Пуснаха го от болницата сутринта. Ще остане при нас доста дълго, след обвиненията, които са предявени към него. — Усмихна се и в ъгълчетата на тъмните му очи се събраха малки бръчици.

— Добре. Беше доста трудно за съпруга ми и за мен.

— Тази сутрин говорих надълго и нашироко с господин Грей. Той е много доволен и облекчен от развоя на събитията. Имате интересен съпруг, госпожо Грей.

„Нямаш представа колко интересен.“

— Да, така е. — Усмихнах му се любезно и той разбра, че е време да си ходи.

— Ако се сетите за нещо друго, обадете ми се. Ето визитката ми.

— Благодаря. Непременно ще го имам предвид.

— Приятен ден, госпожо Грей.

— И на вас.

След като Кларк си тръгна, се зачудих какви обвинения са повдигнати срещу Хайд. Без съмнение Крисчън нямаше да ми каже. Свих недоволно устни.

 

 

Пътувахме в мълчание. Този път караше Сойър, а Прескот седеше до него. С всеки километър сърцето ми се свиваше все повече и повече. Знаех, че ни предстои ужасен скандал, а не бях сигурна, че имам сили да го понеса.

Докато се качвахме с асансьора с Прескот, се опитах да подредя мислите си. Какво исках да му кажа? Та аз вече го бях казала в имейла си. Може би щеше да ми отговори. Надявах се да ми отговори. Не можех да се успокоя. Бях адски изнервена и притеснена. Сърцето ми блъскаше, устата ми беше пак суха. Дланите ми се потяха. Не, не исках да се караме. Но беше толкова трудно, а аз исках да отстоя правата си.

Вратите на асансьора се отвориха. Фоайето беше чисто и подредено. Масата си беше на мястото, на нея бе поставена нова ваза с прелестни бледорозови божури. Огледах картините. Мадоните бяха там, непокътнати, без драскотина. Вратата беше поправена. Госпожа Прескот отвори вратата към антрето. Цял ден не беше обелила дума. И по-добре.

Пуснах куфарчето си на пода в антрето и тръгнах към голямата стая. И замръзнах.

— Добър вечер, госпожо Грей — каза меко Крисчън. Стоеше до пианото, с тясна черна тениска и джинси… онези джинси, от Червената стая. Скъсани на коленете, прани много пъти, избелели и ужасно секси. Тръгна бавно и съблазнително към мен. Беше бос, горното копче на джинсите — разкопчано, а опушените му сиви очи не изпускаха моите.

— Радвам се, че сте си вече у дома. Очаквах ви.