Много бил разгневен Дяволът, когато нашият Господ слязъл в ада и изхвърлил оттам Адам и Ева, а и всички останали по своя преценка^[1]. Като узнали това, дяволите силно се удивили, събрали се и казали:

— Кой е този човек, превзел със сила нашето царство, пробил нашите укрепления, така че нищо от това, което бяхме скрили, не можа да бъде опазено от Неговата мощ и Той се вихри из него, както си иска? Мислехме, че няма човек, роден от жена, който да не бъде подвластен нам: а Този ни съсипва и тормози. Как така е роден Той от жена, пък няма у Себе си никакъв земен порок? Унищожава ни по същия начин, както ние сторихме с останалите мъже и жени.

Изправил се тогава един от дяволите и рекъл:

— Съсипва ни всъщност онова, което мислехме, че е най-благоприятно за нас. Спомняте ли си какво вещаеха пророците, които казваха, че Синът Божи ще слезе на земята, за да спаси съгрешилите след Адам и Ева, а също и всички останали, както намери за добре? Ние ходехме, залавяхме онези, които говореха тези работи, измъчвахме ги повече, отколкото другите грешници, а те даваха вид, че нашите изтезания изобщо не ги засягат. Така утешаваха останалите грешници, защото казваха, че Онзи, Който слезе на земята, ще ги спаси от адските мъки. Сетне пророците взеха да говорят, че часът вече е настанал. Той ни лиши от всичко, което бяхме завладели, и ето че не можем да направим нищо: отне ни всички, които вярват в Неговото рождество и в това, че се е родил от жена благодарение на могъща сила. Именно тази сила ни е попречила да узнаем, че Той е бил предопределеният да стори всичко това.

— А не знаеш ли — взел думата първият, — че той ги потапя във вода и ги кръщава в Свое име? И че хората се измиват в тази вода в името на Отца и Майката, след което ние не можем нищо да им направим и това е много жалко, защото бяхме свикнали да ги обладаваме навсякъде, където ги заварим. Сега ги изгубихме до едного благодарение на омовението, което те извършват, и няма повече да се сдобием с власт над тях, докато те сами не се върнат при нас чрез своите деяния.

Така нашата власт се смалява и Онзи, Който ни ги отмъква, ги спасява. Да не говорим, че освен всичко, което е казал и наредил, Той е оставил и Свои служители на земята, които да ги спасяват, независимо към коя част от нашите дела са се приобщили, стига да се покаят, да ни изоставят и да сторят това, което Неговите служители им наредят. Така ние ги губим един по един. Голяма подкрепа им е оказал нашият небесен Господ, Който, за да спаси хората, е слязъл на земята, родил се е от жена, подложил се е на земните мъки и е дошъл, без ние да разберем за това и без Той да допусне човешко прегрешение. Щом се усетихме, опитахме се по всякакъв начин да Го изкушим. Ала като видяхме, че не можем да открием в Него и следа от нашите дела, Той пожела да умре, за да спаси човеците. Много обича Той човеците, щом е пожелал да се подложи на толкова голямо страдание, за да ги откупи от нашите окови. Ето защо трябва да напрегнем сили, ако искаме отново да ги притежаваме, защото Той ни отне всичко онова, което е редно да бъде наше. Трябва немалко да се потрудим, за да ги привлечем завинаги за нашите дела, така че никога повече да не могат да се покаят, нито да се обърнат към Оногова, от Когото трябва да получат своята прошка.

Тогава всички възкликнали в хор:

— Изгубихме всичко, откакто неговите служжители могат да опрощават греховете чак до смъртта на грешниците. И ако нашият Господ ги връща към Своите дела, те всички ще бъдат спасени, стига да се покаят. Тогава ще сме ги изгубили до едного.

Сетне всички се разприказвали помежду си:

— Онези, които най-добре ни известиха за това, бяха пророците, но от тях настъпиха и най-големите щети за нас. И колкото повече говореха за това, толкова повече ги изтезавахме. Сега вече знаем, че Той е побързал да дойде, за да им се притече на помощ и да ги избави от мъките, на които ги подлагахме. Но не бихме ли могли да се сдобием и ние с човек, който да си говори с тях и да им разказва за нашите работи, както ние имаме способността да знаем за миналите неща? Ако имаме такъв човек, който ще притежава умението да го прави и разговаря с другите хора на земята, той би могъл много да ни помогне да измамим мъжете, а също и жените, както пророците ни измамиха, докато бяха при нас.

— Хубава работа би свършил онзи, който съумее да създаде такъв човек — възкликнали те тогава, — защото мнозина ще му повярват.

Сетне някой казал:

— Аз нямам силата да произведа семе, нито да се съвкупя с жена, но сред вас има един, който би могъл да стори това, а пък аз познавам една жена, която е подчинена на моята воля. Така че нека онзи, който може да възприеме човешки образ, да го стори във възможно най-голяма тайна.

Така се наговорили да заченат човек, който да въвежда в заблуждение другите човеци. Ала много са глупави дяволите, щом си мислят, че нашият Господ не е наясно с козните, които те са скроили. Тогава един дявол се обадил, че ще се сдобие с човешки сетива и човешка памет, за да измами човека Иисус. От това всеки може да разбере колко глупави са дяволите, щом смятат, че могат да подведат човека Иисус.

Разтурили дяволите сборището си и се спогодили да се заемат с тази работа. Така онзи, който казал, че може да легне с жена, изобщо не се помайвал, ами отишъл при нея и я намерил изцяло в своята власт. Дала тя всичко, което притежавала, на дявола. Била съпруга на богаташ с много стока, голямо наследство и други богатства. Той имал един син и три дъщери от жената, с която дяволът влязъл в сношение. Без да отлага, дяволът излязъл в полето, където тя се намирала, с единственото намерение да я съблазни. Отишъл при нея и я попитал как би могъл да измами по някакъв начин господаря й. Тя му отвърнала, че би могъл да го стори, ако го ядоса:

— Отмъкнеш ли нещо от нашата стока — рекла му тя, — той непременно ще се разгневи.

Тогава дяволът се насочил към стоката на човека и избил голяма част от нея. Щом съзрели умиращите насред полето животни, пастирите силно се зачудили и рекли, че ще отидат да известят господаря за случилото се. Явили се пред него и му казали, че животните мрат насред полето. Като чул лошата новина, той много се удивил, ядосал се и извикал:

— Вярно ли е това?

— Да — отвърнали му те.

Тогава човекът изпаднал в силна почуда как така добитъкът мре по този начин. Затова се обърнал с въпрос към пастирите:

— Знаете ли какво й е на стоката, че е тръгнала да измира така?

Отговорили му, че не знаят. В такива разговори протекъл този ден.

Узнавайки, че човекът се бил разлютил за нещо толкова незначително, дяволът решил, че ще може да му причини голяма щета, и когато се ядоса здравата, ще му наложи своята воля. Завърнал се той при стоката на човека и при двата породисти коня, които се намирали в обора, та ги убил всички за една нощ. Видял нещастникът какви поразии са нанесени върху имуществото му, и направо побеснял. В неудържимия си гняв изрекъл неблагоразумни слова, а именно, че дава всичко, каквото е притежавал и каквото му е останало, на дявола.

Щом узнал, че човекът му е направил този подарък, дяволът възликувал и започнал да налита още по-свирепо, за да нанесе колкото се може по-големи поразии, така че накрая не му оставил нито едно животно. Човекът изпаднал в ярост и в непомерния си гняв не искал да вижда никого покрай себе си. Като го видял да постъпва така, дяволът разбрал, че неминуемо ще изпълни волята му. Тогава отишъл при прекрасния му син и го удушил в леглото. На сутринта момчето било намерено мъртво. Загубата на рожбата му довела човека до такова отчаяние, че той изоставил своята вяра. Щом узнал, че нещастникът е изгубил своята вяра, дяволът се почувствал много щастлив. Отишъл тогава при съпругата му, с чиято помощ успял да постигне всичко това, качил я върху един сандък в килера, турил й клуп на врата и като я бутнал от него, обесил я: скоро и тя била открита мъртва. При мисълта, че е изгубил по този начин и жена, и син, голяма покруса налегнала клетника. Разболял се от непоносимата мъка и не след дълго си отишъл.

Така постъпва дяволът с онези, които успява да подчини на волята си. След като извършил всичко това, той много се възрадвал и се замислил как да измами и трите дъщери, които все още били оцелели. Знаел той много добре, че ще може да ги прилъже само ако изпълнява тяхната воля и задоволява желанията им. Имало в града един младеж, който му бил изцяло подчинен, отвел го на мястото, където се намирали момичетата, и го накарал да ухажва едното от тях. И младежът така й влязъл под кожата с постъпките и приказките си, че успял да я съблазни. Виждайки това, дяволът много се зарадвал. И не само че не се погрижил да прикрие своите злодеяния, ами пожелал всичко да става открито, та да я унижи още повече. Затова със своите старания устроил нещата така, че мало и голямо да научи какво е станало.

В онези времена било обичайно жена, заловена в прелюбодеяние, да бъде изправяна пред съда, ако не се отдаде изцяло на всички мъже. И дяволът, който винаги се стремял да опозори попадналите под властта му, направил така, че съдиите узнали за това деяние. Младежът избягал, а момичето било заловено и изправено пред съда. Като го видели, съдиите изпитали голяма жалост към него заради добрите си чувства към нейния баща и рекли:

— Невероятни неща му се случиха на този добър човек, чиято дъщеря е изправена пред нас! За толкова малко време го сполетя такова злощастие, а като си помисли човек, че съвсем неотдавна той бе един от най-богатите мъже в цялата страна…

Съвещавали се съдиите как да постъпят и каква справедливост да отдадат, и в края на краищата се споразумели единодушно да я погребат жива в земята. Сетне не закъснели да изпълнят решението си.

По онези места имало един божи човек, добър изповедник, който чул разказите за това чудо. Отишъл тогава при двете сестри, които все още били живи, най-голямата и най-малката, и се заел да ги утешава и да ги разпитва как ги била постигнала тази злочестина. А те му отвърнали:

— Не знаем, господарю! Понякога си мислим, че Бог ни мрази, щом ни е накарал да преминем през всички тези страдания.

— Не сте прави! — възкликнал божият човек. — Бог не мрази никого, ала преценява много добре грешниците, които мразят себе си. Да знаете, че това, което ви е сполетяло, е работа на Дявола. А за вашата сестра, която изгубихте така позорно, знаехте ли, че е извършила този грях?

— Не, господарю, нищо не знаехме — отвърнали те.

— Въздържайте се от лоши постъпки, защото лошата постъпка води право към греха, а грешниците ги чака лош край.

На много добри неща ги учел мъдрецът, стига те да пожелаели да го чуят. Голямата сестра се вслушала в думите му, допаднало й всичко, което говорел. Тогава той й разказал за своята вяра, за благодатната мощ на Иисус Христос, и тя положила голямо старание да усвои това. Рекъл й тогава божият мъж:

— Ако повярвате в това, което ще ви кажа, ще ви споходят големи добрини и ще бъдете мои дъщери в Господа, така че оттук насетне няма да имате нито важни дела, нито голяма нужда, за които, стига да ми поискате съвет, да не мога с помощта на нашия Господ да ви дам добри напътствия. Не се бойте, правете неща, за които Господ ще ви помага, стига да се държите за Него. И идвайте често при мен, защото няма да съм далеч оттук.

Така мъдрецът съветвал двете момичета и ги насочвал по правилния път. Голямата сестра силно му повярвала и го обикнала заради добрите съвети, които й давал. Ала дяволът узнал за това и много се угрижил, побоял се, че може да ги изгуби. Започнал да тъкми всевъзможни кроежи как да ги съблазни. Оказало се, че наблизо имал на разположение една жена, която многократно била изпълнявала неговата воля и начинанията му. Подхванал я той и я изпратил при двете момичета. Отишла тя при малката, защото не смеела да се обърне към голямата: виждала колко смирено и прилично е нейното поведение. Дръпнала тя момичето настрана, заразпитвала го как се чувства и какъв живот води, а накрая му казала:

— Що за живот води твоята сестра? Сърдечна ли е, държи ли сте добре с теб?

— Моята сестра е толкова угрижена от бедите, които ни сполетяха, че не е мила нито с мен, нито с другите хора. Има обаче един мъдрец, който всеки ден й говори за Бог и до такава степен я е омаял и влязъл под кожата, че тя прави само това, което той пожелае.

— Драга ми сестро — рекла тогава жената, — колко жалко за младото ти тяло! То никога не ще изпита радост, поне докато живееш заедно със сестра си. Ех, мило момиче, ако знаеше каква радост изпитват другите жени, никога нямаше да цениш това, което имаш сега. Истинско удоволствие е да бъдеш в компанията на други хора. Колко струва женската радост, ако не е съпроводена с мъжката? И казвам това, любезна ми приятелко, заради теб самата, че няма да изпиташ наслада и няма да узнаеш какво е удоволствието от общуването с мъже, докато продължаваш да живееш със сестра си. И ще ти кажа защо. Сестра ти е по-възрастна от теб и ще вземе своя пай от удоволствието с мъжете, но в никакъв случай няма да позволи ти да я изпревариш. А получи ли своето удоволствие, изобщо няма да я е грижа за теб. Така ти ще си изгубила радостта от своето прекрасно тяло, което толкова ще е страдало.

— Но как бих могла да се впусна във всичко това, което казваш? — недоумявало момичето. — Та нали сестра ми намери позорната си смърт именно защото вършеше подобни неща?

— Сестра ти се държеше много неразумно и слушаше лоши напътствия — отвърнала й жената. — Но ако ми се довериш, няма по никакъв начин да бъдеш преследвана за нещата, които ще вършиш, а ще получиш цялата възможна наслада от своето тяло.

— Не знам как бих могла да сторя това — промълвило момичето, — пък и едва ли ще посмея да го обсъдя със сестра си.

Когато разбрал за този разговор, дяволът много се зарадвал, преизпълнен с увереност, че ще подчини девойката на своята воля, и отвел оттам жената. Останало само, момичето дълго мислило върху онова, което жената му била казала. Виждайки, че е толкова възбудено и готово да изпълни намеренията му, че чак си приказва само, той го възпламенил колкото можел повече.

— Вярно говореше тази мъдра жена — промълвило то, — като ми казваше, че съм изгубила всякаква радост от този живот.

И ето че настъпил денят, в който малката сестра потърсила жената и й казала:

— Госпожо, ти онзи ден правилно ме посъветва да помисля върху думите, че сестра ми няма да я е грижа за мен.

— Скъпа ми приятелко — отвърнала тя, — разбира се, че съм била права. И още по-малко ще я е грижа, когато и тя получи своята наслада. Ние не сме сътворени за нищо друго, освен да получаваме удоволствие от мъжете.

— Много бих искала и аз да си го получа — възкликнало момичето, — дори да ме е страх, че могат да ме убият.

— Ще те убият, ако постъпваш така неразумно, както го правеше другата ти сестра. Но аз ще те науча как да се държиш.

— Кажи ми как да го направя — поискало момичето.

— Мила ми приятелко — казала жената, — ти ще се отдаваш на всички мъже, но първо ще избягаш от сестра си и ще й кажеш, че повече не можеш да живееш с нея. Ще разполагаш с тялото си, както намериш за добре, и няма да има съд, който ще отвори дума за това: така ще можеш да избегнеш всякаква опасност. Заживееш ли този живот за свое удоволствие, всички ще се зарадват, когато някой свестен мъж реши да те вземе заради богатото ти наследство. Ако постъпиш така, както ти казвам, ще можеш да се наслаждаваш на всички радости в този живот.

Момичето обещало на жената, че ще изпълни всичките й наставления. И както може би сте чували, то избягало от своята сестра и отдало тялото си на мъжете по съвета на жената, с която било говорило.

Много се радвал дяволът, задето успял да съблазни малката сестра. А когато голямата узнала, че сестра й я е напуснала по този начин, веднага отишла при божия човек. Като видял непомерната й болка, той почувствал голямо състрадание към нея и й казал:

— Мила приятелко, прекръсти се, защото виждам, че си много уплашена, и затова те предавам в Божиите ръце.

— Господарю, не аз съм съгрешила — отвърнала тя.

Сетне му разказала как сестра й я била напуснала и се била отдала на мъжете. Като чул това, човекът истински се изумил и рекъл:

— Мила ми сестро, Дяволът е още у вас и няма да ви остави на мира, преди и двете ви да погуби.

— Сеньор, за Бога, кажете ми как бих могла да се предпазя! — замолила го девойката. — Та нима има на света нещо, което да вдъхва у мен по-голяма боязън от тази, че Дяволът би могъл да ме съблазни?

— Ако повярваш в това, което ще ти кажа — окуражил я мъдрецът, — той никога няма да те въведе в изкушение.

— Сеньор, ще повярвам на всичко, което ми кажеш — бил отговорът на девойката.

Тогава той я запитал:

— Нима не вярваш в Отца и Сина и Светия Дух, и в това, че тези три лика са единосъщни проявления в Бог и че нашият Господ е слязъл на земята, за да спаси грешниците, повярвали в кръщението и другите наставления на Светата Църква, и в служителите, избрани от Него на земята, за да спасяват всеки, който дойде в Негово име и пожелае да поеме по правия път?

— Точно както го казваш, така го вярвам и ще го вярвам и занапред — отвърнала тя. — И нека ме пази така, щото Дяволът да не може да ме съблазни!

— Ако вярваш във всичко онова, което ти казах, никаква зла сила не ще може да те въведе в изкушение. Моля те и те призовавам да се пазиш най-много от всичко да не изпадаш в голям гняв. Защото, истина ти казвам, най-важната причина на света, поради която Дяволът лесно се вселява у мъже и жени, е когато те се поддават на силен гняв. Затова трябва да се въздържаш от всякакви лоши постъпки. А за всички свои ядове, скъпа ми приятелко, където и да се намираш, веднага идвай при мен и ми разказвай едно по едно. Изпитвай вина към нашия Господ, към всички светци и светици, към всички християни. И всеки път, когато си лягаш или ставаш, вдигай ръка и очертавай знака, символизиращ кръста, към който било приковано скъпоценното тяло Христово, за да изкупи грешниците от мъките адови в името на Отца и Сина и Светия Дух, и така ни Дяволът, ни неговите слуги ще могат да те докоснат. Ако постъпваш, както ти казвам, Дяволът не ще съумее да те въведе в изкушение. И помни, където и да си лягаш, гледай винаги да има светлина, защото Дяволът най-много мрази местата, където има светлина.

Така поучавал божият човек девойката, която изпитвала голям страх да не би Дяволът да я въведе в изкушение. Върнала се тя у дома, преизпълнена с вяра и смирение пред Бог и добрите хора в своята страна. Много мъже и жени идвали при нея и все й повтаряли:

— Сеньора, ти трябва най-много да се пазиш от мъчителния спомен за своя баща и за своята майка, за двете си сестри и брат си, които бяха погубени по такъв ужасен начин. Спомняй си винаги за този добър съвет, защото си много богата и имаш голямо наследство. Голяма радост ще бъде за някой мъж да те вземе за жена и да те подкрепя за твое добро.

— Господ ме подкрепя така, както мисли, че е най-добре за мен — отвръщала тя.

Така девойката заживяла в мир и спокойствие. Изминали две, а може би и повече години, през които Дяволът не можел да я съблазни, защото не успявал да открие никаква нейна лоша постъпка. Това много го натъжило и все не съумявал да я въвлече в изкушение, защото изобщо не намирал сгода да приложи някои от своите козни, додето не си дал сметка, че няма как да я накара да забрави напътствията на мъдреца освен под въздействието на гнева: инак нямало смисъл да прибягва до своите коварства, след като те не можели да й харесат. Взел той другата сестра, довел я една събота вечер, за да я ядоса и да види дали не би могъл да я въведе в изкушение.

Когато сестрата на праведната девойка дошла в дома на своя баща, голяма част от нощта вече била преминала, а тя довела със себе си цяла тайфа младежи. Всички влезли в дома. Когато ги видяла, голямата сестра много се ядосала и казала:

— Сестро, не бива да идваш тук, докато си позволяваш да водиш подобен живот, защото ще бъда обсипана с хули, каквито не заслужавам.

Младата сестра изпаднала в ярост от упрека на голямата и се заела да я напада за далеч по-големи прегрешения, обвинявайки я, че мъдрецът, пред когото се била изповядвала, се любел по най-долен начин с нея, и че ако хората разберели за това, щяла да бъде изгорена на кладата. Като чула, че сестра й подхвърля обвинението в такъв дяволски грях, тя много се ядосала и й извикала да напусне дома. Ала безразсъдната й сестра отвърнала, че се намира в бащината си къща, която била и нейна, и че нямало да излезе от нея по чуждо желание. Тогава голямата сестра хванала малката за раменете и се опитала да я изхвърли навън. Тя обаче се откопчила, а дошлите с нея младежи я хванали и се заловили здраво да я налагат, докато тя се опитвала да се изтръгне от тях. След като я били, колкото искали, тя се прибрала в стаята и залостила вратата зад себе си. В дома й по това време се намирали само нейният лакей и прислужницата й, които не могли да се противопоставят на насилието на младежите.

Озовала се сама в стаята, тя се проснала, както била с дрехите, на леглото и започнала горчиво да плаче, измъчвана от силна болка и неукротим гняв в сърцето си. Изтощена от тези страдания, тя скоро заспала. Щом разбрал, че от силната ярост била забравила всички съвети, които божият човек й бил дал, дяволът изпитал голяма радост и казал:

— Дойде време да постъпя с тази жена, както си пожелая. Сега тя се е поставила извън милостта на своя Господ и охраната на своя наставник. Нищо не ми пречи да пусна в нея моето семе.

Този дявол имал способността да общува и се сношава с жени. Щом всичко било готово, той се озовал при нея, легнал в леглото и я обладал. Като свършил тази работа, тя се събудила. Едва отърсила се от съня, тя си спомнила за наставленията на божия човек, прекръстила се и казала:

— Света Дево Марийо, какво е това, което ме е сполетяло? Аз вече не съм същата, каквато бях преди, когато се проснах изтощена в леглото. О, славна майко Иисусова, щерко Божия и Божа майко, помоли се на Своя обичен Син да ме пази от гибел и да защитава душата ми от козните на Дявола!

Сетне станала от леглото си и се заела да търси оногова, който й бил сторил това, защото мислела, че ще го открие. Отишла при вратата на стаята, но я намерила залостена. После започнала да се рови из помещението от единия му край до другия, ала така и не открила нищо. Тогава разбрала, че е изиграна от Дявола. Отчаяна, захванала да се жалва и да призовава Господ, молела Го да не допуска да бъде опозорена пред цялото общество.

Нощта минала и настъпил денят. Още щом се съмнало, дяволът извел оттам жената, която била на негово разположение^[2]: много му било драго, като си помислял защо я бил довел тук. И когато и тя, и младежите си тръгнали, голямата сестра излязла от стаята си и разплакана, силно разгневена, повикала своя слуга, поръчвайки му да доведе две жени, което той и сторил. С идването им тя се упътила към своя изповедник. Вървяла, вървяла, докато не пристигнала при него. Още щом я видял, мъдрият човек възкликнал:

— Мила ми приятелко, в голяма нужда си, защото виждам, че си много уплашена и обезсърчена! Поне така ми се струва.

— Сеньор — отвърнала му тя, — случи ми се нещо, което не се е случвало на никоя жена. Идвам при теб за съвет в името на Господ Бог. Защото никой не би могъл да извърши толкова голям грях — това ми бе казал ти, — стига да се изповядва и покайва, да прави това, за което неговият изповедник го наставлява, и ще му бъде простено. Сеньор, аз съгреших и бях изиграна от Дявола.

Сетне му разказала как малката й сестра дошла у дома при нея, как тя й се разгневила, как била набита от нея и младежите, как, обзета от ярост, се прибрала в стаята си и залостила вратата зад себе си. Ала поради голямата болка и непомерния гняв забравила да се прекръсти:

— Така забравих за всички заръки, които ми бе дал, и си легнах, както си бях с дрехите. И въпреки целия гняв, който изпитвах, съм заспала. А когато на сутринта се събудих, открих, че съм била опозорена и обезчестена. Сеньор, претърсих стаята от единия до другия край, проверих вратата и я заварих залостена отвътре, не открих никого и нищо, така че не разбрах кой ми е сторил това: знам само, че съм надхитрена от Дявола. Затова те моля, за Бога, дори тялото ми да е поругано, нека поне да не изгубя душата си!

Мъдрецът внимателно изслушал всичко, което жената му разказала и страшно се удивил, ала не повярвал на думите й, защото никога не бил чувал да говорят за подобни чудеса. Сетне й казал:

— Скъпа приятелко, ти цялата си изпълнена с Дявола и Дяволът все още пребивава в теб. Как бих могъл да те изповядам, как бих могъл да ти дам опрощение за такова нещо, след като имам опасения, че ме лъжеш? Защото никога никоя жена не е била обезчестявана, без да знае кой е насилникът, или поне без да го е видяла. А ти искаш да повярвам, че подобно чудо е споходило именно теб.

— Сеньор, нека колкото е истината в моите думи, толкова и Бог да ме предпазва от мъките!

Тогава мъдрецът казал:

— Ако ми казваш истината, Той ще бъде добър към теб. Ала ти извърши голям грях, като престъпи послушанието, което ти бях предписал. Заради това ще ти наложа следното наказание: през всички останали дни от живота си в петъчните дни ще ядеш само по веднъж. А за това, което ми разказваш за похотливостта и за което не ти вярвам, ще ти дам възможност за покаяние през остатъка от живота ти, но само ако се нагърбиш да постъпваш, както ти кажа.

— Сеньор! — възкликнала тя. — Няма твое разпореждане, което не бих изпълнила!

— Нека бъде Божията воля! — отвърнал й той. — В такъв случай ще изпълняваш напътствията на Бог и на Неговите служители от Светата Църква, Който ни изкупи с толкова свидна жертва — със Собствената Си кръв и смърт. Изповедите ти да са искрени, покаянията — прости и съблюдавани тялом и духом. Придържай се и в действия, и в думи към заповедите на Иисус.

— Сеньор — отвърнала тя, — ще изпълнявам, доколкото ми стигат силите, всичко точно така, както си ме напътствал.

— Аз вярвам в Бог — продължил той. — Ако всичко, което ми казваш, е вярно, няма защо да се страхуваш.

— Сеньор, дано Бог ме предпазва от низост и упрек така, както аз казвам истината.

Тогава божият човек й казал:

— Ти ме увери, че ще съблюдаваш неотклонно своето покаяние, ще заличиш и ще се отървеш от своя грях.

— Да — отвърнала му тя.

— Тогава си избавена от всякаква похотливост. Забранявам ти я за всички дни, които имаш да проживееш. Що се отнася до онзи път, когато те е споходила в съня, от нея никой не би съумял да се предпази. Искаш ли това и ще можеш ли да се предпазиш от нея?

— О, да, сеньор — потвърдила тя, — стига да ми бъдеш поръчител, че няма да бъда прокълната заради този грях, защото ти изпълняваш Божията воля на този свят.

Младата жена приела наказанието, наложено й от божия човек, доброволно и от сърце. Мъдрецът я прекръстил и благословил, възвръщайки я, доколкото му стигали силите, към Христовата вяра, а сетне се замислил как да си обясни разказаното от нея, би ли могло да е вярно то. След дълъг размисъл стигнал до заключението, че само ще да е била измамена от Дявола, после я повикал при себе си, дал й да пие светена вода в името на Отца и Сина и Светия Дух, поръсил я с нея и казал:

— Старай се да не забравяш напътствията, които ти дадох. А колчем почувстваш нужда, веднага идвай при мен. И после — да се кръстиш, да се молиш постоянно на Бог!

След което й възложил в знак на покаяние да върши всички добрини, на които е способна.

Така младата жена се прибрала вкъщи и заживяла скромен и праведен живот. Когато видял, че я е изтървал и че не знае нито какво тя прави, нито какво говори, сякаш никога преди не е живяла, дяволът страшно се разгневил, задето я бил изгубил по този начин. А жената си стояла в своя дом, водела чист живот, додето онова семе, което носела в тялото си, вече не можело да остане скрито, наедряла и се закръглила, така че останалите жени бързо забелязали разликата. Огледали я откъм хълбоците и й рекли:

— Мила ни приятелко, да не би да си трудна?

— Госпожи, истина казвате — отвърнала им тя.

— Господи! — възкликнали те. — Кой ли ще да е онзи, който те е заплодил: много си се наляла и напълняла.

— Така е, виждам — признала си тя.

— И от кого си бременна? — продължили да я разпитват те.

— Дори Господ да ми бе позволил да разказвам свободно за това, аз наистина изобщо не знам от кого е детето.

— Нима са толкова много мъжете, които са си имали работа с теб?

— Кълна се в Господ, никога мъж не ми е сторвал онова, от което би трябвало да забременея.

— Мила ни приятелко, та това не може да бъде! Може би тайно си влюбена в този, който ти е причинил това, и не искаш да го обвиниш за стореното. Но тежки изпитания очакват красивото ти тяло, защото узнаят ли съдиите, ще бъдеш пребита с камъни.

Щом чула, че бременността й я осъжда на смърт, тя силно се изплашила и казала:

— Господи, спаси душата ми и не позволявай да видя оногова, който ми стори всичко това!

Разотишли се жените, смятайки я за луда, и рекли, че за злочестина са й били голямото наследство, хубавите земи и прекрасната къща, щом щяла всичко да изгуби. Като чула тези думи, тя се изплашила още повече, върнала се при своя изповедник и му предала какво й били казали жените. Тогава той видял, че тя е бременна с живо дете, много се удивил и я попитал съблюдавала ли е изцяло наказанието, което й бил наложил.

— Да, сеньор, без да се отклонявам и на крачка — бил отговорът.

— Случвало ли ти се е да съгрешиш повече от веднъж?

— Не, сеньор, никога. Нито преди, нито след това.

Като чул това, мъдрецът изпаднал в почуда и останал през цялата нощ в размисъл върху онова, което тя му била разказала. Сетне й рекъл:

— Бъди сигурна, че когато се роди детето, което се намира в утробата ти, аз ще узная дали си ми казала истината, или си ме излъгала. Аз твърдо вярвам в Бог и затова ако нещата стоят така, както твърдиш, не бива да се боиш от смъртта. Разбира се, можеш да имаш страхове: когато съдиите научат за твоята бременност, те ще те затворят, за да се сдобият с хубавите ти постройки и плодородните ти земи, и ще ти кажат, че ще въздадат правосъдие над теб. Като тръгнат да те прибират, дай ми знак и аз ще дойда да те съветвам и утешавам, доколкото мога, а Бог ще ти помогне, ако си такава, за каквато се представяш, и няма да те забрави.

Сетне мъдрецът заключил:

— Прибери се сега в своя дом, бъди напълно спокойна, живей праведно и знай, че добрият живот води до добър край.

Така младата жена се прибрала през нощта у дома, където пребивавала в мир и водила прост и спокоен живот. Случило се така, че съдиите дошли по някаква работа в нейните земи и чули да разказват как била заченала. Тогава пратили свои хора да я намерят в дома й и да я доведат при тях. При отвеждането си тя проводила свой човек да съобщи за това на мъдреца, който винаги дотогава й бил давал съвети. Щом научил за случилото се, той се явил по възможно най-бързия начин при съдиите, които го поздравили с „добре дошъл“. Сетне му разказали мълвата за тази жена, според която тя не знаела от кого била заченала:

— Мислиш ли — попитали го те, — че една жена би могла да забременее, без да е общувала с мъж?

— Няма да ви кажа всичко, което знам — отвърнал той. — Това обаче, което бих могъл да ви кажа, ако сте склонни да чуете моя съвет, е, че не бива да въздавате правосъдие над нея, докато е бременна, и това не ще бъде нито оправдано, нито справедливо, тъй като детето не е заслужило смъртта си. Който не е извършил грях, не подлежи на наказание, а детето няма никаква вина за греха на майката. Ако въздадете правосъдие над нея, няма как да сте убедени и да твърдите, че не сте осъдили на смърт оногова, който не е извършил никакъв грях.

— Сеньор, ще действаме съобразно твоя съвет — заявили съдиите.

— Ако се доверите на моите препоръки — продължил мъдрецът, — ще постъпите правилно, ако я затворите в някоя кула, за да не стори някакво безразсъдство. Ще изпратите и две други жени, които да бъдат до нея и да й помогнат при раждането, когато му дойде времето, и така ще устроите нещата, че да не могат да излизат. Ще я охранявате много добре, докато добие детето. Съветвам ви също да й позволите да го кърми, докато не го отбие, и да й давате всичко, което тя сметне за необходимо. Ако пък прецените, че нещата стоят иначе, постъпете както намерите за добре. Но давайте им всичко, от което имат нужда: можете лесно да го набавите, като използвате за това собственото й състояние. Последвайте моя съвет и сторете всичко именно по този начин, ако ми имате доверие. Решите ли обаче да постъпите другояче, ваша воля.

— На мнение сме, че съветът ти е правилен — отвърнали му съдиите.

Сетне сторили всичко така, както мъдрецът ги бил посъветвал: изградили каменна постройка и наредили да зазидат всички врати в долната й част. Турили с нея две от най-достопочтените жени, които успели да открият, опитни в този занаят. В горната част оставили прозорци, през които да качват всичко, от което щели да имат нужда. Когато научил, че това е направено, мъдрецът казал на жената през прозореца следното:

— Щом се сдобиеш с детето, стори всичко възможно то да бъде кръстено по най-бързия начин. А когато те изведат навън и решат да те съдят, прати веднага да ме повикат.

Така тя останала задълго в кулата, а съдиите я снабдявали с всичко необходимо, оставяйки я в ръцете на жените, затворени заедно с нея. Престояла тя там по този начин и родила дете, когато Господ Бог пожелал това. Още с раждането си отрочето притежавало дяволски разум и мощ и нямало как да не е така, след като било заченато от Дявола. Ала неприятелят човешки си бил направил криво сметката, защото нашият Господ вече бил изкупил със Своята смърт истинското покаяние, а дяволът бил вкарал жената в грях с хитра измама и докато спяла. За щастие тя, веднага щом се почувствала измамена, се обърнала за прошка точно там, където трябвало, и понеже била сторила грях, се оставила на милостта и разпореждането на Светата Църква и на Господ, а и изпълнила съвестно нарежданията, които нейният изповедник й бил дал. Именно затова Бог не пожелал Дяволът да погуби онова, което трябвало да бъде Негово достояние. Пък и знаел Господ, че Дяволът искал отрочето да притежава собственото му умение да познава всичко извършено, казано и отминало.

И Бог, Който всичко разбира и знае, заради наказанието на майката, заради свещенодействието на изповедта и искреното покаяние, за което бил наясно, че идва от дълбините на сърцето й, защото грехопадението й не се било случило нито по нейно желание, нито по нейна воля, най-сетне заради кръщението, при което се била изкъпала със светена вода, та заради всичко това нашият Господ пожелал, щото грехът й да не може с нищо да навреди на отрочето: нещо повече, дал му силата да познава и нещата от бъдещето.

Така младенецът получил дарбата да познава извършеното, казаното и отминалото — нещо, което бил наследил от Дявола, а що се отнася до онова, което предстояло да се случи, нашият Господ пожелал и него да знае, за да познава и другата страна. За да се обърне към тази, която пожелае. Да може да отдаде дължимото на нашия Господ, както и на Дявола — неговото: Дяволът бил създал неговото тяло, а Господ му бил дал духа, за да чува и провижда. И роденият от жената получил далеч повече от Господ, отколкото от Дявола, защото от господнето се нуждаел далеч повече: нямало как да не види кого било редно да следва и кого — не.

Така той се родил и когато жените го видели и поели, почувствали голям страх, защото той бил по-космат и с по-дълъг косъм, отколкото другите деца. Показали го на майката и когато го видяла, тя се прекръстила и рекла:

— Това дете ми вдъхва голям страх.

А жените й отвърнали:

— И ние с голям труд се мъчим да го държим.

— Спуснете го долу и наредете да го кръстят.

— А какво ще бъде името му? — запитали те.

— Каквото беше на моя баща — Мерлин — отвърнала жената.

Така детето било кръстено и наречено Мерлин на името на своя дядо, след което било дадено на майка му да го отглежда. Кърмила го тя до деветия месец, а той на вид бил като на годинка, че и повече. Минало време, детето станало на осемнадесет месеца и жените казали на майката:

— Искаме да излезем от тази кула и да отидем при нашите семейства. Смятаме, че достатъчно време прекарахме тук.

А тя им отвърнала:

— Да, но аз не мога да ви помогна.

— Ала и ние не можем да стоим тук цял живот! — възнегодували те.

Тогава тя се разридала и започнала да призовава за милостта Божия, замолила ги да потърпят още малко. Те отишли и се надвесили през прозореца, а майката седнала с детето на ръце и през плач занареждала:

— Мили ми синко, заради теб ще си намеря смъртта, която съвсем не съм заслужила: така и ще си отида! Защото няма човек на земята, който да знае истината от кого си бил заченат, и никой не ми вярва, каквото и да кажа. Затова и ще си умра.

Както се жалвала на своя син, казвайки, че Бог й бил отредил да се роди в труден час, както нареждала и се окайвала пред Бог за своята злочестина, детето я погледнало и казало:

— Не се бой, майко, няма да умреш от нещо, което те е сполетяло заради мен.

Като го чула да говори, тя усетила как изпада в несвяст, изплашила се, отпуснала ръце и детето започнало да плаче, защото паднало на земята. Стоящите до прозореца жени тутакси скочили и притичали, защото решили, че майка му иска да го убие. А тя им казала, че никога и не си била помисляла подобно нещо:

— Изпуснах го заради голямото чудо, което се случи: той ми проговори. Тогава нозете ми се подкосиха, ръцете ми омекнаха и аз го изтървах на земята.

А жените й рекли:

— Какво ти каза той, че толкова те изплаши?

— Каза ми, че няма да ме сполети смъртта заради него — отвърнала тя.

— Сигурно ще каже и други неща — предположили те.

Сетне го взели на ръце и започнали да го наблюдават внимателно, за да видят дали няма отново да проговори. Ала той изобщо не си давал вид, че ще проговори, и не отронил дори една дума.

Изминало немалко време и майката казала на жените:

— Заплашете ме пред моя син, за да видите дали ще каже нещо.

Сетне го взела на ръце, защото наистина искала той да проговори пред жените. Тогава те рекли:

— Колко жалко за хубавото ти тяло, което ще бъде изгорено заради това създание. По-добре изобщо да не се беше раждало!

Ядосано, детето проговорило:

— Лъжете! Майка ми ви накара да говорите такива неща.

Като го чули, жените силно се изплашили и рекли:

— Това не е дете, това е дявол, който знае какво сме сторили и казали.

И продължили в уплахата си да се чудят и нареждат. А то им се сопнало:

— Я ме оставете на мира! Вие сте ужасни грешници — дори по-големи от майка ми!

Чули те думите му с огромно удивление и рекли, че това чудо не би могло да остане скрито:

— Ще кажем за всичко това на хората долу.

Изтичали веднага до прозореца, свикали народа и му казали какво било издумало детето. Щом чули чудодейната новина, хората страшно се удивили и казали, че наистина е настанало време майката да бъде съдена. Сетне написали писмо, назначили съдии и определили срок от четиридесет дни до съдбовния ден.

Като узнала, че денят на съда над нея бил насрочен, тя почувствала в душата си голям страх и известила за това своя изповедник. Изминало немалко време, така че до деня, в който щели да я убият с камъни, останали само осем дни. Колчем я спохождала мисълта за този ден, изпадала в истински ужас. А детето се разхождало из кулата и като видяло майка си да плаче, започнало да се смее и да изобразява голяма радост. Тогава жените му рекли:

— Замисли се, детенце, за това, за което скърби майка ти, защото другата седмица ще бъде изгорена заради теб. Проклет да е часът, в който ти се роди — сигурно Бог я е възневидял, — защото заради теб ще я сполети това изпитание!

А детето отвърнало:

— Мила ми майко, те лъжат. Ти няма да бъдеш унижавана, докато аз съм жив, нито ще се намери човек, който ще посмее да те докосне, а още по-малко да те съди, освен Бог.

Когато чули това, майката и двете жени много се изплашили и рекли:

— Това дете е много мъдро и ще стане божи човек, щом умее да говори такива думи.

Така останали до определения за съда ден. С настъпването му двете жени били изведени от кулата, а майката понесла детето си на ръце. Съдиите, които вече били дошли, заговорили жените, разпитвайки ги дали е вярно, че детето можело по такъв начин да приказва. Те от своя страна им разказали всичко, което били чули от него. Като изслушали разказа им, съдиите изпаднали в голяма почуда и рекли:

— Наистина много ще да е вещо в словото това дете, ако я спаси от смъртта!

Сетне се върнали обратно. Междувременно бил дошъл и божият човек, който трябвало да й даде съвет. Единият от съдиите се обърнал към майката:

— Госпожице, имате ли още нещо да правите? Подгответе се, защото предстои да понесете това изпитание.

А тя му отвърнала:

— Сеньор, ако бъдете така добър, бих искала да говоря с моя изповедник, който е тук.

Съдиите й дали разрешение за това. Влезли те с мъдреца в една стая, а детето останало навън. Много хора се опитвали да го заговорят, ала така и не успели да постигнат нищо.

А майката била много нажалена и през плач ронела думи към своя изповедник. След като свършили да обсъждат всичко, което тя пожелала, той я попитал:

— Вярно ли е, че твоето дете можело да говори?

Тъй като го била чувала, тя отвърнала:

— Да, сеньор.

Тогава излезли от стаята и тя заварила детето си да плаче навън, взела го на ръце и се запътила право към съдиите. Като я видели, те рекли:

— Госпожо, кажи ни кой е бащата на това дете. И недей нищо да криеш от нас.

А тя им отвърнала:

— Сеньори, виждам ясно, че ме очаква смъртна присъда. Нека Бог не прояви нито милост, нито жалост към моята душа, ако някога съм познавала или виждала баща му, или пък съм се отдавала някога някому, та поради тази си постъпка да зачена дете.

В този миг един от съдиите възкликнал:

— Ние не вярваме, че това би могло да бъде истина. И ще попитаме другите жени дали би могло да се случи това, в което ни караш да повярваме. Защото никога никой не е чувал за подобно чудо.

По някое време съдиите се оттеглили настрана, за да се посъветват, и разпитали много жени дали би могло да бъде вярно онова, което госпожицата с детето им била разказала. Тогава се обърнали към стеклото се голямо множество жени и един от съдиите ги попитал:

— Госпожи, които сте надошли и сте се насъбрали тук, случвало ли се е на някоя от вас, или пък може би сте чували друга жена да говори, че е успяла да зачене, без да се е сношавала плътски с мъж?

Всички отвърнали, че без сношение с мъж никоя жена не може да забременее или да роди дете.

Когато чули отговора на жените, съдиите се върнали обратно при майката на Мерлин и й предали думите на останалите жени.

— Оттук насетне имаме всички основания да въздадем правосъдие, защото сме убедени, че няма нито причини, нито правота в това, което тя ни кара да слушаме.

Ала ето че пред тях изскочил Мерлин, силно разгневен от всичко, което чул да се говори за майка му, и извикал:

— Няма да стане така бързо да я качите на кладата! Защото ако бяха изправени пред съда всички мъже и жени, извършили прелюбодеяние с други и изневерили на собствените си съпрузи, то вече трябваше да бъдат изгорени повече от две трети от този народ и от хората, чиито тайни простъпки познавам не по-зле от тях самите. Ако реша да си отворя устата, ще ги накарам всички до едного да си признаят и потвърдят пред цялото това множество какво са правили. Немалко са жените, извършили далеч по-лоши неща от моята майка. Защото тя няма никаква вина за това, което й стоварват върху главата. А дори и да има някаква вина, тя я е поела върху себе си пред онзи мъдрец. Ако не ми вярвате, попитайте него.

Съдиите веднага повикали божия човек и го попитали дали казаното от Мерлин е вярно. Той им предал дума по дума всичко, което майката на Мерлин му била разказала:

— И аз я успокоих, че ако нещата стоят така, както ми ги бе изложила, тя не би трябвало да се бои нито от Бог, нито от хората, които ще й въздадат правосъдие.

Тогава тя самата им разказала за измамата, за чудото на детето, което била заченала, докато спяла, без никаква намеса на мъж, както и за това, че не знаела от кого е забременяла:

— Аз се изповядах и покаях за това! — завършила тя.

В този миг Мерлин казал на праведния мъж:

— Ти можеш да изчислиш точно часа и нощта, така че би трябвало да знаеш дали майка ми казва истината. Можеш до голяма степен да удостовериш какво е правила и какво е говорила тя.

А божият човек му отговорил:

— Истина казваш. Не знам откъде ти идва тази мъдрост, защото ти знаеш повече от всички нас.

Тогава били призовани жените, които били в кулата заедно с майката на Мерлин. Те разказали пред съдиите за времето, прекарано с детето, и за зачеването, и за износването, и за раждането, описано от мъдреца, и намерили, че нещата стоели така, както той бил казал. Ала един от съдиите възкликнал:

— Няма да бъде оправдана, щом не казва кой те е заченал!

Детето мигом се разгневило и рекло:

— Познавам по-добре баща си, отколкото ти някога си познавал твоя. Да не говорим, че твоята майка знае по-добре кой те е заченал, отколкото моята — от чие семе съм произлязъл аз.

Съдията също се ядосал и избухнал:

— Мерлине, ако знаеш нещо за моята майка, ще се отнеса към това по законите на правото.

А Мерлин отвърнал:

— Това, което мога да кажа, е достатъчно, за да се разбере, че твоята майка далеч повече е заслужила смъртта си, отколкото моята. И ако я накарам да си признае сама, ти трябва да обявиш моята майка за оправдана, след като няма вина за това, което й вменяваш. Знай, че е вярно всичко, което тя казва за мен.

Щом чул това, съдията отново се разгневил и троснато заявил:

— В такъв случай ще си спасил майка си от кладата! Ала знай добре, че ако не съумееш да докажеш всичко това за моята, то твоята ще изгори в пламъците!

При тези обстоятелства решили да отложат делото за след петнадесет дни и съдията проводил хора да повикат майка му, а за детето и неговата майка наредил да си отварят очите на четири, като дори самият той всеки ден навестявал охраната. Неведнъж към детето се обръщала както майка му, така и други хора, опитвайки се да го заговорят, ала така и не успели да изтръгнат и думичка от него. Неусетно срокът изтекъл и съдията довел майка си. Мерлин и майка му били изведени от затвора и доведени пред насъбралото се множество. Тогава съдията се обърнал към Мерлин:

— Ето я майка ми, за която трябва да говориш.

А Мерлин му отвърнал:

— Не постъпваш никак разумно. Хайде, отведи майка си у дома и свикай съвета на най-доверените си хора. Аз пък ще свикам съвета за моята майка, който се състои от всемогъщия Бог и нейния изповедник.

Всички, които чули тези му думи, останали толкова смаяни, че едва намерили сили да отвърнат. Дори съдията разбрал, че детето се изразява като истински мъдрец. Сетне Мерлин се обърнал към останалите съдии:

— Ако съумея да отърва майка ми от тогова, ще бъде ли призната за невинна?

Всички вкупом му отговорили:

— Ако я отървеш от тогова, няма защо да се бои, че някой ще й потърси някаква вина.

Така всички влезли в една стая. Съдията довел майка си и двама от най-достопочтените си приятели, които могъл да намери. Детето пък довело изповедника на своята майка. Щом се събрали, съдията им казал:

— Мерлине, можеш ли да кажеш на моята майка онова, което искаше да кажеш и заради което твоята трябвало да бъде оневинена.

— Не бих искал — отвърнал му Мерлин — да защитавам майка си, ако тя е виновна, но искам да спася Божието правосъдие, както и нейното право. Знай, че майка ми не е заслужила мъките, на които искаш да я подложиш. Ако ми вярваш, ще оправдаеш моята майка и ще прекратиш разследването над твоята.

Съдията обаче се възпротивил на тези му думи:

— С такива празни приказки няма да се измъкнеш. Ще трябва да кажеш далеч повече.

Тогава Мерлин заявил:

— Хвърлихте в тъмницата моята майка и искате да я изгорите за това, че ме е родила, както и за това, че не знае от кого ме е заченала. Ала аз знам от кого съм заченат далеч по-добре, отколкото ти знаеш от чие семе си породен самият ти, и твоята майка може би ще съумее по-точно от мен да каже чий син си ти, отколкото моята — чий син съм аз.

Дочул това, съдията се обърнал към майка си:

— Нима не съм син на твоя законен съпруг, майко?

— Бога ми, скъпи сине, чий друг син би могъл да бъдеш, ако не на своя скъп баща, който е вече покойник?

Ала детето взело думата и рекло:

— Сеньора, ще трябва да кажеш истината, тъй като твоят син не желае да оневини майка ми и мен. Ако обаче той пожелае да стори това без повече приказки, аз ще се оттегля на драго сърце.

— Няма да направя нищо такова — троснал се съдията.

— Тогава от тази работа ще спечелиш дотолкова, доколкото ще откриеш, че баща ти е жив и здрав. И то благодарение на свидетелството на твоята майка.

Когато чули тези му думи, присъстващите на съвета много се удивили. Детето продължило да говори, като се обърнало към майката на съдията:

— Сеньора, редно е да кажеш истината на своя син, за да знае кой е.

Жената обаче се прекръстила и се развикала:

— Дявол такъв, истински сатана! Нима вече не му казах?

А Мерлин отвърнал:

— Знаеш много добре, че той не е син на човека, когото мисли за свой баща.

Обхваната от уплаха, жената попитала:

— А чий е тогава?

— Добре знаеш, че е син на вашия свещеник — отвърнало детето. — Доказателство за това е, че първия път, когато се сноши с него, ти му каза, че много се боиш да не забременееш. Той ти отвърна, че няма да забременееш от него, защото щял да си отбелязва дните, през които се е любил с теб. Той самият се страхувал да не заченеш от друг мъж, понеже по това време сте били скарани с твоя съпруг. А когато разбра, че си непразна, ти нямаше друг изход, освен да му кажеш, че се е отнесъл зле с теб и че си бременна от него. Ако е вярно това, което казвам, посочи този човек. Ако пък не искаш да го посочиш, ще разкажа и други неща.

Съдията страшно се разгневил и се обърнал към майка си:

— Вярно ли е това?

А тя, много уплашена, отвърнала:

— Нима вярваш на този дявол?

Детето обаче продължило:

— Ако не го признаеш, ще кажа и други неща, за които отлично знаеш, че са истина.

Жената млъкнала, а детето казало:

— Не си струва да криеш каквото и да било, защото няма нещо, което да е било сторено и аз да не знам за него. Истината е следната: когато усети, че си бременна, ти тутакси се помири със своя съпруг, за да не забележи, че си заченала от другиго. Всъщност свещеникът го направи, а сетне те накара да си легнеш със съпруга си, и така внушихте на добрия човек, че детето е негово. Същото си мислеха и останалите хора. Пък и самият твой син смяташе, че това е истината. Оттогава си започнала да водиш този живот и го водиш по същия начин до ден-днешен. Дори през нощта, преди да дойдеш тук, пак легнахте заедно — той и ти. И когато на сутринта си тръгна, той те изпрати доста далеч по пътя и ти каза: „Скъпа приятелко, прави и говори онова, което ще бъде в угода на моя син.“ Защото знае и е преценил, че този човек е негов син.

Когато чула тези думи и си дала сметка, че всичко изречено е вярно, майката на съдията седнала, крайно угнетена, и разбрала, че оттук насетне ще трябва да говори истината. Съдията я погледнал и й казал:

— Скъпа ми майко, който и да е твоят любовник, аз съм твой син и като такъв ще те убедя да кажеш истината. Вярно ли е това, което детето каза?

— Господи, помилуй! — отвърнала майка му. — Така е. Не мога повече да крия, защото всичко онова, което то каза, е вярно.

Съдията пребледнял и рекъл:

— Това дете е много мъдро, щом казва, че познава по-добре своя баща, отколкото аз — своя, и затова нямам право да съдя неговата майка повече, отколкото моята. Но в името и на Бог, и на любовта, и на желанието ми да се оправдая пред народа, кажи ми кой е твоят баща!

— Ще ти кажа повече в името на твоята любов, отколкото на твоята власт — отвърнал Мерлин. — Пък и искам не само да знаеш, но и да вярваш, че съм син на един дявол, който измамил майка ми. Да си наясно освен това, че тези духове на Дявола носят името Екибед и пребивават във въздуха. Именно той ми е дал силата и умението да научавам всичко, което е било извършено, казано и отминало: затова и знам за живота, който майка ти е водила досега. А нашият Господ пожела да знам и всичко, което ще се случи в бъдеще: в това можеш да се убедиш от следното, което ще ти кажа.

Сетне го дръпнал настрана и му пошушнал:

— Щом си тръгне оттук, майка ти веднага ще отиде да разкаже на човека, който те е породил, за всичко, което й казах. Като чуе, че и ти си научил истината, ще го обземе такъв страх, че сърцето му няма да издържи: ще избяга в панически страх от теб. И Дяволът, чиито попълзновения са го водили през целия му живот, ще го отведе до една вода, в която той сам ще се удави. Ето по това ще можеш да съдиш, че познавам и нещата, които ще се случат в бъдеще.

— Ако това е вярно — отвърнал съдията, — никога повече няма да изпитвам недоверие към теб.

Така те напуснали домашния съвет и се изправили пред народа. Пред всички съдията заявил:

— Сеньори, това дете успя да спаси майка си от кладата. Нека знаят всички онези, които ще го срещнат, че не са виждали никога през живота си по-мъдър човек.

А народът дружно отговорил:

— Нека Господ го поживи!

Така майката на Мерлин била избавена, а майката на съдията — обвинена. Ала съдията първо изпратил двама души да проследят майка му, за да се убеди дали казаното от Мерлин е вярно. Още с влизането си в дома на свещеника тя се усамотила с него и се заела да му разказва за семейния съвет и за чудото, на което станала свидетелка. Като я изслушал, той много се изплашил. А когато жената си отишла, се замислил дълбоко в сърцето си, че съдиите ще дойдат при него и ще го убият. Затова излязъл от града и стигайки до една вода, си казал, че ще е по-добре да се удави, отколкото съдиите да го убият, при това да го очакват позорна смърт и презрението на народа.

Ето така Дяволът, чиито замисли този човек следвал, го довел дотам, че го накарал да скочи във водата и да се удави: и това било видяно от хората, които следели майката на съдията. Оттук следва и поуката в този разказ, че разгневеният човек не била да остава сам, защото самотникът много по-лесно се поддава на козните на Дявола, отколкото онзи, край когото има много народ.

И тъй, върнали се хората, станали свидетели на това чудо, изправили се пред съдията и му изложили едно по едно делата на свещеника точно така, както ги били видели. Като ги изслушал, той много се удивил, отишъл при Мерлин и на свой ред му ги разказал. Щом чул какво се е случило, Мерлин прихнал да се смее и рекъл на съдията:

— Сега, надявам се, вече вярваш, че ти казвам истината. Моля те обаче, както аз ти я казах, така и ти да я кажеш на Блез.

Този Блез всъщност бил изповедникът на майка му. Разбира се, съдията разказал на Блез необикновената история, случила се на свещеника.

Така сновял Мерлин между него, майка си и Блез. Съдиите от своя страна ходели, където намерели за добре. Този Блез пък бил много съобразителен и проницателен, и когато чул Мерлин да говори толкова проникновено, макар по това време да бил само на две години и половина, силно се зачудил откъде един младенец би могъл да притежава толкова голяма мъдрост. Ето защо си дал голям труд да подлага Мерлин на всевъзможни изпитания, додето накрая той не му рекъл:

— Блез, престани да ме изпитваш, колкото повече го правиш, толкова повече ще се удивляваш. Прави това, което ще ти кажа, вярвай в моите съвети и ще те науча да се изпълваш с любов към Иисус и с неизменна радост.

Блез пък му отвърнал:

— Чух те да казваш, че си син на дявол. Именно заради това, че ти ми го каза, се боя да не вземеш да ме измамиш.

— Присъщо на злобните сърца — възразил му Мерлин — е да забелязват повече злото, отколкото доброто. Та нали както си ме чул да казвам, че съм заченат от дявол, така си ме чул да казвам, че нашият Господ ми е дал способността да знам нещата, които ще се случват в бъдеще. Ето защо, ако си достатъчно мъдър, е редно да знаеш към кого би трябвало да се придържам. Е, добре, знай, че от мига, в който нашият Господ е пожелал да знам тези неща, аз вече съм бил изтръгнат от властта на Дявола. Но не съм изгубил нито хитростта, нито ловкостта му, така че съм запазил от дяволската природа всичко, което ми приляга да притежавам. Ала не използвам тези неща в изгода на дяволите. Когато са ме заченали в утробата на моята майка, не са постъпили благоразумно, защото са ме положили в съсъд, който никога не е бил техен: и праведният живот на майка ми силно им вреди. Ако обаче ме бяха заченали в утробата на моята баба, едва ли щях да се сдобия с възможността да позная що е Бог. Защото тя е водела лош живот и от нея са дошли всички страдания, сполетели майка ми: и съдбата на нейния баща, и редица други неща, които ти си я слушал да разказва. Ала вярвай, когато ти говоря за упованието и вярата в Иисус Христос. И ще ти кажа такива неща, които никой освен Бог не би могъл да ти каже. Запиши ги, ако можеш, в една книга. Много хора, до които тези думи достигнат, ще станат по-добри и ще се предпазват от греха. Сториш ли това, ще си им сторил голямо благодеяние.

— На драго сърце ще напиша книгата — отвърнал му Блез. — Ала те заклевам в името на Отца и Сина и Светия Дух — така, както съм и вярвам, че тези три проявления са единосъщни в Бог, — а също в името на Света Богородица, която носила в утробата си Сина Господен, на всички ангели и архангели и апостоли, в името на всички светци и светици, на всички свещеници от Светата Църква, че не ще ме измамиш да сторя нещо, което няма да е в угода на Бог!

— Всички тези лица, които ти изброи — казал на свой ред Мерлин, — са в състояние да ми навредят в името на Иисус Христос, ако те накарам да сториш нещо, което да е противно на Неговата воля.

— Тогава можеш да ми кажеш всичко, каквото пожелаеш.

— Вземи мастило и пергамент — разпоредил се Мерлин — и аз ще ти кажа много неща, които ти ще запишеш и които никой човек освен мен не би могъл да ти каже.

Така Блез се снабдил с всичко, което му било необходимо. И когато вече бил готов, Мерлин започнал да разказва за обичта между Иисус и Йосиф (точно така, както било), и за Ален и неговите спътници (точно така, както били потеглили на път), и за бащата на Ален, и за Петър, който бил заминал, и за Йосиф, който поверил на Брон своя съсъд и си отишъл от този свят, и как след като тези неща се случили, дяволите се събрали на съвет, заключавайки, че са изгубили властта, която дотогава притежавали над хората, как възроптали, че пророците са им нанесли огромни щети, и как се споразумели да създадат един човек.

— И те ме създадоха, но ти узна както от моята майка, така и от другаде измамата, която бяха заложили у мен. Сетне поради покаянието на майка ми те изгубиха не само мен, но и много други свои придобивки.

Така Мерлин замислил това свое произведение и накарал Блез да го запише. [Много се дивял Блез на чудесата, които Мерлин неведнъж и дваж му разказал и колчем тези чудеса му изглеждали добри и благочестиви, ги слушал на драго сърце. И както залягал усърдно над тази работа, един ден Мерлин му казал:

— Да знаеш, че заради тази работа, над която се трудиш, ще претърпиш големи мъки, а аз — още по-големи и от теб.

Удивен, Блез го запитал защо, а той му отвърнал:

— Аз ще бъда отведен]^[3] на Запад, а онези, които ще дойдат да ме отведат, са обещали на своя господар, че ще му занесат моята кръв. Ала когато ме видят и си поговорим, не ще имат вече желанието да го сторят. Аз ще замина заедно с тях и ти ще заминеш в онези краища, където обитават хората, притежаващи Граала. Там твоят труд, твоята книга непрестанно ще бъде четена. Но няма да има нужната тежест, защото ти не си и не би могъл да бъдеш един от апостолите. А апостолите никога не са записвали нищо за нашия Господ, което да не са видели или чули сами, докато ти не пишеш нищо, което да си чул или видял лично, а само това, което съм ти предал аз. А тъй като съм неизвестен и ще продължавам да бъда такъв в сравнение с тях, докато не пожелая да обясня за какво става дума, всички книги ще бъдат пазени в тайна и рядко ще се случва някой да бъде признателен, задето са били написани. Ала ти ще спечелиш, когато аз замина с хората, които ще дойдат да ме отведат; тогава книгата на Йосиф ще се съчетае с твоята. А приключат ли веднъж мъките ти, заемеш ли сред тях подобаващото ти място, той ще присъедини твоята книга към неговата и така и моите усилия, и твоите ще бъдат оправдани. Те ще проявят състрадателност, стига да пожелаят, и ще отправят молитви към нашия Господ за нас. Когато книгите бъдат съчетани, ще се получи една прекрасна книга и двете ще се превърнат в единно произведение, ала в него не ще присъства онова, което не бих искал да разкажа, защото нямам нито право, нито причини, и това ще бъдат разменените насаме думи между Иисус и Йосиф.

[Впрочем и разказвачът на тази история сеньор Робер дьо Борон, твърдейки, че тя е сдвоена, говори същото, което и Мерлин, макар последният като че ли не е имало как да знае разказа за Граала. По онези времена, за които ви разказах и за които продължавам да ви разказвам, християнството току-що се било появило в Англия и все още нямало християнски владетели. За кралете, които управлявали там, няма защо да разказвам, освен когато е необходимо в хода на повествованието.

И тъй, имало в Англия крал на име Констанс. Този Констанс царувал дълго време и имал трима сина: единият се казвал Моан, името на другия било]^[4] Пандрагон, а на третия — Утер. Те имали един сенешал^[5], който се наричал Вертижие. Този Вертижие бил един от най-умните и хитри хора на своето време, а също и отличен конник. Констанс вече бил тръгнал от живота към смъртта. Когато умрял, бароните от страната се събрали да решат кого да издигнат за крал. Повечето от тях се съгласили да изберат сина на своя владетел, чието име било Моан. След като Моан се възцарил, избухнала война. Вертижие бил сенешал, а саксонците влезли във война с крал Моан. Мнозина от онези, които се придържали към римския закон, надошли да се бият срещу християните. Вертижие, който бил сенешал на тамошните земи, правел в тях каквото си искал. А юношата, избран за крал, не бил нито достатъчно храбър, нито достатъчно умен, както го изисквало положението му. Вертижие, точно обратното, имал голям военен опит, спечелил бил сърцата на хората и знаел, че го смятат за храбър и умен управник. Това подхранило гордостта му, а след като от видяното заключил, че никой не би могъл да постигне това, което той постигал, си казал, че няма повече да се намесва във войната на страната на краля, и се оттеглил.

Ето че саксонците се събрали и надошли с големи пълчища. Тогава кралят отишъл при Вертижие и му казал:

— Скъпи приятелю, помогни ми да защитим нашите земи. И аз, и всички мои поданици зависим от твоята воля.

А Вертижие отвърнал:

— Господарю, да ти помогнат другите, защото аз съм решил повече да не се намесвам. Причината за това е, че из твоите владения има хора, които ме мразят заради службата ми към теб, така че поискай от тях да влязат в тази битка, в която аз няма при никакви обстоятелства да участвам.

Когато крал Моан и хората от свитата му разбрали, че няма да спечелят на своя страна Вертижие, се опълчили срещу саксонците и влезли в сражение с тях. Саксонците ги победили и си отишли. Тогава хората на Моан казали, че са били сполетени от тежка загуба и че това нямало да се случи, ако Вертижие бил взел участие в битката.

Изминало известно време. Младежът не знаел как да спечели сърцата на поданиците си — нещо, от което много се нуждаел, — и постепенно хората се изпълнили с омраза към него. Изтекло още доста време. На крал Моан гледали с все по-лошо око. И казвали, че няма да търпят повече неговата непригодност. Отишли тогава първенците при Вертижие и му казали:

— Сеньор, останали сме без крал. Защото сегашният крал не става за нищо. Умоляваме те, за Бога, да станеш наш крал, да бъдеш наш господар.

Вертижие отговорил:

— Докато моят господар е жив, нито мога да стана крал, нито е редно. Но ако кралят умре, а вие заедно с останалите хора пожелаете аз да ви бъда крал, ще стана на драго сърце. Ала докато е жив, да го изместя нито е по силите, нито по съвестта ми.

Като чули думите на Вертижие, те започнали да ги тълкуват ту така, ту иначе, тръгнали да си ходят и се сбогували с него.

Щом се прибрали в своята страна, тутакси повикали приятелите си, а след пристигането им се впуснали в общ разговор. Посетилите Вертижие разказали на останалите как била протекла срещата им с него. Като изслушали разказа им, те рекли:

— Най-добре да убием крал Моан. Сетне да направим така, че крал да ни стане Вертижие. Той отлично ще знае, че е седнал на трона благодарение на нас, и ще прави всичко, каквото пожелаем. Така чрез него владетели ще станем ние.

Сетне обсъдили помежду си кой ще го убие. Избрали една дузина хора и те се запътили към мястото, където крал Моан се намирал, докато другите останали в града с цел да им се притекат на помощ, ако по някаква причина изпаднели в опасност. Дванадесетимата отишли при крал Моан, нападнали го с голи мечове и кинжали и го убили: това станало много бързо, защото той все още бил невръстен юноша. След смъртта му така и не се намерил някой, който да разкаже нещо повече за това събитие.

Убийците отишли при Вертижие и му заявили:

— Вертижие, сега можеш да станеш крал, защото ние убихме крал Моан.

Като чул, че са убили господаря му, той се престорил на много ядосан и им казал:

— Сеньори, извършили сте голямо злодейство, че сте убили своя владетел. Съветвам ви да избягате при феодалите в техните владения, защото ако успеят да ви заловят, ще ви убият, пък и на мен много ми тежи, че сте дошли тук.

Така те си отишли и така намерил смъртта си крал Моан. Сетне поданиците от кралството се събрали и заявили, че ще изберат Вертижие за крал, защото, както ви казах, той бил спечелил сърцата на повечето хора в страната. Всички били единодушни, че Вертижие трябва да бъде техният крал: в крайна сметка така и станало.

На този събор присъствали двама благородници, които се грижели за другите деца: Пандрагон и Утер. Те били синове на Констанс и братя на убития крал Моан. Когато чули, че Вертижие ще бъде избран за крал, те веднага си дали сметка, че той е уредил убийството на Моан. Тогава двамата разменили помежду си следните мисли:

— Вертижие е устроил убийството на крал Моан и веднага, щом седне на трона, ще нареди да убият двете деца, които са под наше попечителство. Ние изпитваме голяма обич към техния баща, защото той ни е сторил големи добрини и всичко, което притежаваме, дължим на него. Ще се проявим като най-долните хора, ако позволим да убият тези две деца, защото Вертижие знае, че кралството им принадлежи по право. Той несъмнено ще се опита да ги убие, преди да са стигнали до възрастта, щото да си поискат своето.

Така двамата благородници се уговорили, че ще изпратят децата в чужбина, далеч на изток, защото оттам били дошли техните прадеди. И съумели да ги опазят, така че Вертижие не успял да ги убие, а после се постарали да ги отведат извън страната. Ала за тях няма защо повече да ви говоря, преди ходът на разказа да ме върне на тази тема; от казаното дотук обаче би могло да се извади заключението, че един владетел не губи своята власт, ако я упражнява като почтен и добросъвестен човек.

И тъй, както вече ви разказах, Вертижие бил избран за крал. Такъв го направили богатите феодали. И когато се възцарил и станал господар на страната, при него отишли онези, които били убили крал Моан. Като ги съгледал, Вертижие се престорил, че никога не ги е виждал. А те се втурнали към него и в един глас се заели да му натякват, че е станал крал благодарение на техните усилия и че те били убили крал Моан. Когато чул признанието им, че са убили своя владетел, Вертижие заповядал всички да бъдат задържани и им казал:

— Сеньори, вие осъдихте сами себе си, след като признахте, че сте умъртвили своя владетел, когото не сте имали никакво право да убивате. Същото, стига да можете, ще сторите и с мен. Ала аз ще съумея добре да се предпазя.

Като чули тези му думи, всички много се изплашили и казали на Вертижие:

— Сеньор, ние смятахме, че правим това за твое добро и за да ни обичаш повече.

На което Вертижие отвърнал:

— Ще ви покажа как трябва да се уважават такива хора като вас.

Сетне наредил да вържат дванадесетимата за опашките на дванадесет коня и да ги влачат, додето от тях не остане почти нищо.

След убийството им множество техни роднини се явили при Вертижие и заявили:

— Вертижие, ти грозно се поруга с нашите родственици, на които наложи мерзка и отвратителна смърт. Да знаеш, че оттук насетне няма да бъдем на твоя служба.

Като чул, че го заплашват, Вертижие страшно се удивил и ядосал, и им казал, че ако още веднъж отворят дума за това, ще постъпи и с тях по същия начин. Пред лицето на тези негови заплахи те се почувствали унизени и му отговорили много разярени, като хора, които са напълно наясно с опасността:

— Кралю Вертижие, заплашвай ни колкото ти душа иска, но ти казваме, че докато все още имаме свои приятели, война няма да ти липсва. И ти отправяме отнапред това предизвикателство, защото нито си наш владетел, нито държиш земите законно, а против Божията воля и човешкото право. Да знаеш, че за нечестивата смърт, с която погуби нашите родственици, ще получиш в отплата подобна смърт.

Повече нищо не казали, а си отишли. Докато ги слушал, Вертижие страшно се ядосал, ала не посмял да им стори каквото и да било. Така се зародила злокобната крамола между бароните и Вертижие. Били събрани големи пълчища, които се насочили към неговите владения и земи, опустошавайки част от тях. След много сражения и упорита борба Вертижие успял да ги прогони от владенията си. Ала се озлобил до такава степен към своя народ, че последният не можел повече да го търпи и се надигнал срещу него.

Тогава той сериозно се изплашил да не го прогонят от земите му. Затова проводил пратеници при саксонците. Когато разбрали, че Вертижие моли за мир, саксонците се зарадвали много. Сред тях имало мъж на име Енджис, който се отличавал с по-голяма гордост от останалите си сънародници. Енджис дълго време бил служил при Вертижие. И то толкова добре, че Вертижие винаги побеждавал във войните, които водел. Когато войната приключила, Енджис се явил при Вертижие и му казал, че народите му силно го мразят.

Такива били делата и толкова много били нещата, на които Вертижие посегнал, но сега няма нужда да ви разказвам повече подробности за тях, освен че взел една от дъщерите на Енджис за своя съпруга. И нека всички, които разказват тази история, да знаят, че именно тази дама била първата, която произнесла наздравицата „Версай!“^[6] в това кралство. Аз няма какво повече да разказвам за Енджис, нито за неговите дела. Ще спомена само, че християните се почувствали силно оскърбени заради това, че кралят им взел дъщерята на този човек за жена. И често казвали, че Вертижие бил изгубил голяма част от вярата си заради своята съпруга, която не била вярваща в Христовия закон.

Така Вертижие узнал, че не е обичан от своите поданици, а също и че синовете на Констанс са изведени извън неговите владения, но ще се завърнат веднага щом могат. Пък и бил наясно, че ако се завърнат в страната, това ще бъде за голяма негова беда. Ето защо решил да построи кула, толкова голяма и мощна, че да не е необходимо да бъде пазена от никакви стражи.

С тази цел повикал всички най-добри зидари, които живеели по неговите земи, и им поръчал да започнат строителството. След като работили три дни, тя се срутила. Възобновявали изграждането й цели четири пъти, и четири пъти тя се сгромолясвала. Като разбрал, че кулата му не може да се държи, Вертижие силно се разгневил и заявил, че няма да сети радост в живота си, додето не узнае защо кулата му винаги рухва. Затова свикал най-големите мъдреци от своите владения, разказал им как кулата непрекъснато се срутвала и как нищо, каквото и да правели, не можело да се задържи.

Като изслушали всичко това, мъдреците изпаднали в голямо удивление, огледали намясто рухналата постройка и рекли:

— Сеньор, никой не може да знае причините за това, освен ако не е учен духовник. На духовниците са известни много неща, за които ние нищо не знаем, а и никой освен тях не би могъл да ги знае. Така че най-добре да говориш с тях.

— Бога ми, сеньори — отвърнал им Вертижие, — струва ми се, че във вашите думи има истина.

Сетне наредил да повикат всички най-видни учени клирици в държавата. Като се събрали, Вертижие им показал чудото. Тогава един от тях казал на друг:

— Странна е тази работа, за която Вертижие ни разказа.

А владетелят попитал кой е най-образованият духовник:

— И можете ли да ми кажете защо моята кула все пропада и нищо, което наредя да се направи с нея, не остава задълго? Смятам да ви задържа и искам да положите необходимите усилия, за да разберете причините, поради които моята кула все да се срутва. Защото ми казаха, че никой освен вас или други клирици не би могъл да узнае това.

Като изслушали думите на краля, духовниците му казали:

— Господарю, не знаем нищо за тази работа, но има едни други учени, които може би ще узнаят, защото владеят една наука, наречена астрономия. Има и хора, които по стечение на обстоятелствата разбират от тези неща. Редно е да питате и се допитвате до онези, които знаят най-много.

А кралят отвърнал:

— Вие самите познавате по-добре от мен кои са учените хора. Осведомете се един другиго и поговорете всички заедно кои са хората, които владеят тази наука. И нека знаещите не се дърпат назад, а да излязат напред и смело да кажат кои са тези хора. Ако пък ми кажат защо кулата ми пада, да знаят, че не биха могли да поискат от мен нещо, което да не изпълня.

Тогава учените се оттеглили настрана и започнали да се питат един другиго има ли някой, който да е вещ в тази наука. Намерили се някои, които казали:

— Ние познаваме доста такива хора.

При което кралят наредил:

— Потърсете тези ваши познати и ги доведете при мен.

— На драго сърце — отвърнали му те.

Тогава двамата учени се заели да търсят и продължили така, додето не станали седмина, като измежду тях нямало нито един, който да не мислел, че превъзхожда другите. Върнали се те при краля, който ги попитал:

— Сеньори, знаете ли, че имам кула, която винаги се срутва?

Те му отговорили, че да, знаели, доколкото това било в човешките възможности. Тогава кралят им обявил, че ако му кажели причините за това, щял да им даде каквото си пожелаят.

Така кралят разпуснал своя съвет от църковни учени и седмината се затрудили усилено, за да разберат защо кулата пада и как би могло да се направи така, че да стои непокътната. Всички те били много мъдри и вещи в тази наука и всеки полагал големи старания сам да разбере каква е причината. Ала колкото повече залягали над работата, толкова по-малко напредвали. Така и не успели да открият каквото и да било освен едно нещо, което според всеобщото мнение нямало нищо общо с кулата, ала ги плашело до смърт.

Тъй като нямал търпение, кралят ги привикал при себе си и още с идването им казал:

— Сеньори учени, какво ще ми кажете за моята кула и защо тя всеки път се срутва?

— Господарю — отвърнали му те, — това, за което ни питаш, е много трудно нещо. Дай ни, молим те, отсрочка от единадесет дни.

— Съгласен съм да получите отсрочката — отвърнал кралят. — Ала гледайте, ако ви е мил животът, да сте в състояние да ми дадете нужното обяснение.

Всички го уверили, че непременно ще сторят това. Сетне всички заедно се събрали на съвет и започнали да се питат един другиго:

— Какво ще кажете по въпроса, дето ни постави кралят?

— Нищо не знаем — бил отговорът.

Така продължили да се питат помежду си, ала никой не пожелал да каже на другите какво знаел. Додето не се намесил един от тях, който бил по-мъдър от всички:

— Хайде — обърнал се той към своите събратя — да ми съобщите един подир друг на четири очи какво мислите. И аз няма да изложа ничие отделно мнение, а единствено общото решение на целия съвет.

Тогава разговаряли последователно и той ги питал какво им е мнението за тази кула. И всеки му казвал едно и също: че нямал представа как кулата можела да устои, но че бил видял голямо чудо, различно от нея. Имало било едно седемгодишно дете, родено без баща и заченато в жена, ала не от земен мъж. В отговорите и на седмината учени нямало никаква разлика. Като ги изслушал, той им казал:

— Елате всички заедно при мен.

И те го послушали.

Когато се събрали, мъдрият мъж им казал:

— Сеньори, всички вие, един по един, ми казахте едно и също нещо, а същевременно скрихте нещо друго.

— Кажи ни какво ти казахме и какво скрихме от теб — призовали го те.

— Всички вие ми казахте, че нямате никаква представа как тази кула би могла да устои, но че сте видели едно дете, родено без баща и заченато не от земен мъж. Никой от вас не ми каза нищо повече, ала аз, в желанието си да ми се доверите, ще ви известя за какво става дума, защото не ще се намери дори един измежду вас, който да не е наясно, че ще трябва да умре от това дете. Пък и аз самият имах същото видение като вас: ето това са думите, които вие скрихте от мен, сиреч не казахте, че сте видели собствената си смърт. Именно тези неща трябва да обсъдим заедно, след като знаем толкова много за смъртта, която ни очаква.

Сетне най-мъдрият от всички тях продължил:

— Ако пожелаете да ми повярвате, ще ви предпазя от тази смърт. При това всички знаете дали ви говоря истината.

— Да, истина е това, което каза, че сме видели — съгласили се те. — Затова те молим, в името на Господ, да ни дадеш съвет как да спасим живота си.

— Безумен би бил онзи, който не би могъл да даде съвет — отвърнал той. — Знаете ли какво ще направим? Ще се обединим около друго заключение и ще кажем, че кулата на Вертижие няма да се задържи, ако в основите й не бъде вложена кръв от дете, родено без баща. Който съумее да се сдобие с такава кръв, той ще укрепи кулата, за да бъде тя и красива, и яка. Ала трябва всеки да го каже поотделно, така че кралят да не се усети, че сме се наговорили. По този начин ще успеем да се разправим с онова същество, за което сме получили видения. Същевременно трябва да внушим на краля необходимостта в никакъв случай да не го вижда, нито да говори с него, а да нареди на своите хора, които ще тръгнат да го търсят, да го убият веднага щом го намерят, и да му донесат неговата кръв.

Така учените измислили какво трябва да кажат, върнали се при краля и заявили:

— Кралю, не бихме искали да ти съобщаваме всички заедно нашето заключение. Всеки от нас ще ти каже насаме какво мисли, а ти ще прецениш чие мнение е по-правилно.

Те се прикрили зад тази уловка, за да не узнае кралят истинските им намерения. Така всеки изразил своето виждане пред него и пред един придворен от свитата му. Като чули за това чудо, двамата страшно се удивили и казали, че това би могло да бъде истина, стига да е вярно, че може да има дете, родено без баща. Много се възхитил кралят от своите учени, смятайки ги за изключително мъдри. Сетне се обърнал към тях и им казал:

— Сеньори учени, всеки от вас поотделно ми каза своето мнение, затаено само у него.

— Молим те, кажи ни какво е то — призовали го учените.

Кралят им разказал какво е споделил всеки от тях и тогава те му рекли:

— Това, което казваш, е вярно.

Тогава кралят ги попитал:

— Сеньори учени, вярно ли е, че човек може да се роди без баща?

— Да — отвърнали му те. — И този човек тъкмо е започнал седмата си година.

— В такъв случай — решил кралят — ще заповядам най-строго да ви охраняват и ще изпратя хора да добият кръвта на детето.

— Господарю — отвърнали му те в хор, — нямаме нищо против да бъдем строго пазени. Ала и ти да се пазиш и да не допускаш нито да ти проговори, нито да го виждаш: нареди да бъде убито и кръвта му да ти бъде донесена именно по този начин, както ти казахме. Само тогава кулата ще остане здрава и непокътната.

Кралят заповядал да ги затворят в едно помещение и да им доставят всичко необходимо, след което свикал вестителите си и ги разпратил двама по двама. А имал той общо дванадесет вестители. Преди това обаче ги накарал да се закълнат върху светините, че които от тях открият детето, тутакси ще го убият и ще му донесат неговата кръв, а също така че няма да се връщат, преди да са го намерили.

Така кралят разпратил хората си да търсят това дете, и те заминали двама по двама. Бродели те и търсели Мерлин из множество страни и земи, додето най-сетне двама от тях не открили двама негови приятели. Срещайки ги, те предложили да вървят известно време заедно. Случило се така, че преминали през едно поле близо до портите на някакъв град. На това поле имало дружинка деца, които играели на карачка^[7]. Мерлин знаел всичко и докато играел, съзрял вестителите на крал Вертижие, които го търсели. Приближил се тогава до детето на един от най-богатите граждани и го ударил с пръчката по крака, защото бил сигурен, че то ще го обсипе с обиди. Детето започнало да плаче и да хули Мерлин, натяквайки му, че е роден без баща. Пратениците отишли при плачещото момче и го попитали:

— Кой те удари?

А то отвърнало:

— Ей онзи, синът на една жена, която така и не разбрала кой я е заплодил — копелето, дето никога не е имало баща!

При произнасянето на тези думи Мерлин отишъл при двамата пратеници и им казал:

— Сеньори, аз съм този, когото търсите. Заклели сте се, че ще ме убиете и ще отнесете кръвта ми на Вертижие.

Като го чули да говори така, двамата страшно се смаяли и го попитали:

— Кой ти каза това?

А Мерлин отвърнал:

— Знам това от мига, в който положихте клетвата.

— Ще дойдеш ли с нас, ако ти предложим да те отведем? — попитали го отново те.

— Сеньори, имам подозрения, че искате да ме убиете.

Той много добре знаел, че те нямали желание да го правят, ала им казал това, за да ги изпита. Сетне добавил:

— Ако ми дадете думата си, че няма защо да се боя от вас, ще ви придружа и ще ви кажа защо кулата не може да се държи, както и защо искахте да ме убиете.

Като чули това, двамата много се удивили и си казали един другиму:

— Това дете говори невероятни неща и ще бъде истински грях, ако го убием.

След което всеки от пратениците обявил:

— Бих предпочел сто пъти да наруша клетвата си, отколкото да го убия.

Тогава Мерлин им казал:

— Сеньори, бъдете така добри да се настаните у дома, където живеем с майка ми, защото не бих могъл да тръгна с вас, без да съм се сбогувал с нея, както и с човека, която живее с нас.

— На драго сърце ще дойдем, където и да ни отведеш — отвърнали му пратениците.

Тогава Мерлин ги отвел при майка си в един манастир с монахини, където я бил настанил. Като стигнали там, той наредил на хората в дома да окажат любезен прием на пратениците на крал Вертижие. Слезли вестителите от конете си и Мерлин ги отвел при Блез. И рекъл Мерлин на Блез:

— Сеньор, виждаш пред себе си хората, за които ти бях казал, че ще дойдат, за да ме убият.

Сетне се обърнал към пратениците:

— Сеньори, моля ви да потвърдите пред този човек истината за това, което ще чуете. Бих искал освен това да знаете, че ако започнете да лъжете, веднага ще го разбера.

— Няма да ви излъжем — отвърнали те. — Но гледай и ти да не ни излъжеш.

Тогава Мерлин казал на Блез:

— Слушай внимателно какво ще ти кажем. Сетне се обърнал към пратениците:

— Сеньори, вие принадлежите на един крал, чието име е Вертижие. Той пожелал да построи една кула и след като зидарите я издигали в продължение на три или четири дни, тя се срутвала до основи. Кралят бил страшно разгневен от това, че кулата му не можела да стои здрава. Допитал се тогава владетелят до учени, ала сред тях нямало нито един, който да знае защо кулата не се крепи, нито как да се избегне това. Те хвърлили своя жребий, така и не получили никакво видение за кулата, нито знаели какво да кажат по въпроса. Научили обаче, че аз съм се родил, и си дали сметка, че бих могъл силно да им навредя, поради което се наговорили да ме убият, за да кажат на краля, че кулата ще устои, ако в нея бъде вложена моята кръв. Като чул това, Вертижие много се удивил и помислил, че всичко, което са му наговорили учените, е вярно. Те от своя страна убедили краля да забрани на пратениците си да ме отвеждат при него, а щом ме открият, тутакси да ме убият и да му отнесат моята кръв, за да я размесят с хоросана, вложен в основите на кулата. Твърдели, че по този начин тя ще стои здрава и непокътната. Тогава Вертижие, следвайки техните напътствия, повикал дванадесет вестители и ги накарал до едного да се закълнат върху светините, че намерят ли ме, ще ме убият. Сетне ги разпратил двама по двама. Срещнали се четирима от тях, които преминавали през едно поле, в което деца играели на карачка. Тогава аз, понеже бях наясно за какво са дошли, ударих едно от децата по крака с моята пръчка, знаейки, че ще ме наругае с най-долните думи, които е научил, и не ще пропусне да ме охули, че съм роден без баща. А сторих всичко това, защото исках тези сеньори да ме намерят. Та ето така, както вече чухте, любезни учителю Блез, те ме откриха. Попитайте ги дали казвам истината.

Блез попитал пратениците дали чудесиите, които това дете говори, са истини. А те му отвърнали:

— Всичко, което ти каза, е вярно.

Удивеният Блез се прекръстил и рекъл:

— Ако това дете има дълъг живот, ще стане много мъдър човек и ще бъде голяма загуба, ако го убиете.

А пратениците му отвърнали:

— Сеньор, бихме предпочели да престъпим клетвата си за всички останали дни от нашия живот и нека кралят да ни лиши от цялото ни наследство! Ала то самото знае много добре дали имаме подобно намерение.

— Истината говорите — успокоил ги Блез — и аз ще го попитам дали я знае, както и други някои неща насаме.

Сетне повикал Мерлин, защото той междувременно бил излязъл от стаята, тъй като знаел, че имат да си говорят насаме. Когато дошъл, Блез се обърнал към него:

— Мерлине, всичко, което ти разказа, бе потвърдено от пратениците. Но те ми казаха и други неща, а също и да те попитам дали имат намерение да те убият.

— Знам отлично, че нямат такова намерение — отвърнал Мерлин.

— Истина казваш — възкликнали пратениците, а сетне го попитали: — Ще дойдеш ли с нас?

— Да, непременно, стига да ми дадете дума, че ще ме отведете при крал Вертижие и че не ще допуснете да ми се случи нищо лошо, преди да говоря с него. Защото знам, че след като поговоря с него, не ще има от какво да се боя.

Пратениците дали дума на Мерлин за всичко, както им поискал. Тогава Блез се обърнал към него с думите:

— Мерлине, виждам, че искаш да ме напуснеш. Кажи ми обаче: какво да направя с онова произведение, което ме накара да започна?

— Ще ти кажа истинския смисъл на това, за което ме питаш. Защото виждаш, че нашият Господ ми е дал толкова много разум и памет, щото онзи, който мислеше, че ме притежава, ме загуби. А Господ ме избра да му служа така, както никой освен мен не би могъл да му служи, и никой не познава нещата така, както аз ги познавам. Виждаш също, че съм длъжен да отида в тези земи, откъдето са дошли да ме потърсят. И когато отида там, ще върша и ще говоря такива неща, че ще спечеля най-силната вяра, каквато някога хората са изпитвали на земята, като не броим тази в Бог.

И ти ще дойдеш, за да довършиш онова, което си започнал. Но няма да тръгнеш с мен, а ще пътуваш и ще търсиш страна на име Нортумберландия. Тази земя е покрита с безкрайни гори и е непозната дори на тамошните хора, защото има части, в които още човешки крак не е стъпвал. Там ще се настаниш и аз често ще те посещавам и ще ти разказвам всичко, от което ще имаш нужда за съчинението, което пишеш. И, разбира се, ще трябва да положиш всички усилия да го осъществиш, защото [ще получиш прекрасна награда. И знаеш ли каква? Ето каква ще е отплатата към теб: през целия ти живот — сбъдване на съкровените ти желания, а след смъртта — вечна радост. Освен това съчинението ти ще пребъде навеки и докато има хора на земята, ще бъде разказвано и слушано с радост.

И знаеш ли откъде ще дойде това благодеяние! Ще дойде от милостта, с която нашият Господ обсипа Йосиф — същия Йосиф, комуто Той бе]^[8] даден на кръста. След като поработиш здраво за него, за предците и потомците му, ти ще си свършил прекрасна работа, за която ще бъдеш приет сред тях и в тяхното общество. Аз ще те осведомя къде се намират, и ти ще узнаеш за славните заслуги на Йосиф към тялото на Иисус, което му било дадено след Неговата смърт. А за да бъдеш напълно убеден, бих искал да знаеш, че Бог ми е дал такъв разум и такава памет, че в царството, в което ще отида, всички свестни хора с радост ще ми се подчиняват. Но бих желал също така да си наясно, че твоята книга ще бъде обичана още повече и множество хора ще залягат над нея. Ала ще си дават целия този труд, докато не дойде четвъртият крал. Името на този крал ще е Артур. След като отидеш там, където ще ти кажа, аз ще идвам много често при теб и ще ти разказвам всички онези неща, които ще искам да записваш в своята книга.

Когато я приключиш, ще я предадеш на обществото на добрите хора, притежаващи славните заслуги, за които ти споменах. Да знаеш, че никога разказ за живота на друг крал не ще бъде слушан с такова внимание, както разказът за живота на крал Артур и за владетелите по негово време. Щом свършиш всичко това и разкажеш за техния живот, ще си заслужил блаженството, каквото изпитват всички в присъствието на Граала. И твоята книга чрез това, което си записал и което ще запишеш в нея, [когато тръгнат от този свят и си отидат по волята на Иисус — за което не бива да ти разказвам, — а също и ти си отидеш от този свят и преминеш в отвъдното, ще бъде наричана, додето свят светува, Книга за Граала, и ще бъде]^[9] слушана с голямо внимание, защото в нея не ще има нещо — сторено или казано, — което да не бъде от полза за всички.

Така говорел Мерлин на своя учител Блез и го напътствал какво трябва да прави. А го наричал „учител“, защото бил учител на майка му. Когато го чул да говори тези неща, Блез много се зарадвал и му рекъл:

— Не ще ми наредиш да извърша нещо, което не съм готов да сторя.

Така Мерлин се върнал при дошлите за него пратеници и им казал:

— Сеньори, елате с мен, защото искам да чуете как ще се сбогувам с моята майка.

След това Мерлин ги отвел до мястото, където се намирала майка му, и й казал:

— Скъпа майко, от чужди и далечни земи са дошли за мен. Искам с твоята благословия да отида там, защото трябва да отдам дължимото на Иисус заради мощта, която ми е дал, а няма да мога да го сторя, ако не се озова в онези земи, където тези сеньори искат да ме отведат. И Блез, твоят учител, ще замине: така че ще се наложи да тъжиш и за двама ни.

А майката на Мерлин му отвърнала:

— Мили сине, Бог да бъде с вас, защото аз не съм толкова мъдра, че да ми е позволено да ви задържам. Но моята голяма молба е, ако може, Блез да остане.

— Скъпа ми майко, това не може да стане.

Така Мерлин се сбогувал с майка си и заминал с пратениците. Блез от своя страна също заминал за Нортумберландия, където Мерлин му наредил да отиде.

Мерлин и пратениците яздели по обратния път, додето не минали през някакъв град точно в пазарния ден. Като излезли извън града, се натъкнали на един селянин, който си бил купил чифт много хубави обувки и носел парче кожа, с която да си подновява подметките, когато се изтъркат, защото искал да отиде на поклонение.

Когато Мерлин се приближил до селянина, започнал да се смее. Пратениците, които го водели, го попитали защо се смее. А Мерлин им отвърнал:

— Заради този селянин. Попитайте го какво смята да прави с тази кожа, която носи, и той ще ви каже, че иска да си поднови обувките, когато се скъсат. Аз пък ви казвам, че той ще умре преди още да се е върнал у дома.

Като го чули, пратениците изпаднали в почуда и казали:

— Ей сега ще узнаем дали това, което казваш, е вярно.

Сетне се приближили до селянина и го попитали:

— Какво искаш да правиш с тези обувки и с кожата, която носиш?

Той им отвърнал, че има намерение да отиде на поклонение и иска да си поправи обувките, когато се скъсат. Като чули, че селянинът им казва съвсем същото, каквото и Мерлин, те много се удивили и се зачудили:

— Този мъж изглежда в прекрасно здраве. Ала ние ще узнаем как стоят нещата. Нека останалите продължат пътя си и да ни чакат там, където се настанят за нощуване, защото си струва на всяка цена да проучим това чудо.

Така двамата пратеници тръгнали подир селянина. Следвали го не повече от половин левга, когато видели, че селянинът лежи проснат по средата на пътя с обувки в ръка. Като се убедили във видяното, те се върнали обратно, за да се присъединят към своите спътници и да им разкажат за селянина, дето си бил купил обувки, и за сполетялото го чудо, което били видели със собствените си очи.

Спътниците ги изслушали и си рекли:

— Тези учени трябва съвсем да са се побъркали, щом са ни възложили да убием един толкова необикновен пророк!

След което казали, че по-скоро щели да приемат осакатяването на собствените си тела, отколкото да допуснат той с тяхна помощ да бъде изложен на опасност. Тези думи те разменили на четири очи, защото не искали Мерлин да ги чува. Мерлин обаче отишъл при тях и изразил голямата си благодарност за това, което били казали. Те го попитали:

— Но какво сме казвали, защо ни благодариш?

Тогава Мерлин им преразказал дума по дума целия разговор. Като го чули, пратениците останали силно изненадани и рекли:

— Безсилни сме да кажем или сторим каквото и да било, което това дете да не разбере отначало докрай.

Така продължили пътя си на дневни преходи, додето не се озовали във владенията на Вертижие. Един ден яздели през някакъв град. По същото време носели към гробищата мъртво дете, а зад него вървяло голямо шествие от мъже и жени. Мерлин видял шествието и свещеника, който пеел заупокойно песнопение и с бърза крачка вървял да погребе тялото, и започнал да се смее, дори се спрял. Пратениците го попитали защо така се залива от смях, а той им отвърнал:

— Заради едно голямо чудо, което видях.

Пратениците го помолили да им каже какво е. Мерлин се съгласил.

— Виждате ли този свещеник, който пее заупокойни песнопения пред другите? Именно той би трябвало да изпитва болка и мъка, а не онзи там мъж: той няма никаква причина да прави това. Затова пък онзи, чийто син е мъртвият, пее. Затова ми се струва, че сме свидетели на голямо чудо.

Пратениците тутакси попитали Мерлин:

— Как бихме могли да се убедим в това?

— Идете при жената — осведомил ги Мерлин — и я попитайте защо съпругът й е толкова скръбен. Тя ще ви каже, че е заради неговия син, който е мъртъв. Тогава вие ще й кажете: „Госпожо, знаеш много добре, че той не е негов син, а на свещеника, който води опелото, и той е съвсем наясно с това, защото ти е казвал, че бил пресметнал деня, в който детето било заченато.“

Като чули казаното от Мерлин, пратениците отишли при жената и й повторили всичко, което Мерлин им бил съобщил. При тези думи жената страшно се изплашила и им казала:

— Уважаеми сеньори, в името на Бога, знам, че не бих могла да скрия това, защото ми изглеждате много разумни хора: затова ще ви кажа цялата истина. Нещата стоят точно така, както ги казахте, но, за Бога, не го казвайте на моя съпруг, защото ако разбере, ще ме убие.

Като чули тази удивителна история, те се върнали обратно при своите спътници. Сетне четиримата пратеници споделили помежду си, че никога не са виждали толкова необикновен пророк.

После пратениците отново поели на път, додето не стигнали на само един ден път до кулата и мястото, където Вертижие пребивавал. Тогава те казали:

— Мерлине, редно е да ни посъветваш как да постъпим с Вертижие, нашия господар, тъй като всички искаме да отидем при него, за да му кажем, че сме те намерили. Поясни ни какво да му кажем за теб. Че току-виж се нахвърлил върху нас, задето не сме те убили.

Когато Мерлин чул пратениците да говорят по този начин, той нямал никакви съмнения, че му искат само доброто, и им казал:

— Сеньори, постъпете така, както ще ви препоръчам, и няма да бъдете охулени.

А те му отвърнали:

— Заповядай ни всичко, както намерите за добре.

— Идете при Вертижие и го уведомете, че сте ме намерили, предайте му истината за това, което сте ме чули да говоря. Кажете му, че ще му обясня защо кулата не може да се крепи, ала само при условие, че ще постъпи с учените, които искаха да ме убият, по същия начин, както щяха да постъпят с мен. Разкажете му най-подробно как и защо учените бяха решили да ме погубят.

Пратениците приели съвета му и се упътили към Вертижие. Като ги видял, той много се зарадвал. Те му разказали как били открили Мерлин, как се били събрали четиримата, как учените не знаели нищо за кулата и как Мерлин говорел и вършел чудеса. Тогава Вертижие ги попитал:

— За това дете ли ми говорите, което било родено без баща?

— Да — отвърнали му те и му разказали къде го оставили и как техните спътници го охранявали.

Като чул това, Вертижие ги попитал:

— Сеньори, дайте ми дума с цената на вашия живот, че Мерлин ще ми каже защо кулата пада, и аз ще го пощадя.

— Имаш нашата дума — отвърнали пратениците.

— Вървете бързо да го доведете, защото много бих искал да говоря с него — наредил им кралят.

Потеглили веднага пратениците към Мерлин, та дори кралят яхнал коня си и тръгнал след тях. Като ги видял да идват, Мерлин се засмял и им казал:

— Сеньори пратеници, вие се застъпихте за мен с цената живота си.

— Вярно казваш, предпочитаме сами да се изложим на смъртна опасност, отколкото да убием теб. А трябваше да сторим едно от двете — отвърнали му те.

— Аз ще ви избавя от тази ваша клетва — обещал им Мерлин.

Така Мерлин и пратениците яхнали конете и не след дълго срещнали краля. Като го видял, Мерлин го поздравил и му казал:

— Вертижие, ела да си поговорим на четири очи! Дръпнал го след това настрана и повикал пратениците, които го били довели. Сетне му казал:

— Сеньор, пратил си да ме търсят заради твоята кула, която не можела да се крепи, без да пада, и си наредил да ме убият и да ти донесат моята кръв. Това станало по съвет на учените духовници, но аз твърдо ти заявявам, че дори и в основите й да беше положена моята кръв, тя пак нямаше да остане непокътната. Ако обаче бяха казали, че ще оцелее заради моя ум^[10], то тогава биха били прави.

— Тогава ще те заведа при тях — отвърнал му Вертижие.

Отвел кралят Мерлин при учените. Като се изправил пред тях, Мерлин им казал:

— Сеньори учени, вие смятате вашия крал за малоумен, щом му разправяте, че имало едно дете, родено без баща, чиято кръв щяла да удържи кулата непокътната. Вие изобщо не знаете как би могла да устои, без да падне, ала сте видели при вашите гадания, че ви е писано да умрете заради това дете. Ето защо се наговорихте и посъветвахте крал Вертижие да ме убие.

Като чули това, което смятали, че никой не би могъл да знае, учените много се изплашили и тутакси разбрали, че им предстои да умрат. А Мерлин казал на краля:

— Господарю, сега вече можеш да се убедиш, че тези учени са те подтикнали да ме убиеш заради твоята кула, защото са видели при своите гадания, че им предстои да умрат заради мен. Попитай ги, струва ми се, че вече няма да проявят дебелоочието да те лъжат пред мен!

— Господа учени — обърнал се тогава към тях кралят, — кажете ми говори ли това дете истината.

А учените отвърнали:

— Господарю, дано Бог ни избави от нашите грехове, защото, признаваме, то казва истината. Но ние понятие си нямаме откъде би могло да знае подобни чудеса. Затова в името на Господ Бог те умоляваме да ни оставиш живи, за да видим дали ще ти каже истината за тази кула и дали тя ще устои непокътната заради това, което ще съобщи за нея.

Тогава Мерлин се обърнал към учените и казал:

— Сеньори, не се бойте, че ще умрете, преди да сте видели защо кулата пропада.

Учените един през друг се впуснали да му благодарят. Мерлин пък рекъл на Вертижие:

— Вертижие, искаш ли да знаеш защо твоята кула пада и защо не може да стои непокътната, кой разрушава съграденото? Ако се съгласиш да извършиш онова, което ще ти препоръчам, аз ще ти покажа съвсем ясно къде е коренът на всичко. Знаеш ли какво има под тази кула? Има дебел слой вода, под водата — две огромни скали, а под скалите — два змея, които нищо не виждат. Единият е червен, а другият — бял, и двамата се подушват един друг. Те са огромни и страшно силни. Когато почувстват, че водата им натежава, змейовете се обръщат и водата заклокочва с такъв голям шум, че каквото и да се намира отгоре, неминуемо се сгромолясва. Така че и твоята кула пада заради тях. Заповядай на твоите хора да проверят и ако не откриеш нещата такива, каквито ти ги описвам, накарай да ме влачат и убият, ала ако намериш, че говоря истината, нека да отпаднат всички заплахи за живота ми, а учените — да бъдат обвинени.

На което Вертижие отвърнал:

— Мерлине, ако това, което казваш, е истина, то ти си най-проницателният човек на света. Кажи ми обаче как да направя така, че да отстраня земята, която ги покрива.

— Ще наредиш да товарят земята на коне и каруци, както и в кошове, вързани на врата на хората, а после да я отнесат надалеч оттук.

Така кралят наредил да съберат толкова работници, колкото било необходимо за извършването на такава огромна работа. У местните хора това предизвикало огромно удивление, доколкото смеели да го изразят. Мерлин пък настоял да турят учените под стража.

Сетне работите започнали. Дълго време се трудели, за да изгребат тази земя, додето най-сетне не се показала водата. Като я забелязали, те я открили изцяло. После съобщили на краля, че са успели да намерят водата. Той от своя страна с голяма радост дошъл да види чудото, и дори довел със себе си Мерлин. Като застанал пред водата, той си дал сметка, че тя е много голяма, и повикал двама от най-добрите си съветници, за да им каже следното:

— Много мъдър е този човек, щом е знаел, че на това място под земята съществува толкова голяма вода. Но той каза, че там има два змея. Ще направя всичко, което ми нареди, каквото и да ми струва то, само и само да видя тези два змея.

А Мерлин му рекъл:

— Вертижие, няма как да узнаеш дали са там, преди да ги видиш.

Сетне Вертижие загрижено попитал:

— Мерлине, как можем да махнем тази вода?

— Ще я отведем далеч оттук с помощта на големи ровове — отвърнал му той.

Заели се да прокопаят рововете, за да може водата да се оттече настрана. Тогава Мерлин казал:

— Вертижие, като се усетят един друг, змейовете, които се намират под тази вода, ще влязат в жестока битка. Съветвам те да събереш знатните хора от цялата страна, за да видят този двубой.

Вертижие заявил, че ще стори това на драго сърце, и тутакси наредил да свикат всички знатни хора от цялата страна, а като се събрали, им разказал за чудесата, които Мерлин му бил съобщил, и как предстояло змейовете да влязат в жестока битка. Всички си казали помежду си:

— Наистина си струва да видим това.

Сетне попитали краля дали Мерлин му е казал кой от тях ще е победител: червеният или белият. А кралят отвърнал, че все още не му е казал нищо по този въпрос.

Не след дълго работниците пуснали водата да се оттече в полето. Щом се оттекла, отдолу се показали скалите, стоящи на дъното на водата и покриващи змейовете. Като видял това, Мерлин казал на крал Вертижие:

— Кралю, виждаш ли тези грамадни скали?

— Да, братко — отвърнал той.

— Точно под тях се намират змейовете.

— А как да бъдат извадени оттам? — зачудил се владетелят.

— Много лесно — бил отговорът на Мерлин. — Те няма да се помръднат, преди да са се събудили. Събудят ли се, ще се сбият, додето единият от тях не умре.

— А ще ми кажеш ли кой ще бъде победеният? — продължил да пита кралят.

— В тяхната битка е скрита много важна символика. Доколкото мога да ти я разкрия, това трябва да стане в много тесен кръг, в присъствието на трима или четирима от твоите барони.

Тогава Вертижие повикал четирима от своите барони, на които имал най-голямо доверие, и им разказал какво бил чул от Мерлин. Те го похвалили, че ги е поканил на този толкова доверен съвет, разискващ кой от двата змея ще бъде победен.

— Вертижие, тези ли са четиримата твои най-доверени хора? — поинтересувал се Мерлин.

— Да — отвърнал му кралят.

— Значи, мога да ти отговоря пред тях на въпроса, който ти ми постави.

— Да, можеш спокойно да отговориш.

— Ще ви кажа тогава, че белият змей ще убие червения. Ала ще му бъде много трудно, докато успее да го умъртви. В победата на белия е скрит много важен смисъл за онзи, който съумее да го разчете. Ала няма да ви казвам нищо повече преди края на битката.

Тогава пред насъбралото се множество работниците премахнали едната канара и освободили белия змей. Като го видели толкова надут и противен, всички стоящи наоколо били обзети от голям страх. Дръпнали се неволно назад, а работниците отишли, та освободили и другия змей. Като го съзрели, хората се изплашили дори повече, отколкото от първия, защото този бил още по-могъщ и гнусен, с което хвърлял множеството в още по-голям страх.

Вертижие пък си помислил, че червеният сигурно ще победи белия. В този миг Мерлин му напомнил:

— Вертижие, скоро всички заплахи за живота ми трябва да отпаднат.

— Така да бъде — отвърнал му Вертижие.

Ето че единият змей се приближил към другия и двамата се подушили най-напред откъм задниците. Сетне рязко се обърнали и започнали ту да се хапят, ту да се ритат: едва ли някой някога бил чувал да се говори за два звяра, счепкали се в такава жестока битка. Борили се така цял ден и цяла нощ, и на следващия ден до пладне. Всички хора, които присъствали там, мислели, че червеният би трябвало да победи белия. В разгара на схватката белият блъвнал през устата и ноздрите си огън и пламъци, които изгорили червения. Той паднал мъртъв, а белият се оттеглил настрана, легнал си и живял едва три дни. Всички хора в един глас говорели, че такова чудо никога не било виждано. По някое време Мерлин рекъл:

— Вертижие, сега можеш да изградиш кулата си на такава височина, на каквато ти душа иска, защото колкото и висока и яка да пожелаеш да я построиш, тя никога повече няма да падне.

Тогава Вертижие наредил на работниците да се заемат със строежа. Издигнал я толкова висока и яка, колкото му стигнали силите, след което попитал Мерлин какво означават думите му за символиката на двата змея и как станало така, че белият победил червения, макар почти през цялата битка предимството да било на страната на червения. На което Мерлин отговорил:

— Всичко това са символи за неща, които са се сбъднали и тепърва ще се сбъдват. Ала за да ти кажа истината за това, което ме питаш, ти трябва ми дадеш дума, че няма да причиниш зло нито на мен, нито на хората в цялото ти кралство, и аз ще ти обясня цялата символика пред възможно най-тесния кръг доверени хора.

Вертижие обещал, че ще стори всичко, каквото се иска от него. Тогава Мерлин рекъл:

— Докарай най-напред учените тук.

Вертижие тутакси ги докарал.

— Сеньори учени — започнал Мерлин, — много безумни са вашите решения, когато не искате да работите според правилата на науката и да проявявате добротата и достойнството, които сте длъжни да проявявате. Именно защото бяхте толкова лекомислени и непочтени, не сполучихте в онова, което трябваше да изследвате. А стана така, че със силата на науката за елементите вие видяхте онова, за което никой не ви беше възлагал поръчка. При това вие не сте от тези, които би трябвало да го виждат. Ала така или иначе узнахте, че съм се появил на този свят. Онзи, който ви показа това, ви накара да повярвате, че ще бъдете погубени от мен. Причината да го стори, се корени в болката, която той изпитва от факта, че ме е загубил: той е моят баща и целта му бе вие да ме убиете. Ала аз имам Господар, Който ще ме предпази, стига такава да бъде волята Му, от козните на дяволите. По този начин ще се окаже, че са те излъгали, защото ако ми обещаете, че ще изпълните моите нареждания, аз няма да ви сторя нищо, от което да умрете.

Като чули, че ще отърват смъртта, учените възкликнали:

— Каквото и да ни наредиш, ще го изпълним, стига да ни е по силите, защото виждаме и знаем, че ти си най-мъдрият измежду живите.

А Мерлин им казал:

— Ще ми дадете дума, че повече никога няма да се бъркате в тази наука. А заради всички пакости, които сте извършили, ви нареждам да се изповядате, да отхвърлите от себе си греха и да подложите телата си на такова подчинение, щото душите ви да не бъдат погубени. И ако ми обещаете, че ще сторите това, което ви казах, ще се смиля над вас.

Учените го уверили, че ще постъпят така, както той им нарежда. По този начин Мерлин се смилил над тях. И хората, като научили, че Мерлин се е отнесъл така великодушно към учените, останали много доволни от това. Що се отнася до Вертижие, той, придружен от съветниците си, дошъл при Мерлин и му казал:

— Мерлине, разкажи ми за символиката на двата змея.

— Вертижие, червеният змей символизира теб, а белият — синовете на Констанс — отвърнал му Мерлин.

Като чул това, Вертижие паднал духом. Мерлин забелязал това и му казал:

— Вертижие, ако искаш, ще се въздържа да говоря за тези неща. Така че недей да ми се сърдиш.

Вертижие обаче му отвърнал:

— Обграден съм все от хора, които не смеят да ми противоречат. Затова искам да ми кажеш всичко и нищо да не ми спестяваш.

— Казах ти какво символизира червеният змей — започнал Мерлин, — и ще ти кажа защо. Както знаеш, Констанс си отиде и остави след смъртта си трима невръстни сина. Ако ти беше мъж намясто, щеше да ги закриляш, съветваш и браниш срещу попълзновенията на феодалите. Ала щом разбра, че феодалите те обичат, ти се оттегли, защото беше наясно, че имат голяма нужда от теб. Изчака, додето най-сетне дойдоха при теб, за да ти кажат, че Моан, който по това време бе крал, не заслужавал да им бъде владетел, а това трябвало да си ти. Ти им отговори доста недостойно, че не би могъл да бъдеш крал, додето Моан е жив. Така ти наруши своята дума. А хората, които те слушаха, чуха, че искаш кралят да бъде убит, и го убиха. Той бе убит, ала оцеляха двамата сина на Констанс, които избягаха надалеч, боейки се от твоята мъст. Ти бе провъзгласен за крал и до ден-днешен владееш наследството им. После при теб дойдоха убийците на Моан и ти нареди да бъдат погубени, за да оставиш у хората убеждението, че смъртта му много ти тежи. Ала това не бе добър знак, защото ти на всичко отгоре си позволи да завладееш земите им и все още да ги държиш. Тръгна да строиш тази кула, за да те пази от неприятелите, но кулата не може да те спаси, след като ти самият не можеш да се спасиш. А не можеш, защото не искаш.

Вертижие слушал захласнат думите на Мерлин и знаел, че той говори истината. Сетне промълвил:

— Мерлине, знам и виждам, че ти си най-мъдрият човек на света. Умолявам те да ми дадеш съвет за всички тези неща и да ми кажеш от каква смърт ще умра.

— Ако не ти кажа от каква смърт ще умреш — отвърнал му Мерлин, — значи, че не съм ти обяснил символиката на двата змея.

Вертижие продължил с молбите си да му каже от каква смърт ще умре, заявявайки, че щял да му бъде много признателен за това. При което Мерлин казал:

— Вертижие, бих искал да знаеш, че червеният змей символизира твоите лоши намерения и зли помисли. Това, че той беше толкова огромен и силен, отразява размера на твоето кралство и твоето могъщество. Това пък, че другият беше бял, символизира децата, които бяха принудени да избягат от страх пред твоето правосъдие. А това, че се биха толкова дълго, означава, че твърде отдавна владееш наследството им. Що се отнася до това, че белият изпепели червения, знамението тук е, че децата на Констанс ще те изгорят с огъня, който ще избликне от тяхната власт. Не си мисли, че ще се скриеш в тази кула или в някоя друга крепост, и по този начин ще избегнеш смъртта.

Като чул всичко това, Вертижие много се изплашил и попитал Мерлин:

— Къде се намират тези деца?

А Мерлин му отвърнал:

— Плават в морето и водят насам големи пълчища. Пътуват към своите земи, за да ти въздадат правосъдие, и казват, че ти го дължат най-вече задето си наредил да убият брат им. Да знаеш също така, че ще пристигнат точно след три месеца в пристанището Уинчестър.

Много се натъжил Вертижие, като узнал тези новини, и изобщо не се съмнявал, че тези войски наистина ще дойдат. Сетне попитал Мерлин:

— А могат ли нещата да се случат другояче?

— В никакъв случай — бил отговорът му, — няма как да стане така, че да не умреш, изгорен от синовете на Констанс, понеже, както видя, белият змей изпепели червения.

Така Мерлин обяснил на Вертижие символиката на двата змея. А кралят разбрал, че синовете на Констанс идват начело на многочислена армия. Затова наредил на своите войски да се съберат в деня, посочен му от Мерлин, за да им се опълчат при пристигането им. Когато в уречения ден се явили, те така и не знаели защо кралят им е заповядал да се съберат.

Мерлин от своя страна заминал за Нортумберландия при Блез, за да му разкаже за случилото се. Блез записал думите му и именно благодарение на неговия разказ ние днес знаем за тези събития. Мерлин останал задълго със своя учител, додето синовете на Констанс не се заели да го търсят.

Но да се върнем при Вертижие. Точно в деня, който му бил посочен от Мерлин, гражданите на Уинчестър видели платна в морето, а сетне и флотата, предвождана от синовете на Констанс. Като я съгледал, Вертижие заповядал на своите хора да грабнат оръжието, за да се защитават. Нашествениците се приближили, за да слязат на брега. А когато хората на сушата разпознали кралското знаме на Констанс, те изпитали голямо удивление.

Междувременно корабите акостирали. Като разбрали, че това са синовете на покойния владетел Констанс и че под тяхно предводителство се намират големи пълчища, повечето от хората на Вертижие преминали на страната на пришълците. Виждайки, че привържениците му го напускат, Вертижие се изплашил и избягал в един от своите замъци заедно с най-приближените си хора, които не можели да го предадат.

Пандрагон и брат му Утер се насочили към замъка, подложили го на жестока обсада и накрая го подпалили. Огънят се разгорял и обхванал целия замък: в този огън и загинал Вертижие.

Така синовете на Констанс завзели страната и наредили да се извести из цялото кралство, че са се завърнали. Когато научили за пристигането им, хората много се зарадвали и ги приели като свои владетели. По този начин те се прибрали във владенията си и обявили за крал Пандрагон.

Саксонците обаче, които Вертижие настанил в страната, продължавали да държат някои крепости и многократно влизали в сражения с Пандрагон, едни от които губели, а други печелели. Накрая Пандрагон обсадил Енджис в неговата крепост, ала изгубил при тази обсада повече от половин година. Тогава свикал своите барони на съвет, в който имало петима души, присъствали и преди в съвета на Вертижие и станали свидетели на разказа на Мерлин за двата змея и за очакващата го смърт. Те дръпнали Пандрагон и Утер настрана и им казали, че са имали щастието да видят най-необикновения пророк, който някога се бил раждал, и че ако искат, той щял да им каже най-добре как тази крепост може да бъде превзета. Като чул това, Пандрагон ги попитал:

— Но къде може да бъде намерен този толкова велик пророк?

— Нямаме представа къде се намира сега — отвърнали бароните. — Ала добре е да знаеш едно: в този миг той е наясно, че си говорим за него, и ако пожелае, ще дойде при нас. Знаем само, че е някъде в тази държава.

Тогава Пандрагон възкликнал:

— Ако е тук, ще го намеря.

Сетне проводил пратеници из цялата страна да търсят Мерлин. Той пък, понеже разбрал, че кралят се е заел да го търси, тръгнал насреща му по най-бързия начин, като не пропуснал да съобщи за това на Блез. После отишъл в един град, където се намирали част от пратениците на Пандрагон. Явил им се той, предрешен като дървар, с голяма секира, провесена на врата, с груби обувки на краката, облечен в роба, от горе до долу в дупки, с чорлава коса и огромна брада. Сетне отишъл в дома, в който пратениците се били настанили. Когато го видели, те силно се удивили и единият казал на другия:

— Струва ми се, че този е лош човек.

А Мерлин пристъпил напред и им казал:

— Сеньори, не изпълнявате добре заповедите на вашия господар Пандрагон, който ви нареди да търсите пророка, чието име е Мерлин.

На тези му думи пратениците възкликнали:

— Кой ли дявол е разказал за това на този дядка?

А сетне го попитали:

— Ти виждал ли си го някога?

— Виждал съм го — отвърнал им Мерлин — и знам къде е убежището му. Той също знае много добре, че го търсите. И ако реши, никога няма да го намерите. Ще сте пътували за нищо и никакво, ето какво ви дава той да разберете. Впрочем дори и да го намерите, той пак няма да тръгне с вас. Кажете на онези, които разправят на нашия владетел как в страната им живеел един необикновен пророк, че имат право. И когато се върнете обратно, съобщете на вашия господар, че няма да превземе онази крепост, преди Енджис да умре. Знайте освен това, че от членовете на съвета петима са тези, които са му говорили за мен. Като се приберете, ще заварите живи само трима от тях. Кажете на Пандрагон, че ако дойде в тукашните земи и потърси Мерлин из тези гори, непременно ще го намери. Ала ако не дойде лично, няма да открие човек, който да го отведе при него.

Пратениците изслушали със зяпнала уста думите на Мерлин. Сетне тръгнали да си ходят и докато да се обърнат, него вече го нямало. Прекръстили се пратениците и рекли:

— Явно, че сме разговаряли с някой дявол! Но какво да правим с това, което той ни каза?

Посъвещавали се известно време, след което рекли:

— Ще се върнем обратно и ще разкажем за тези чудеса на нашия господар и на бароните, които ни изпратиха тук. Пък и ще разберем дали онези двамата са мъртви, а сетне ще съобщим за чудото, което видяхме и чухме.

Така пратениците си тръгнали, препускали на колкото можели по-дълги преходи и пристигнали във войската при краля. Като ги съгледал, той казал:

— Сеньори, намерихте ли оногова, когото заминахте да търсите?

А те му отвърнали:

— Господарю, ще ти кажем какво ни се случи. Свикай своя съвет и нека да присъстват и онези, които те уведомиха за пророка.

Кралят така и сторил. Когато всички се събрали, дръпнал част от тях настрана, а пратениците им разказали за чудото, което им се било случило, и за двамата души, които трябвало да са мъртви. Затова и попитали какво е станало с тях. Оказало се, че наистина са мъртви. Тогава те много се удивили и казали на краля:

— Господарю, струва ни се, че онзи, с когото сме говорили, е бил самият Мерлин. Човекът каза, че кралят никога няма да го открие, ако не отиде да го потърси лично.

А Пандрагон ги попитал:

— На кое място го намерихте?

— В Нортумберландия — отвърнали му те.

Тогава кралят заявил, че лично ще отиде да намери Мерлин. Той наистина заминал и след известно време се озовал в Нортумберландия. Там се заел да разпитва за пророка, но така и не открил човек, който да му каже нещо определено. Като нямало какво да прави, решил да отиде да го търси из горите. Дълго яздили сред дървесата, додето един от конниците не открил голямо стадо добитък и един много грозен и уродлив мъж, който ги пазел. Попитал го конникът откъде е, а онзи му отвърнал, че е от Нортумберландия.

— Можеш ли да ми кажеш дали знаеш нещо за един човек на име Мерлин? — продължил да го разпитва кралският спътник.

— Нищо не мога да ти кажа — отвърнал му пастирът. — Ала видях тъдява да броди един човек, които ми каза, че кралят идвал да го търси из тукашните гори. Знаеш ли нещо за тази работа?

Конникът го осведомил, че е вярно: кралят наистина търсел Мерлин.

— А ще ни кажеш ли къде да го търсим? — попитал го той.

— Ще кажа на краля неща, които не бих казал на теб — бил отговорът на пастира.

— Ела, ще те заведа при него — предложил му конникът.

— Дойда ли, това ще означава, че лошо се грижа за моя добитък, пък и нямам никаква нужда от него. Ако обаче той дойде при мен, ще му кажа как да намери Мерлин.

Върнал се човекът при краля и му разказал за случилото се.

— Заведи ме при него — тутакси наредил кралят.

Той го завел и рекъл на пастира:

— Ето го краля, доведох ти го.

А той се обърнал към владетеля:

— Пандрагоне — казал той, — ти търсиш Мерлин, но няма да го намериш, ако самият той не пожелае това. Затова идете в един от най-близките до тук градове и когато той разбере, че го очаквате, ще дойде при вас.

Кралят все още се колебаел:

— Как ще разбера, че ми казваш истината?

— Ако не ми вярваш, не прави нищо, защото е глупаво да следваш лоши съвети — отговорил му пастирът.

— Нима казваш, че съветите ти са лоши? — удивил се кралят.

— Не аз, а ти го казваш. Ала добре е все пак да знаеш, че ти давам съвети, каквито едва ли би могъл да получиш от другиго.

— Ще ти повярвам — решил в края на краищата кралят.

Така той се озовал в един от най-близките до гората градове. Докато пребивавал там, пред кралския дом дошъл снажен, добре облечен и обут мъж, който казал на един от придворните:

— Сеньор, заведете ме при краля.

И той го завел. Като се изправил пред него, мъжът казал:

— Господарю, Мерлин ти праща привет. Проводил ме е при теб, за да ти съобщя, че самият той е бил онзи пастир, когото сте заварили да варди животните в гората, и доказателство за това са думите му, че ще дойде при теб, когато реши. Той ти казва истината, защото ти все още нямаш нужда от него. А когато тази нужда се появи, той на драго сърце ще дойде при теб.

На тези думи кралят отговорил:

— Аз отдавна имам нужда от него. Да не говорим, че никога не съм изпитвал толкова голямо желание да видя когото и да било.

Тогава мъжът рекъл:

— В мига, в който ти каза това, той реши да ти изпрати чрез мен една добра новина.

— Каква новина? — поинтересувал се кралят.

— Тя гласи, че Енджис е мъртъв, а твоят брат Утер го е убил.

Като чул това, кралят изпитал голямо удивление и рекъл:

— Нима може да е вярно всичко, което ми казваш?

А мъжът отговорил:

— Не държа да казвам нищо повече, но ти ще постъпиш неразумно, ако се съмняваш в него, преди да си го изпитал. Прати свой човек да разузнае дали това, което ти казвам, е вярно, и тогава му се довери.

— Напълно си прав — съгласил се кралят.

Сетне повикал двама вестители, качил ги на два от най-добрите коне, които имал на свое разположение. Наредил им да не се спират нито на отиване, нито на връщане, но на всяка цена да разберат дали е вярна новината, че Енджис е мъртъв. Пратениците потеглили и препуснали, колкото им сили държали. Яздейки така един ден и една нощ, те срещнали вестителите на Утер, които идвали да съобщят на краля, че Енджис е мъртъв. Разменили вестителите новини помежду си и се върнали при краля. А мъжът, който бил донесъл вестите от Мерлин, вече си бил отишъл. Пратениците се явили пред краля и му разказали как Утер убил Енджис.

Стоял така в очакване кралят, додето един ден на връщане от църквата срещнал един много красив мъж, добре сложен и добре облечен, оставящ впечатление на порядъчен човек. Той се приближил до краля, поздравил го и му казал:

— Какво чакаш в този град?

А кралят му отвърнал:

— Чакам Мерлин да дойде.

— Сеньор, ти не си толкова мъдър, че да можеш да го разпознаеш — рекъл му мъжът. — Повикай хората, които би трябвало да познават Мерлин, и ги попитай дали аз бих могъл да бъда Мерлин.

Кралят много се удивил на тези му думи, ала заповядал да повикат всички хора, които би трябвало да го познават, и се обърнал към тях:

— Сеньори, очакваме Мерлин да дойде тук и аз вярвам, че сред вас все ще се намери някой, който може да го разпознае. Ако го познавате, моля, кажете ми.

А те му отвърнали:

— Господарю, няма начин да не го разпознаем.

Тогава думата взел човекът, който се бил явил при краля, и рекъл:

— Господарю, как може да познава другиго онзи, който не познава добре дори себе си?

А събралите се отвърнали:

— Ние не го познаваме добре във всяко отношение, но ще разпознаем образа, в който го видяхме.

При тези думи мъжът се обърнал, отвел краля в една стая и му казал:

— Господарю, аз съм онзи Мерлин, когото търсиш, и искам да бъда приятел с теб, а също и с брат ти Утер. Да, аз наистина съм онзи Мерлин, когото търсиш: а сега ми кажи какви са желанията ти.

— Мерлине, много бих искал да те помоля — отвърнал му кралят, — стига това да е възможно, и ти да бъдеш мой приятел.

— Пандрагоне — възкликнал Мерлин — оттук насетне няма да ми зададеш въпрос, който, стига да ми е позволено, аз ще оставя без отговор.

Тогава кралят рекъл:

— Мерлине, кажи ми, моля те, разговарял ли съм с теб, откакто съм дошъл да те намеря в тази страна.

— Господарю — отвърнал му Мерлин, — аз съм човекът, когото ти видя в гората да варди стадото. Аз съм и онзи, който ти каза, че Енджис е бил убит.

Като чул това, кралят много се удивил и казал:

— Мерлине, кажи ми как си успял да научиш за смъртта на Енджис!

А Мерлин му отговорил:

— Узнах го, когато ти дойде тук, защото Енджис искаше да убие брат ти. Ала той, благодарение на Бог и на собственото си благоразумие, ми повярва и се предпази от него. Аз му съобщих за силата и решимостта на Енджис, защото той се опита сам да се промъкне във войската и да се добере до палатката на твоя брат, за да го убие. Когато го предупредих за това, брат ти не се отнесе с недоверие, ала прекара цялата нощ съвсем сам в бдение, без да спомене никому нищо, и се въоръжи, без никой да разбере за това. Така брат ти остана на стража край палатката си през цялата нощ. Най-сетне Енджис дойде, влезе в нея и се зае да го търси с кинжал в ръката, защото мислеше, че е там. Когато обаче видя, че не може да го намери, реши да излезе. Отвън обаче го бе причакал твоят брат, който влезе в схватка с него. Успя бързо да го убие, възползвайки се от това, че беше в пълно бойно въоръжение, докато Енджис не беше добре въоръжен, защото бе дошъл с намерението да го убие, както си спи в леглото, а сетне тутакси да избяга при своите.

Когато чул невероятната история, която Мерлин му разказал, кралят изпитал голяма почуда и му задал следния въпрос:

— Мерлине, какъв образ беше възприел ти, когато разговаряше с моя брат, защото ми е много чудно, че е повярвал на твоите предупреждения?

На което Мерлин отвърнал:

— Приех образа на един беловлас старец и на четири очи му казах, че ако не се пази тази нощ, ще умре.

— Каза ли му кой си? — продължил да разпитва кралят.

— Той все още не знае кой го е предупредил, а и няма да го узнае, докато ти не му кажеш. Ала те моля да не споменавате за това никому другиму, защото ако ви хвана в лъжи, с приятелството между нас е свършено.

— Мерлине — възкликнал кралят, — съгласен съм да ме подложиш на всякакви изпитания, каквито пожелаеш!

А Мерлин му отвърнал:

— Господарю, бих искал да знаеш, че ще говоря с брат ти на единадесетия ден, след като съм разговарял с теб.

Така Мерлин се запознал с Пандрагон, след което се сбогувал с него и отишъл при своя учител Блез, за да му разкаже за всичко това, а Блез записал разказа му и благодарение на него ние до ден-днешен знаем за тези събития.

Пандрагон поел по пътя към мястото, където се намирал Утер. Утер пък се бил запътил към Пандрагон, и когато го срещнал, много се зарадвал. Пандрагон веднага го дръпнал настрана и го осведомил за смъртта на Енджис според разказа на Мерлин, след което го попитал дали всичко това е истина. А Утер възкликнал:

— Да! Но, Господ да ми е на помощ, ти ми наговори неща, които не съм си представял, че би могъл да ги знае някой друг освен Бог и един старец, който ми ги каза насаме. Не съм си и помислял, че друг човек може да ги знае.

А Пандрагон му рекъл:

— Но ти вече чу, че аз прекрасно ги знам.

Утер взел да го моли:

— За Бога, кажи ми кой ти каза това, защото не познавам човека, който ме предупреди. Но той ми се стори мъдър и почтен и аз му повярвах, макар да ми наговори неща, които не бяха за вярване. Защото онзи, който проникна в нашата войска и искаше да ме убие в моята палатка, прояви невероятна дързост.

Тогава Пандрагон го попитал:

— Ще разпознаеш ли този човек, ако го видиш сега?

— Ще го разпозная веднага, убеден съм в това — отвърнал Утер.

— Уверявам те, че той ще разговаря с теб, преди да са изтекли дванадесет дни — заявил Пандрагон.

Сетне обявил деня, който Мерлин му бил определил, и казал:

— Утер, моля те да бъдеш винаги покрай мен, додето тези дни не изтекат.

Утер се съгласил, защото имал голямо желание да го види. Що се отнася до Мерлин, той знаел за всичко това и дори разказал на Блез как двамата братя разговаряли за него и как кралят искал да го изпита. По някое време Блез го попитал:

— Какво ще искаш от тях срещу това?

А Мерлин му отвърнал:

— Двамата са млади и красиви, а аз нямам по-добър начин да спечеля приятелството им, освен да задоволя някои от техните прищевки. Познавам една дама, в която Утер е влюбен: ще му отнеса писмо от нея. Ти ще ми го напишеш така, както ти кажа, за да повярва Утер в това, което прочете. Така ще минат тези единадесет дни, през които нито ще ме видят, нито ще ме познаят. А когато настъпи следващият ден, ще се открия и пред двамата младежи и те ще ми бъдат много по-признателни.

Каквото Мерлин заръчал, това Блез и сторил. Сетне Мерлин възприел облика на момчето, прислужващо на приятелката, отишъл при Утер и му казал:

— Твоята приятелка те поздравява и ти изпраща това писмо.

Утер го взел, много се зарадвал, защото си помислил, че приятелката му го е изпратила, и веднага го дал на един грамотен човек да го прочете. Вътре пишело да се довери на това, което пратеникът щял да му каже. И Мерлин казал неща, които знаел, че Утер ще изслуша много благосклонно. Така Утер останал през цялото време при своя брат чак до единадесетия ден вечерта. Той много му се радвал и се чувствал истински щастлив от добрите новини, които бил получил от приятелката си.

Като започнало да се свечерява, Утер силно се удивил, че Мерлин все още не идва. Събрали се двамата братя и започнали да си говорят. Тогава Мерлин възприел образа, в който се бил превъплътил, когато разказвал на Утер за смъртната заплаха от страна на Енджис. Кралят го разпознал и Мерлин му казал да повика брат си. Той така и сторил, възкликвайки:

— Ето го тук онзи човек!

Сетне кралят попитал брат си дали това е човекът, който го е избавил от смъртта, и Утер потвърдил, че несъмнено това е човекът.

— Но кажи ми, нима си го познавал? — попитал той смаян.

— Не го познавах — отвърнал Пандрагон.

След известно време Утер отишъл при предрешения Мерлин и му казал:

— Сеньор, ти ме избави от смъртта и аз съм длъжен да ти се отблагодаря. Ала се чудя как така ми наговори все неща, които брат ми също знаеше.

— Очевидно той не би могъл да ги знае, ако някой не му ги е казал — отвърнал му Мерлин. — Иди го повикай и го попитай кой му ги е казал преди мен.

Утер отишъл да повика краля и наредил на телохранителите, които стоели на стража пред палатката, да не допускат никого вътре. Докато кралският брат бил пред палатката, Мерлин възприел образа на момчето, донесло писмото от неговата възлюбена. Когато влезли в нея, Пандрагон и Утер очаквали да заварят там възрастния човек, а открили момчето. Утер останал смаян и казал на краля:

— Господарю, тук стават някакви чудеса, защото оставих вътре стария човек, за когото ти бях казал, а сега намирам това момче. Изчакай ме да попитам моите хора дали са го видели да излиза, а момчето да влиза вътре.

Излязъл Утер от палатката и кралят започнал гръмко да се смее, защото разбирал, че това е Мерлин. Утер попитал стоящите отвън стражници:

— Виждали ли сте някой да влиза или излиза, докато ходех да повикам брат ми?

А те му отвърнали:

— Докато ти влизаше и излизаше, никой друг освен краля и теб не е влизал вътре.

Тогава Утер отишъл при момчето и го попитал:

— Кога влезе ти в тази палатка?

А то му отговорило:

— Аз си бях тук, докато вие разговаряхте с възрастния човек.

Кралят прихнал да се смее, защото знаел, че това е Мерлин, и казал:

— Мили ми братко, не мисля, че ме лъжеш, но кажи ми, може ли това да е прислужникът на твоята дама?

— Не, това е невъзможно! — отвърнал му Утер.

— Хайде тогава да излезем навън и да влезем пак, за да видим дали той ще се върне.

Така те се запътили към войската, разменяйки по пътя си шеги. По едно време кралят срещнал един конник и му рекъл:

— Иди да видиш кой е в палатката на моя брат Утер.

Отишъл човекът и намерил в нея стареца, което и съобщил на краля: тогава Пандрагон и Утер се върнали обратно. Когато видял възрастния човек, Утер страшно се удивил и казал на краля:

— Господарю, виждате ли човека, който ме спаси и който попречи на Енджис да ме убие?

Ала владетелят не му отговорил, а спокойно се обърнал към Мерлин:

— Мерлине, искаш ли да кажа на моя брат кой си?

— Да, господарю — отвърнал му Мерлин, — искам да му кажеш.

Тогава кралят попитал брат си:

— Мили братко, къде е момчето, което ти донесе писмото?

А Утер му отвърнал:

— Господарю, та то стоеше тук преди малко, какво искате да направя?

Тогава кралят и Мерлин избухнали в смях и много се развеселили. Мерлин се обърнал към краля и му пошушнал на ухо какво съобщение бил получил Утер от своята приятелка:

— Върви, предай го на Утер.

Тогава кралят наистина отишъл при Утер и му казал:

— Любезни братко, изгубил си слугата, който ти е донесъл писмото от твоята приятелка.

— Защо ми напомняш за този слуга? — запитал го Утер.

— Заради добрите новини, който той ти е донесъл от нея — отвърнал му кралят. — А мога ли да кажа пред този мил човек какво ми е известно за тях?

Утер му дал съгласието си, защото мислел, че нямало човек, който би могъл да знае нещо за тях освен момчето, което му ги било донесло. Когато обаче изслушал обясненията на краля, той много се удивил и рекъл:

— Господарю, за Бога, кажи ми откъде се осведомяваш за тези чудеса, които ми разказваш и сега, а и друг път си го правил?

— Ще го сторя, ако този човек се съгласи — бил отговорът на краля.

— Господарю, защо това трябва да зависи от този човек? — недоумявал Утер.

— Защото не бих искал да го правя без негово позволение — обяснил кралят.

Тогава Утер се обърнал към Мерлин:

— Сеньор, моля те, позволи на брат ми да го каже.

— Нямам нищо против — отвърнал Мерлин.

Като чул това, кралят се обърнал към Утер и казал:

— Братко, бих искал да знаеш, че пред нас се намира най-мъдрият човек на света. Редно е също да си наясно, че момчето, което ти донесе писмото, не е никакъв слуга на приятелката ти, а той самият.

Утер останал смаян при тези думи и казал на краля:

— Господарю, как мога да знам това, което ми казваш?

Тогава кралят помолил Мерлин да му покаже за какво става дума.

— Ще направя така, че да види пред себе си двойник на момчето — отвърнал Мерлин и тутакси възприел образа на слугата, което довело Утер до такова слисване, че не можел думичка да продума.

— Утер, това е доказателство, че насреща ти стои Мерлин. Добре е да спечелиш неговото приятелство — рекъл му кралят.

Като чул това, Утер много се зарадвал и казал:

— Господарю, аз бих го помолил от все сърце да бъде мой приятел.

А Мерлин му отвърнал:

— Ще ти бъда такъв на драго сърце, но е добре да знаете някои неща за мен самия. Искам да сте наясно, че понякога ми се налага да се отдалечавам от хората. И да помните, че навсякъде, където отида или се озова, аз ще се грижа повече за вашето добруване, отколкото за това на другите хора. Колчем се окажете в затруднение, ще ви се притичвам на помощ. Ала ви моля, ако искате да имате моето приятелство, да не се сърдите, когато си заминавам. И всеки път, когато се връщам, да изразявате пред хората голяма радост. Хубаво е да знаете също така, че повече няма да сменям външността си, освен когато съм само пред вас, насаме. Затова сега ще отида във вашия дом преди вас. И онези, които и друг път са ме виждали, ще се затичат да ви кажат, че съм пристигнал. Щом ви съобщят новината, направете се, че сте много зарадвани от това. Те ще ви кажат още, че съм необикновен пророк. Ще ме питате за всичко, каквото вашият съвет пожелае, а аз ще ви давам напътствия за всичко, каквото ме попитате.

Така Мерлин се озовал при Пандрагон и брат му Утер, като се разбрал с тях да пребивава в образа, в който хората го познавали отпреди. Когато се срещнал с бившите членове от съвета на Вертижие, те много се зарадвали на неговата поява и веднага се затичали да известят на краля, че Мерлин се бил върнал. Като ги чул, кралят изобразил голяма радост и тръгнал насреща му, а всички, които обичали Мерлин, в един глас възкликнали:

— Мерлине, ето го краля, идва да се срещне с теб!

Кралят изразил огромна радост при срещата си с Мерлин, след което го завел в своя дом. Щом влезли вътре, членовете на кралския съвет се събрали и казали на владетеля:

— Господарю, помоли Мерлин да ти каже как да превземеш тази крепост и как ще завърши войната ни със саксонците. Стига да пожелае, той ще ни каже истината.

Кралят заявил, че непременно ще го попита. Сетне съветът се разпуснал и оставил владетеля да си свърши работата, защото той много искал да почете пророка. Три дни след пристигането на Мерлин Пандрагон отново събрал съвета, а после отишъл при него и му казал:

— Мерлине, моля те да ме посъветваш как да превзема тази крепост, а също така да ми кажеш дали ще успея да прогоня саксонците от нашите земи.

На което Мерлин отговорил:

— Господарю, бих искал да знаеш, че от часа, в който изгубиха Енджис, саксонците не се стремят към нищо друго, освен да напуснат страната ти. Дай им знак за това, като изпратиш при тях свои вестители с искане за примирие. Тогава ще ти обещаят да ти върнат всички земи. А ти ще им помогнеш да стигнат до границата и ще им дадеш кораби, с които да се приберат у дома.

— Мерлине, ти си невероятно умен! — възкликнал кралят. — Казваш да поискам пръв примирие, за да чуя какво ще ми кажат, без изобщо да съм ги питал.

Тогава кралят изпратил един от своите съветници на име Улфин, съпроводен от двама други свои служители, като им наредил да предадат посланието, което им връчил. Поели вестителите към крепостта, а когато обсадените в нея ги видели да идват, излезли да ги посрещнат с въпроса:

— Какво искат тези конници?

Улфин им отвърнал:

— Нашият крал иска примирие.

— На драго сърце ще се посъветваме по въпроса — отвърнали те.

Сетне се оттеглили настрана и си казали:

— Много сме отслабени, откакто Енджис си отиде. Кралят иска тримесечно примирие, а ние нямаме храна за толкова дълго време. Хайде да предложим да им върнем крепостта и да им даваме като обезщетение всяка година по десетима конника, десет девойки, десет сокола, десет кучета зайчари, десет бойни и сто парадни коня.

Всички се съгласили с това предложение, след което го съобщили на пратениците, а те побързали да се върнат при краля, Мерлин и другите барони. Като чул какви вести са му донесли пратениците, кралят попитал Мерлин как е най-добре да постъпят. Мерлин му отвърнал:

— Не влизайте повече в сблъсъци, ами им помогнете да излязат от страната. Дайте им кораби да отплават към други земи. Казвам ви, че никога не са изпитвали толкова голяма радост, понеже си мислеха, че ги чака скорошна смърт.

Както ги посъветвал Мерлин, така и постъпил кралят, който още на следващата сутрин проводил пратеници в неприятелския стан. Като чули предложенията му, противниците много се зарадвали, че се открива възможност да спасят живота си, защото виждали, че откакто били загубили Енджис, нямали никакви възможности да се борят.

Тези решения били оповестени из цялата страна, а кралят уредил неприятелите да бъдат отведени до пристанището и да им бъдат дадени кораби, с които да си отидат. Както вече стана дума, Мерлин знаел всички намерения на саксонците и успял не само да ги прогони извън страната, но и да оглави кралския съвет. Такъв той останал немалко време. Додето един ден не посетил краля, за да разговаря с него за някакви много важни дела.

Това силно раздразнило един от неговите барони, който отишъл при владетеля и му казал:

— Господарю, истинско чудо е, че имаш такава вяра на този човек, ала да знаеш, че всичките му дарби и умения произхождат от Дявола. Затова, ако си съгласен, аз бих направил опит да извадя на светло тази работа, така че всички да я видите.

На което кралят отговорил:

— Давам ти моето съгласие, но при едно условие: да не го разгневиш.

— Няма да му кажа и една думичка, която да бъде обидна — обещал баронът.

А той бил голям измамник, изпълнен с коварство — могъщ феодал, притежаващ големи богатства и наследствени имоти.

Един ден Мерлин дошъл в двора и кралят го посрещнал с голяма радост. Въпросният благородник поканил Мерлин на съвета, който се състоял само от петима души, и казал на краля:

— Господарю, пред теб се намира един от най-мъдрите хора на света. Чух го да предсказва каква смърт очаквала Вертижие и как щял да загине в огъня, който вие сте щели да разпалите, а то така и стана. Ето защо го моля да ми каже от каква смърт ще си отида аз. Стига да пожелае, той тутакси би могъл да ми предскаже това.

И кралят, и всички останали замолили Мерлин да изпълни желанието му. Тогава Мерлин, който знаел за коварните намерения на барона, рекъл:

— Сеньор, знай, че когато настъпи часът на твоята смърт, ти ще паднеш от коня и ще си счупиш врата. Така ще си отидеш от този свят.

Като чул това, баронът се обърнал към краля:

— Господарю — възкликнал той, — нали чу добре какво рече този човек!

Сетне помолил краля да се уединят на четири очи и му казал:

— Господарю, запомни добре какво предрече Мерлин. А аз ще го изпитам по още един начин.

Сетне се отправил към своите владения и си сменил одеждите. Като се предрешил в съвсем други дрехи, върнал се по най-бързия начин в града, където по онова време се намирал кралят, престорил се на болен и тайно помолил владетеля да му доведе Мерлин, ала така, че да не го разпознае. Кралят му обещал, че на драго сърце ще дойде, без да каже на никого за какво става дума. Сетне отишъл при Мерлин и му рекъл:

— Ела с мен в града да видиш един болен.

Повикал и още няколко души, които искал да дойдат заедно с него, и всички се упътили да видят болния. Когато пристигнали, жената на болния, която той бил подучил предварително, се хвърлила в нозете му:

— Господарю — замолила се тя, — за Бога, накарай твоя пророк да ми каже дали съпругът ми ще се излекува!

Кралят си придал много състрадателна физиономия и като погледнал Мерлин, рекъл му:

— Сеньор, да знаете, че този болен не би трябвало да умре от подобна болест в своето легло.

Болният пък, преструвайки се, че говори с голямо усилие, промълвил на Мерлин:

— Сеньор, за Бога, от каква смърт в края на краищата ще умра?

А Мерлин му отвърнал:

— В деня, в който умреш, ще бъдеш обесен. А ще бъдеш обесен в деня, в който ще умреш.

Сетне Мерлин се обърнал и давайки си вид на много ядосан, оставил краля и напуснал дома. А постъпил така, защото искал болният да каже на краля какво мисли.

Щом Мерлин излязъл навън и болникът се уверил в това, той тутакси се обърнал към краля:

— Господарю, ако досега не си знаел нищо, то знай занапред, че този човек е побъркан и лъже във всичко, което казва. Както сам видя, той на два пъти ми предсказа как ще умра от толкова различни видове смърт, че едната по никакъв начин не би могла да се съчетае с другата. Впрочем заради теб ще направя и трети опит: ще отида утре в едно абатство, ще се престоря на болен, ще изпратя абата при теб с уговорката да каже, че принадлежа на монашеското му братство. Той ще сподели колко е разтревожен и как се бои, че мога да умра, а после ще те помоли да дойдеш с него и да доведеш със себе си прочутия пророк. Давам ти дума, че това ще е последното изпитание, на което ще го подложа.

Кралят му обещал, че ще дойде и ще доведе със себе си Мерлин. Разделили се двамата и мнимият болен отишъл в едно абатство, устроил всичко така, както се бил зарекъл, и изпратил абата при краля. Владетелят от своя страна взел със себе си Мерлин и отишъл в абатството. Като пристигнали там, кралят влязъл в храма да присъства на отслужващата се литургия. По някое време абатът се приближил до него и го помолил да отидат заедно при болния. Кралят попитал Мерлин дали ще дойде с него.

— Да, разбира се — отвърнал му Мерлин.

Ала преди това пожелал да говори с брат му Утер. Тогава кралят събрал Мерлин и Утер насаме пред един олтар и Мерлин им казал следното:

— Сеньори, колкото повече общувам с вас, толкова повече се убеждавам във вашето неблагоразумие. Нима мислите, че не знам от каква смърт ще умре този глупак, който се опитва да ме изобличи? С Божията помощ съм много добре запознат и не ще пропусна да му я опиша. Пък и вие ще има да се чудите и маете. И то далеч повече от това, което ще ви кажа сега, отколкото от онова, което казах предишните два пъти.

— Мерлине — промълвил кралят в почуда, — възможно ли е човек да умре от подобна смърт?

А Мерлин му отвърнал:

— Ако не умре по този начин, никога повече не хващайте вяра на никоя моя приказка. Но аз знам всичко и за неговата смърт, и за твоята. И ти казвам, че ще видя твоя брат Утер на кралския трон, преди още да съм напуснал неговата компания.

Сетне кралят повел Мерлин и Утер към мястото, където ги очаквали. Като ги видял, абатът рекъл:

— Господарю, за Бога, помоли твоя пророк да каже дали този човек, който е тук, ще се излекува някога.

Кралят попитал Мерлин, а той, преструвайки се на ядосан, се обърнал към абата:

— Сеньор, никаква болест за умиране не го е налегнала, ами си е здрав и читав и може веднага да стане. Напразно се опитва той да ме изобличи, защото наистина ще умре от двата вида смърт, които вече описах. Ще му кажа и трети, още по-изненадващ от първите два. Знайте, че в деня, в който умре, този човек ще си счупи врата, ще се обеси и ще се удави. Който е жив, ще види как и трите вида смърт се съчетават в една. И напълно ще се убеди, че съм му казал истината.

Тогава мнимият болен рекъл на краля:

— Господарю, чу ли добре какви ги плещи този човек? Та той казва, че в деня на моята смърт съм щял да си счупя врата, да се обеся и да се удавя. Всички много добре знаят, че това е невъзможно да се случи нито на мен, нито някому другиму.

А кралят казал:

— Няма да му повярвам, преди да съм видял от каква смърт ще умреш.

Престорилият се на болен страшно се разгневил, когато чул, че Мерлин няма да бъде изхвърлен от двора, преди да е настъпила собствената му смърт. Така из цялата страна се разнесла мълвата за смъртта, която Мерлин бил предсказал, и всеки очаквал с голямо нетърпение, за да разбере дали пророкът наистина казва истината.

Минало време. Случило се така, че баронът, комуто била предсказана подобна смърт, яздел в обкръжението на голямо множество хора. Стигнали до една река, над която бил прехвърлен дървен мост. Минавайки по него, конят му се спънал и рухнал на колене, а конникът бил изхвърлен напред, паднал лошо на врата си и го счупил. Тялото му пък полетяло към водата, ала дрехата му се закачила о един от разхлопаните колове на моста по такъв начин, че слабините и краката му останали да стърчат над водата, а раменете и главата му потънали в нея: така той си счупил врата, обесил се и се удавил. Като го извадили от реката, околните подвикнали на хората, които се суетели около него:

— Сеньори, я вижте дали вратът му е счупен!

Те погледнали и казали, че несъмнено е счупен. Тогава Мерлин отишъл при Утер, когото много обичал, и му казал за смъртта на този човек, за обстоятелствата около нея и го помолил да съобщи за това на брат си, краля. Утер разказал на краля какво се е случило, а той много се удивил и му рекъл:

— Попитай го кога е станало всичко това.

Утер отишъл при Мерлин и го попитал, за да получи следния отговор:

— Това се случи вчера, а хората, които ще донесат новината, ще дойдат след шест дни. Междувременно аз си тръгвам. Не искам да бъда тук, когато пристигнат, защото ще ме обсипят с всевъзможни въпроси, които изобщо не желая да слушам, а и когато говоря пред хората, искам да го правя по завоалиран начин.

Такива думи отправил Мерлин към Утер, след което си тръгнал. Той пък отишъл при краля и му разказал всичко от игла до конец. Пандрагон силно се нажалил, защото мислел, че Мерлин се е разсърдил. Мерлин пък отпътувал за Нортумберландия, където разказал на Блез и за тези, и за други събития, давайки му сведения за неговата книга.

Така кралят и Утер изчакали до шестия ден, когато вестителите дошли и им разказали за загиналия барон. Тогава мнозина заявили, че никога няма да допуснат Мерлин да предскаже неща от бъдещето, без това предсказание да бъде записано. С това било положено началото на книгата с предсказанията на Мерлин както за английските крале, така и за други неща, за които пророкувал впоследствие.

Минало немалко време. През тези години Мерлин се бил превърнал в господар на Пандрагон и брат му Утер. Когато узнал за намеренията да записват на книга неговите думи, той съобщил това на Блез, а Блез от своя страна го попитал:

— Мерлине, а тяхната книга ще прилича ли на тази, която аз пиша?

— В никакъв случай — отвърнал му Мерлин. — Те ще записват събитията едва след като се случат.

Сетне Мерлин се върнал в кралския двор и там му били разказани всички новини, сякаш той не ги знаел. Мерлин пък започнал да говори неясни речи, записани в книгите му като пророчества. После отишъл при Пандрагон и брат му Утер и с прости думи им казал, че ги обича много и че им желае голямо щастие. Като го чули да говори толкова смирено, те много се удивили и настояли да им каже ясно и разбрано, каквото има да им каже, и в никакъв случай да не крие нещо, което ги засяга. На свой ред Мерлин отговорил:

— Няма да ви кажа нищо, което не би трябвало да ви казвам. Ще ви съобщя за голямо чудо, щом толкова много искате. Помните ли онези саксонци, които изгонихте от вашите владения след смъртта на Енджис? Всъщност Енджис принадлежеше на много знатен род и когато неговите родственици научили, че е мъртъв и че хората му са прогонени от вашите земи, обсъдили случая на своите съвети на старейшините и заявили, че додето не отмъстят за смъртта на Енджис, радост за тях няма да има. Затова и са взели решение да завоюват тази страна.

Когато чули това, Пандрагон и Утер страшно се удивили и попитали Мерлин:

— Нима имат толкова много хора, че да могат да надделеят над нашите?

А Мерлин им отвърнал:

— Срещу всеки въоръжен воин, който вие можете да извадите, те ще изправят двама. Така че ако не действате по възможно най-умния начин, те ще ви разгромят и ще завладеят кралството ви.

Без да се колебаят, двамата братя възкликнали:

— Няма да пренебрегнем и най-маловажното нещо, за което ни съветваш!

Сетне отново го попитали:

— Какво смяташ, кога ще пристигнат тези пълчища?

— На деветия ден от месец юни — бил отговорът на Мерлин. — Ала освен вас никой в цялото кралство не бива да знае това. Забранявам и на двама ви да обелвате и дума по този въпрос, а да правите само каквото ви кажа. Свикайте целия народ и му доставете възможно най-голямата радост, защото най-важното в случая е да спечелите сърцата на хората. Сетне пък ги помолете да се съберат до един с цялото си въоръжение в началото на юни край портите на Солсбъри. Така там ще се съсредоточат всички ваши сили. Оставете неприятелите необезпокоявано да слязат от корабите. Когато това стане, нека единият от вас да поведе половината от вашите хора, с което да накара противниците да се разположат между тях и реката: така и най-храбрите нашественици ще изпаднат в голяма уплаха. Казвам ви, че ако постъпите по този начин, ще спечелите победата.

Тогава и двамата братя в един глас го попитали:

— Мерлине, кажи ни, за Бога: ще загинем ли в тази битка?

На което Мерлин отвърнал:

— Не съществува на света нещо, което да има начало, а да няма край. Никой човек не бива да се бои от смъртта, стига да я приема по подобаващ начин. Всеки трябва да знае, че ще умре, и вие също трябва да го знаете.

Ала Пандрагон му напомнил:

— Онзи ден ти ми каза, че ме виждаш мъртъв също толкова ясно, колкото виждаш онзи, който се опитваше да те изобличи. Затова те моля да ми кажеш истината.

— Искам да донесете най-прочутите и най-спасителните мощехранителници с най-благотворните мощи, които притежавате. Бих искал също така да ми се закълнете в светините, които ще донесете, че за ваше добро и в името на вашата чест ще спазвате всичко, което ви наредя. Чак тогава ще ви разкажа по-подробно за онова, за което искате да узнаете.

Двамата сторили всичко точно както Мерлин им бил поръчал, след което му рекли:

— Мерлине, изпълнихме нареждането ти. Кажи ни сега защо ни накара да направим тези неща.

А Мерлин казал на краля:

— Кралю, задаваш ми въпрос за своята смърт и какъв ще бъде изходът от битката: ще ти отговоря така, щото повече да не трябва да ме питаш. Знаете ли какво се е заклел единият от вас за другия? Ако не знаете, ще ви го кажа. Заклели сте се, че ще водите тази битка като рицари, верни както един към друг, така и към Бог. Аз пък ще ви покажа как да бъдете предани, благочестиви и справедливи. Настоявам да се изповядате, защото за вас неумолимо настъпва друга епоха. Редно е да знаете, че един от двама ви ще напусне този свят. Онзи пък, който оцелее, ще построи най-хубавото и разкошно гробище, което би могъл да осъществи благодарение на моето влияние и подкрепа. Освен това аз ще сторя така, че да трае, додето свят светува.

Ето че времето изтекло и уреченият ден настанал. Отвсякъде при реката край Солсбъри се стекли несметни пълчища. Братята раздали огромни средства и разпределили между хората много прекрасни богатства. Междувременно се разчуло, че били пристигнали някакви кораби. Когато това достигнало до ушите на краля и брат му, те разбрали, че Мерлин им е казал истината. Тогава кралят наредил на своите свещеници и сановниците от Светата Църква да не остане във войската и един човек, който да не се е изповядал, а всички да си простят един другиму лошотията.

Не след дълго нашествениците слезли от корабите и стъпили безпрепятствено на земята^[11]. Там останали в продължение на осем дни, а на деветия се качили на конете и препуснали. Мерлин веднага съобщил на Пандрагон, че противниците препускат на конете си. Кралят пък го попитал как да постъпят.

— Ще изпратиш утре Утер начело на множеството хора. Когато види, че неприятелите се придвижват край реката, всички да се приближат на такова разстояние от тях, че да ги принудят да се устроят на стан. Щом се разположат в него, да оттегли хората, ала да държи противниците така изкъсо, че да не могат нито да мърдат, нито да препускат насам-натам. Тогава няма да има нашественик, който да не съжали, че се е озовал тук. И нека да ги притиска така в продължение на дванадесет дни. На тринадесетия, когато денят ще бъде ясен и хубав, въоръжи хората. Тогава ще видиш един аленочервен змей, който ще лети във въздуха между земята и небето. Като видите този символ на твоето име^[12], можеш да влезеш в сражение с пълната увереност, че твоите хора ще победят.

Двамата братя така и постъпили. Утер повел пълчищата и поставил неприятелите в голямо притеснение. Изминали дванадесет дни, а на тринадесетия, когато видели всички знамения да се появяват, те били готови за битка. Хората на Пандрагон смушкали здраво конете, които успели да съберат, и се понесли срещу саксонците. Като видял, че войската на краля вече е влязла в сражението, Утер със своите бойци връхлетял противника с не по-малък, ако не и с по-голям устрем.

Така, както сигурно сте чували, започнала битката при Солсбъри. Пандрагон загинал в нея, Утер спечелил победата, а мнозина — и бедни, и богати — се простили с живота си. Смъртта така вилнеела сред саксонците, че никой от тях не оцелял, защото или били избити до крак, или се изподавили в реката. Така приключила битката при Солсбъри.

След смъртта на Пандрагон победителят Утер бил провъзгласен за крал. Той заповядал да погребат всички тела на загиналите християни, така че всеки на свой ред се погрижил подобаващо за своя приятел. Сетне Утер наредил да донесат трупа на своя брат заедно с убитите воини и да изпишат върху гробницата името на всеки от тях, а на Пандрагон издигнал най-високата гробница, като забранил да вписват името му на нея с довода, че само пълни глупаци не биха разпознали, че е на брат му.

Като приключил с всичко това, Утер отишъл в Лондон начело на своята войска. Там той бил посрещнат от всички сановници на Светата Църква, които му поднесли короната. На петнадесетия ден от коронясването в двора му се явил Мерлин. Кралят го посрещнал с голяма радост, а Мерлин му казал:

— Искам да известиш на твоя народ какво споделих с теб по отношение на саксонците, когато се бяха насочили към твоите земи, а също и да изпълниш своята част от клетвата, която си дадохте ти и крал Пандрагон.

Сетне съобщил на Утер символиката на змея, който летял във въздуха, с думите:

— Да знаеш, че змеят бе дошъл, за да даде знак за смъртта на крал Пандрагон и твоето коронясване.

И както гласи мълвата, именно поради това новокоронясаният крал бил наречен Утерпандрагон.

Изминало много време, през което Мерлин бил в мир и съгласие с Утерпандрагон и неговия съвет. Един ден, когато владетелят бил в своето кралство, Мерлин го заговорил и му казал:

— Какво ще направиш за Пандрагон, който лежи в Солсбъри?

Утерпандрагон отвърнал:

— Ще направя каквото пожелаеш.

— Ти ми се закле, че ще построиш гробище. Аз пък обещах да сторя така, че то да пребъде, додето свят светува — припомнил му Мерлин. — Хайде, изпълни клетвата си и аз ще удържа на моята дума.

— Мерлине, но какво бих могъл да направя? — зачудил се Утерпандрагон.

— Запретни се да извършиш нещо нечувано, за което хората ще говорят вовеки веков — насърчил го Мерлин.

— На твое разположение съм — отвърнал му кралят.

— Чуй ме тогава — обяснил му Мерлин. — Проводи свои хора да намерят големи камъни в Ирландия. Сетне прати корабите си, за да докарат тези камъни оттам. Няма да има толкова големи канари, че да не мога да ги вдигна. Аз също ще отида там, за да им покажа какви точно да донесат.

Изпратил Утерпандрагон най-могъщите си кораби и голямо множество хора. Когато пристигнали на мястото, Мерлин им показал поредица от огромни камъни и им казал:

— Сеньори, ето ги камъните, които ще отнесете оттук.

Като ги видели, те сметнали, че говори детинщини, и му казали, че ако ще всички заедно да се хванат, пак няма да могат да помръднат дори един от тях:

— И, Бог да ни е на помощ, нито ще натоварим на корабите твоите камъни, нито сами ще се качим на тях.

— Значи идването ви е било напълно безсмислено — отвърнал им Мерлин.

Сетне работниците се върнали при Утерпандрагон и му разказали за невероятната работа, която Мерлин ги карал да извършат, а кралят им казал:

— Добре, потрайте, докато той си дойде.

Когато и той се появил, кралят му преразказал какво бил чул от своите хора, на което Мерлин отвърнал:

— От мига, в който те не се справиха със задачата, реших сам да изпълня моята клетва.

Тогава Мерлин със силата на своята вещина пренесъл камъните от Ирландия в гробището на Солсбъри. Те и до ден-днешен се намират там^[13]. Когато пристигнали, Утерпандрагон заедно с голяма част от свитата си отишъл да ги види. Като ги съгледали, те възкликнали, че едва ли има човек, който да е виждал толкова големи камъни, и че дори една-единствена от тези канари едва ли би могла да бъде пренесена, пък ако ще и с усилията на целия народ. Хората най-много се дивели на това, как Мерлин е съумял да ги докара дотук, без никой да го е видял, нито разбрал. Мерлин от своя страна ги подканил да изправят камъните, защото щели да изглеждат далеч по-добре, ако са прави, отколкото полегнали. На което Утерпандрагон отвърнал:

— Това никой човек не може да стори, Бог ми е свидетел, освен ако ти не се заемеш.

— Отдръпнете се тогава и аз ще ги изправя — наредил им Мерлин. — Така ще съм изпълнил обета си към Пандрагон, че ще извърша в негова чест неща, каквито не биха могли нито да бъдат видени, нито разбрани.

Сетне Мерлин изправил камъните в гробището на Солсбъри. Така неговото дело се съхранило във вековете.

Мерлин обикнал много Утерпандрагон и му служил дълго, тъй като знаел, че и той споделял неговата обич. Един ден Мерлин го дръпнал настрана и му казал:

— Редно е да ти разкрия най-важното познание, което притежавам. Виждам, че тази страна изцяло ти принадлежи. И понеже те обичам, не съм искал да ми правиш каквито и да било признания. Ала нима не те спасих от попълзновенията на Енджис, който искаше да те убие? Само за това би трябвало много да ме обичаш. На което Утерпандрагон отвърнал:

— Няма твое нареждане, което аз да не изпълня, стига силите ми да го позволяват.

— Ако го изпълниш, ползата ще бъде изцяло за теб — насърчил го Мерлин, — защото ще те науча как без особени усилия да спечелиш обичта на Иисус Христос.

— Мерлине, кажи без притеснения всичко, каквото си наумил — призовал го кралят.

— Господарю — започнал Мерлин, — бих искал да си наясно, че знам всички извършени, казани и отминали неща, и това се дължи на дяволската природа, която притежавам. Ала нашият Господ, Който е тъй могъщ, ми даде способността да познавам и нещата, които предстои да се сбъднат. Поради това и дяволите ме изпуснаха от своята власт и аз никога не бих се подчинил на тяхната воля. Сега знаеш откъде идва умението ми да върша нещата, които върша.

Мерлин помълчал малко и продължил:

— Господарю, ще ти кажа онова, което нашият Господ иска да знаеш. А като го узнаеш, гледай да постъпваш винаги в съгласие с Неговата воля. Господарю, ти трябва да вярваш, че нашият Господ е дошъл на земята, за да спаси света, че е седял на Тайната вечеря и е казал: „Един от вас ще Ме предаде.“ И онзи, който извършил това престъпление, излязъл и си отишъл. Сетне станало така, че Бог приел смъртта заради нас. Ала един войник поискал тялото Му от човека, който притежавал властта да му Го даде, и Го снел от кръста, на който Той бил разпнат. После Бог възкръснал и след Божието възмездие този войник отишъл в една пустинна местност заедно с част от своето потомство и немалко други хора, които го съпровождали. Там ги налегнал голям глад и те се оплакали на рицаря, който бил техен господар, да се помоли на Бог, защото много страдали от тази беда.

Нашият Господ му заръчал да устрои трапеза в памет на Тайната вечеря. Рицарят имал един съсъд, който той положил върху трапезата, след като я застлал цялата с бяла покривка с изключение на мястото пред себе си. С помощта на този съсъд присъстващите били разделени на добри и лоши. Господарю, който можел да седне на тази маса, се изпълвали всички желания на сърцето му. На нея винаги имало едно празно място, символизиращо мястото, на което Юда седял по време на Тайната вечеря в деня, когато научил, че нашият Господ казва тези думи за него. Това място останало празно като символ на трапезата на рицаря, додето Господ не турил да седне на него друг човек, за да допълни броя на апостолите до дванадесет. Така нашият Господ изпълнил сърдечната молба на човека. На тази втора трапеза нарекли съсъда, от който извирала цялата благодат, Граал^[14].

И ако благоволиш да ми се довериш, ще устроиш трета подобна трапеза, този път в името на Светата Троица. И за трите трапези символът ще е числото на Троицата — три. Аз пък те уверявам, че ако ме послушаш, ще те споходят големи добрини — и душевни, и телесни. По твое време ще настъпят такива събития, на които много ще има да се дивиш. Решиш ли да последваш моя съвет, аз ще ти помагам във всичко. Вярвай ми, че ако я устроиш, това ще е едно от нещата, за които сред народа много ще се говори. Решиш ли, непременно ще я направиш, а аз ще ти бъда в помощ.

Така говорел Мерлин на Утерпандрагон, а той му отвърнал:

— Не искам нашият Господ да губи нищо заради мен. Затова нямай съмнение, че изцяло ти се доверявам.

Тогава Мерлин му казал:

— Господарю, устрой я там, където прецениш за най-добре.

А Утерпандрагон му отвърнал:

— Искам да бъде там, където ти решиш.

— Тогава я направи в град Кардуел^[15], в Уелс. На Петдесетница събери там хората от цялото кралство. Приготви се да им раздадеш щедри дарове и ми набери хора, готови да изпълняват моята воля. От тях аз ще подбера най-подходящите да седнат на подобно място.

Така кралят оповестил из цялото си кралство поръчаното му от Мерлин. Пророкът пък си отишъл и поръчал да изработят трапезата. И когато наближила Петдесетница, кралят отпътувал за Кардуел в Уелс и попитал Мерлин как се е справил.

— Много добре, господарю — бил отговорът на Мерлин.

И тъй, народът се събрал в Кардуел. Кралят се обърнал към пророка:

— Мерлине, кои хора ще избереш да седнат на тази трапеза?

— Господарю, утре ще видиш неща, които не си предполагал, че ще се случат пред очите ти. Ще подбера петдесет от най-видните мъже в тази страна. Седнат ли веднъж на трапезата, няма повече да пожелаят нито да се върнат в страната си.

Сетне Мерлин пристъпил, избрал хората и им казал да седнат. Седнали те, а Мерлин ги обиколил и показал на краля празното място. Мнозина други също го видели, ала освен Мерлин и краля никой не знаел каква е неговата символика. Като свършил всичко това, Мерлин поръчал на краля да седне и той. Ала кралят казал, че няма да седне, преди да види, че на всички присъстващи е поднесена храна; след което наредил това да бъде направено и не пожелал да мръдне, докато заповедта му не била изпълнена. Едва тогава отишъл да седне при тях.

Така се събирали на всеки осем дни. Кралят раздавал щедри подаръци и прелестни украшения за дамите и госпожиците. По някое време кралят попитал седящите на трапезата как се чувстват, а те му отвърнали:

— Господарю, нямаме никакво намерение да си тръгваме оттук, а точно обратното, ще повикаме нашите жени и деца в този град. И ще живеем в угода на нашия Господ, защото такова е нашето желание.

Кралят отново ги попитал:

— Сеньори, всички ли изпитвате едно и също желание?

— Да, господарю — отвърнали му те, — и много се чудим как е могло да стане всичко това, защото повечето от нас никога преди не са се познавали. А се обикнахме един другиго едва ли не както синът трябва да обича баща си, ако не и повече. Имаме усещането, че стига смъртта да не ни разлъчи, ние никога не ще се разделим.

Чувайки ги да говорят така, кралят бил обзет от голямо удивление, а и всички, които ги видели, останали много смаяни. Възрадван от това, владетелят наредил да бъдат почитани в града по същия начин, както самият той.

Когато множеството си заминало, кралят отишъл при Мерлин и му казал:

— Мерлине, очевидно казаното от теб бе истина. Сега съм твърдо убеден, че нашият Господ е искал тази трапеза да бъде устроена. Продължава обаче да ме гложди недоумението за празното място, така че бих искал да те помоля да ми кажеш знаеш ли кой ще го заеме.

На което Мерлин отвърнал:

— Това, което мога да ти кажа, е, че докато си жив, то няма да бъде заето. Човекът, комуто е отредено да го заеме, ще бъде синът на Ален Дебелия, който живее в тази страна. Същият този Ален преди време е седял на святата трапеза на Йосиф. Ала той все още не си е намерил жена, нито подозира, че предстои да му се роди син. Освен това човекът, комуто предстои да го заеме, ще трябва да пребивава на мястото, където се намира и Граалът. Пазителите му обаче никога не са виждали да се случва подобно нещо, защото то няма да се сбъдне през твоя живот, а по времето на краля, който ще те смени на престола. Моля те обаче да събираш своя съвет и да държиш своя двор в Кардуел, а и сам да пребиваваш в този град, както и да уреждаш там ежегодните си празненства.

След като помълчал малко, Мерлин завършил с думите:

— Аз заминавам и дълго време няма да се връщам тук.

— Но къде ще отидеш? — попитал го удивен кралят. — Нима няма да бъдеш в този град, когато ще идвам тук с целия си двор?

— Не, няма да бъда — отвърнал му Мерлин. — А и не бих могъл да бъда, защото искам хората от твоята свита да повярват в това, на което ще станат свидетели, а не да казват, че аз съм причината за всичко случващо се.

Така Мерлин се сбогувал с Утерпандрагон и отишъл в Нортумберландия при Блез, за да му разкаже за протеклите събития и за учредяването на тази трапеза. След време Утерпандрагон свикал своя съвет, на който дошли всички барони. Присъствал и херцог дьо Тинтагел, който довел със себе си своя син и съпругата си Игерна^[16].

Още щом я съгледал, Утерпандрагон се влюбил в нея, ала нито веднъж не показал чувствата си, освен че поглеждал с по-голяма възхита към нея, отколкото към останалите. Ала тя взела предпазни мерки, защото разбрала, че кралят я гледа с по-голяма възхита, отколкото другите жени. Имайки това наум, тя се стараела да го избягва колкото се може повече и да се явява възможно най-рядко пред очите му, защото била много достойна и красива, а също и вярна на своя съпруг жена.

Увлечен от любовта си по нея, а и в стремежа си да преодолее сдържаността й, кралят дарил накити на всички дами, а на Игерна изпратил такива скъпоценности, каквито смятал, че най-много ще й харесат. Тя не посмяла да откаже подаръка, защото всички останали приели кралските дарове. Взела ги, но почувствала в сърцето си, че кралят е проявил тази щедрост единствено заради нея и заради желанието си тя да приеме украшенията: друг път той не бил правил нещо подобно.

И тъй, Утерпандрагон, все още неженен, свикал своя съвет. Обладан от неудържима любов към Игерна, той не знаел какво да направи. Разпуснал се съветът, а кралят помолил своите барони да дойдат отново на Петдесетница. Съобщил го и на дамите и госпожиците, които го уверили, че с най-голямо желание ще дойдат отново. Сетне изпроводил с големи почести херцог и херцогиня дьо Тинтагел. На Игерна казал само, че отнасяла със себе си сърцето му, но тя изобщо не показала, че го е чула. Сбогували се, Игерна си заминала, а Утерпандрагон останал в Кардуел.

Ала където и да отидел, сърцето му било все при херцогинята. Така продължил да страда чак до Петдесетница. Ето че бароните и дамите отново се събрали при него. Кралят преливал от щастие, че Игерна била дошла, и на празника раздал много щедри подаръци на благородниците и техните дами. Когато седнали да пируват, кралят поставил херцога и Игерна срещу себе си. Както погледите, така и цялото му поведение били толкова красноречиви, щото у Игерна не останали никакви съмнения, че кралят е влюбен в нея.

След края на празника всеки тръгнал да се прибира у дома. Кралят обаче ги помолил и дори настоял да се върнат, когато им нареди: всички го уверили, че безпрекословно ще го сторят.

Утерпандрагон пребивавал в голяма безутешност през цялата година и взел, че се оплакал на двама свои близки, разкривайки им душащата го мъка по Игерна, а те му казали:

— Господарю, няма нещо, което да ни заръчаш и ние да не извършим, стига само да е по силите ни.

— Но какво бих могъл да направя? — продължил да се тюхка кралят.

— Повикай всички свои хора заедно с жените си в Кардуел — посъветвали го те — и им нареди да се подготвят, че ще прекарат тук петнадесет дни. По някое време все ще ти се отвори възможност да се видиш с Игерна.

Той така и сторил: разпратил вестители да ги повикат, и те дошли. Кралят отново раздал прекрасни дарове на благородниците и техните дами. Когато съветът се събрал, той преливал от радост. Поговорил си тогава с един свой съветник на име Улфин и го попитал как да постъпи, че любовта към Игерна да не го убие. А Улфин отвърнал:

— Трябва да си много кекав, за да умреш заради едното желание да си легнеш с жена, пък която и да е тя. Да вземем мен, който съм никой в сравнение с теб — ако се влюбя като теб, няма и да си помисля да умирам. Чуло ли се е някога жена, ухажвана и умолявана от човек, който има възможността щедро да възнаграждава хората около себе си, да е отказала на неговото желание? А ти си взел да се притесняваш!

Тогава кралят му се примолил:

— Улфине, златни ти уста! Очевидно знаеш много добре какво трябва да се направи. Затова те моля да ми помогнеш по всякакъв начин, стига да е в твоите възможности. Вземи колкото искаш богатства от моята съкровищница и ги раздай на всички от нейната свита, пък и поговори на Игерна по начин, който прецениш, че ще бъде в моя изгода.

— Ще направя каквото мога — обещал Улфин.

Улфин и кралят се заели да изпълнят своя замисъл. По някое време Улфин казал на краля:

— Господарю, гледай да бъдеш заедно с херцога, а аз ще се постарая да поговоря с Игерна.

Кралят много се зарадвал и на него, и на свитата му, и дал на всички щедри дарове. Улфин успял да заговори Игерна и да й каже всичко онова, което смятал, че ще й направи най-силно впечатление, а наред с това на няколко пъти й поднесъл много красиви накити. Игерна се съпротивлявала и не искала да ги вземе. Накрая дръпнала Улфин настрана и го попитала:

— Улфине, защо искаш да ми дадеш тези накити и скъпи дарове?

А той й отвърнал:

— Заради твоя ум и голямата ти красота, а също и заради достойното ти поведение. Пък и аз не бих могъл да ти дам нищо, защото всички богатства на краля са твои, на твое разположение и на твоята воля.

— Какво? — извикала смаяна Игерна.

— Притежаваш сърцето на онзи, комуто всички хора в този град са длъжни да се подчиняват — обяснил й Улфин. — А неговото сърце е на твоите заповеди: по тази причина всички в този град зависят от твоето благоволение.

— За какво сърце ми говориш, човеко? — продължила да недоумява Игерна.

— За сърцето на краля — открил се най-сетне Улфин.

Тогава Игерна вдигнала ръка, прекръстила се и възкликнала:

— Господи, какъв предател е нашият крал, щом се преструва, че е пръв приятел на херцога, а всъщност иска да го опозори, а и мен — също. Улфине, гледай никога повече да не си споменал за това, защото, Бог ми е свидетел, ще кажа на моя съпруг. Достатъчно му е само да чуе за това, и ти ще си мъртъв. Уверявам те, че ще си премълча само този път.

На което Улфин отвърнал:

— Госпожо, за мен ще бъде чест да умра за моя господар. Никога никоя дама не е отклонявала желанието на краля да му бъде приятелка, а той те обича повече от всичко на тази земя — и живо, и мъртво. Но все пак се надявам, че се шегуваш. Госпожо, за Бога, бъди милостива към краля и знай, че не можеш да се защитиш срещу волята на владетеля.

— Не! — отвърнала през плач Игерна. — Стига Богу да е угодно, ще направя така, че никога повече няма да се появя там, където той би могъл да ме види.

Разделили се Улфин и Игерна. Улфин отишъл при краля и му предал какво му била казала неговата възлюбена, а той му отвърнал, че точно така би трябвало да говори една истинска дама:

— Продължавай обаче да си настоятелен пред нея.

Ден по-късно кралят седнал на трапезата, а херцогът се настанил до него. Пред краля имало прекрасна златна купа. Улфин веднага го посъветвал да изпрати тази купа на Игерна. Той изправил глава и рекъл:

— Сеньор херцоже, кажи на Игерна да вземе тази купа и да пие с най-добри чувства към мен. А аз ще й изпратя прекрасно вино по един от твоите благородници.

Без да усети каквато и да било уловка, херцогът възкликнал:

— Господарю, много ти благодаря! Знам, че и тя ще я приеме на драго сърце.

Тогава херцогът повикал едного от своята свита на име Бретел и му казал:

— Бретеле, занеси тази купа, дар от краля на твоята господарка, и й кажи да пие от нея с най-добри чувства към него.

Бретел влез купата, отишъл при Игерна и й рекъл:

— Госпожо, Утерпандрагон ти изпраща тази купа, а херцогът иска да я приемеш като дар от краля и да пиеш с най-добри чувства към него.

Като го чула, Игерна силно се засрамила, изчервила се, взела купата и отпила, а сетне понечила да я върне обратно. Бретел обаче я възпрял:

— Госпожо, господарят каза да я задържиш.

После Бретел се върнал при краля и му благодарил от името на Игерна, макар тя да не била промълвила и дума. След края на гощавката Улфин отишъл да види какво прави Игерна и я намерил дълбоко замислена. Тя му казала:

— Улфине, кралят много подло ми изпрати една своя купа. Но, кълна се в Бог, ще кажа на моя съпруг за срамната измама, която ми готвите двамата — ти и той.

На което Улфин отвърнал:

— Няма да направиш такава глупост, защото съпругът ти никога няма да ти повярва.

— Проклет да бъде, който прикрие истината от него! — извикала Игерна.

В това време кралят хванал херцога под ръка и му казал:

— Хайде да наобиколим нашите прекрасни дами.

— С удоволствие — съгласил се херцогът.

Двамата тръгнали от стая на стая. Ала той ходел така с единствената цел да види Игерна, и тя прекрасно го знаела.

Така целия ден Игерна прекарала в мъка и тъга, а през нощта херцогът се прибрал в своя дом. Още с влизането си я намерил да плаче в своята стая. Като я видял разплакана, той я взел в прегръдките си и я целунал, защото много я обичал, след което я попитал:

— Любима, защо плачеш?

А тя му отвърнала:

— Съпруже, повече не мога да крия от теб. Господарю мой, кралят каза, че е влюбен в мен. И всички тези съвети, които свиква, всички тези дами, които кани, всичко е единствено заради мен. Днес ти ме накара да приема неговата купа и ми нареди да пия с най-добри чувства към него. Заради всичко това бих предпочела да съм мъртва!

Като чул разказа на съпругата си, херцогът изпитал голяма болка, защото много я обичал, повикал хората от своята свита и им наредил:

— Сеньори, пригответе се да отпътуваме и не ме питайте защо, докато сам не ви кажа.

Както им наредил херцогът, така и сторили. Сетне яхнал коня си, подир него същото сторила Игерна и всички потеглили по възможно най-потайния начин. Така херцогът си отишъл в своето владение и отвел жена си и хората от свитата със себе си.

На сутринта, когато вече бил далеч, в града настанал голям смут и на краля било донесено, че херцогът си бил заминал. Това страшно го разгневило и той събрал своите барони:

— Сеньори — обърнал се той към тях, — посъветвайте ме как да постъпя след обидата, която херцогът нанесе на моя съвет.

Всички в един глас заявили, че е извършил голяма глупост:

— Изобщо нямаме представа как ще успее да се оправдае.

Така говорели, защото не знаели причината, поради която херцогът си бил тръгнал. Тогава думата отново взел кралят:

— Ще го повикам, ако сте съгласни, да дойде и да даде обяснение за произвола, който извърши, като си тръгна по този начин.

Всички изразили съгласие и одобрили казаното от краля. На това пратеничество заминали двама благородника, които препускали, докато не пристигнали в Тинтагел.

Още с идването си те намерили херцога и му предали посланието така, както им било заръчано. Като го чул, херцогът си дал сметка, че ще трябва да заведе и съпругата си, и затова отговорил на вестителя, че няма да дойде на съвета:

— Защото кралят ни стори такива неща — и на мен, и на моите близки, — че е грехота и да му вярвам, и да го обичам. Призовавам за свидетел Бог, Който знае много добре какво ми е сторил той в своето владение и защо е грехота както да му вярвам, така и да го обичам.

С този отговор пратениците отпътували от Тинтагел и не след дълго се явили пред краля. Тогава херцогът свикал най-доверените си хора и говорил пред тях. Обяснил им защо си е тръгнал от Кардуел и каква е била непочтеността на владетеля към неговата съпруга. Като го изслушали, всички възкликнали, че това, ако даде Господ, не ще се случи и че на краля трябва да бъде отмъстено, задето е извършил такова безчестие спрямо своя подчинен. После херцогът ги призовал:

— Сеньори, за Бога, помогнете ми да защитя владенията си, ако кралят реши да ме нападне!

Всички в хор му отвърнали, че няма да се поколебаят да го сторят.

Междувременно вестителите пристигнали в Кардуел, явили се пред краля и му предали отговора на херцога. Владетелят силно се разгневил и помолил своите барони да му помогнат, за да си отмъсти за унижението, което му бил нанесъл херцогът. Те му отвърнали, че няма как да му откажат, но го молят в името на благородството най-напред да му обяви война, чието начало ще бъде след четиридесет дни.

Кралят така и сторил, но призовал своите васали да се явят пред Тинтагел, за да воюват срещу херцога.

— Ще бъдем там, господарю! — отвърнали му те.

Тогава кралят изпратил свои вестители, за да обявят на херцога война, която щяла да започне след четиридесет дни. Херцогът започнал усилена подготовка да се отбранява. Вестителите се завърнали при краля и му известили, че херцогът щял да се съпротивлява. Като ги чул, той страшно се ядосал, нахокал бароните си и нахлул в земите на херцога начело на голяма войска. Като научил за приближаването му, херцогът се изплашил, не посмял да му се опълчи, а се оттеглил в една силна крепост, докато съпругата си изпратил в друга. Кралят се допитал до своя съвет, който го насърчил да обсади крепостта, което той и сторил.

Обсадил кралят своя херцог в неговата крепост, ала минало много време, без да успее да я превземе. На всичко отгоре бил много притеснен за любовта на Игерна. Така един ден, както седял в палатката си, той горчиво се разплакал. Щом го видели да плаче, хората му излезли до едного навън, оставяйки го съвсем сам. Като узнал това, Улфин, който по това време бил другаде, веднага отишъл при него. Заварил го облян в сълзи, натъжил се много и го попитал защо плаче. А кралят отвърнал:

— Плача за Игерна и виждам, че е по-добре да умра, защото вече съвсем съм изгубил и сън, и покой, които са необходими за всеки човек. Знам, че това ще ме вкара в гроба, затова имай милост към мен.

— Господарю, имаш много слабо сърце, щом се каниш да мреш заради една жена — опитал се да го утеши Улфин. — Де да беше тук Мерлин, щеше да ти даде добър съвет.

— Боя се, че май го ядосах — промълвил кралят, — защото изтече много време, откакто не се е вестявал, където и да отида. Може пък да не одобрява, че съм влюбен в жената на мой васал. Ала аз не мога повече! Не мога да се противя на сърцето си, а то пък ми казва, че не бива да продължавам войната.

На което Улфин отвърнал:

— Знам, че той те обича и ако е здрав и читав, ще дойде да ти даде съвет.

Така Улфин утешил краля и му казал да смени разплаканата си физиономия с весела, да изобрази голяма радост, след което да свика хората си и да прекарва времето заедно с тях: така голяма част от болката му щяла да се уталожи. Той пък отвърнал, че несъмнено така и щял да постъпи. С което разговорът им приключил.

Дълго време кралят продължавал да стои пред крепостта и да я обсажда, но така и не съумявал да я превземе. Един ден Улфин яздел на кон във военния стан, когато срещнал непознат човек. Ненадейно човекът се обърнал към него:

— Сеньор Улфин, бих искал да си поговорим насаме, но нека да е извън стана.

— На твое разположение съм — отвърнал му Улфин.

Двамата излезли извън лагера: човекът — пеша, Улфин — на коня си. По някое време Улфин слязъл от коня, за да разговаря с възрастния човек, и го попитал кой е, а той му отвърнал:

— Аз съм един старец, както сигурно си забелязал. Когато бях млад, хората ме смятаха за мъдрец. Сеньор Улфин, до преди малко се намирах в Тинтагел, но при мен дойде един човек, който ми каза, че вашият крал Утерпандрагон бил влюбен в една жена — тази на херцога. И сега опустошавал земите му, защото херцогът я бил отвел от Кардуел. Ако ми обещаете добро възнаграждение, ще ви посоча един човек, който ще позволи на краля да говори с Игерна и ще му даде добри съвети как да има успех в любовта.

Като чул тези думи, Улфин страшно се удивил откъде биха могли да му идват наум нещата, които изрича, и го помолил да му посочи човека, който ще даде съвети на краля. Човекът обаче го предупредил:

— Най-напред бих искал да знам какво ще е възнаграждението, което кралят ще му даде.

На което Улфин отвърнал:

— Като поговоря с краля, ще те намеря ли отново тук?

— Ще намериш или мен, или мой пратеник по средата на пътя между това място и войската.

Тогава Улфин се разделил с него и побързал да отиде при краля, за да му съобщи за думите, изречени от непознатия старец. Като ги чул, той се засмял и рекъл:

— Улфине, ако го видиш утре, ще го разпознаеш ли?

— Има си хас да не го разпозная! Той е просто един старец. Утре сутринта трябва да дойде там долу, за да се срещнем и да му кажа какво ще е възнаграждението, което ще му дадеш.

Кралят се разсмял и помислил, че това няма как да не е бил Мерлин. На сутринта препуснал към мястото, накъдето го повел Улфин. Още щом излезли от стана, срещнали недъгав мъж и докато минавали покрай него, той се провикнал:

— Кралю, ако Бог дари сърцето ти с онова същество, което то най-много обича, дай ми нещо, та и аз да съм ти благодарен.

Кралят се засмял и се обърнал към Улфин:

— Ще направиш ли нещо за мен?

— Няма нещо, което не бих направил за теб, стига да е по силите ми — отвърнал му Улфин.

— Иди тогава — наредил му кралят — и се постави в услуга на този недъгав човек, кажи му, че не нося със себе си нищо друго, което да му дам.

Улфин веднага отишъл и седнал при човека. Като го видял да сяда до себе си, сакатият го попитал:

— Какво търсиш тук?

А Улфин му отвърнал:

— Кралят ме изпраща при теб, защото иска да съм на твое разположение.

Като чул това, недъгавият се засмял и казал:

— Кралят се е усетил! Той ме разпознава далеч по-добре от теб. Върни се при него и му кажи, че ще направи голяма грешка, ако все така гледа да наложи своята воля. Известявам му освен това, че е проявил добра интуиция, за която ще бъде възнаграден.

Улфин се върнал и разказал на краля какво му бил казал сакатият човек. Слушайки го, той възкликнал:

— Улфине, знаеш ли кой е бил този уродлив мъж, комуто те бях дал? Да знаеш, че това беше човекът, с когото си говорил вчера.

А Улфин му отвърнал:

— Господарю, нима един и същ човек би могъл да се обезобрази до такава степен?

— Това са номерата на Мерлин — обяснил му кралят, — който по този начин се глуми с нас. Още в мига, в който пожелае да разберем, че е той, ще ни даде много ясен знак за това.

Не след дълго Мерлин се явил пред кралската палатка в познатия на всички свой облик и попитал къде се намира кралят. Като чул това, владетелят толкова много се зарадвал, че не можел и дума да промълви. Сетне казал на Улфин:

— Сега ще се убедиш в онова, което ти казах за Мерлин, щом вече е дошъл тук.

На което Улфин отвърнал:

— Господарю, ще видя дали си извлякъл полза от това, че си пожелал да се подчиняваш на неговата воля. Защото няма човек на света, който по-добре може да ти помогне да спечелиш любовта на Игерна.

Тогава кралят отишъл в своята палатка и устроил голям пир в чест на Мерлин. Той от своя страна го попитал дали ще се закълне, че ще му даде каквото му бъде поискано.

— Ще се закълна без никакво колебание — отвърнал му кралят.

Тогава Мерлин се обърнал и към Улфин с въпроса дали и той ще стори същото. А Улфин му отвърнал:

— За мен е истинска мъка, че все още не съм се заклел.

Като чул тези думи, Мерлин се засмял и казал:

— Щом клетвите бъдат произнесени, ще ви съобщя кое как ще стане.

Утерпандрагон веднага наредил да донесат светините, положил ги върху една книга и двамата с Улфин, изпълнявайки желанието на Мерлин, се заклели, че кралят ще му даде каквото той пожелае. Щом полагането на клетвата приключило, Мерлин отишъл при краля и му казал:

— Господарю, ще е добре да отидеш по най-достолепния начин в крепостта, където се намира Игерна, защото тя е изключително почтена жена, изпълнена с вярност към Бог и своя съпруг. Ти обаче ще видиш колко е могъща моята власт да осъществя твоето желание.

Сетне обяснил най-подробно на краля:

— Господарю, ще ти придам външността на херцога, така че тя изобщо няма да те разпознае. Освен това херцогът има двама конника, които са му неотлъчни спътници: единият се казва Бретел, а другият — Журден. Ще сторя така, че Улфин да изглежда като Журден, а аз ще приема облика на Бретел и ще отворя портата на крепостта, където е Игерна, а сетне ще те заведа да легнеш с нея. Ала ще трябва да си тръгнеш много рано призори, защото ще получиш много жестоки новини. И гледай да не кажеш на никого къде отиваш!

Кралят обещал, че никому няма и думичка да промълви, след което Мерлин ги подканил:

— Да вървим, а аз ще ви променя физиономиите по пътя.

Кралят побързал да изпълни по най-бързия начин всичко, което Мерлин му бил заръчал. По някое време Мерлин отишъл при него и му казал:

— Аз свърших моята работа. Не забравяй ти да свършиш своята.

Сетне препуснали и яздили, додето не се озовали в близост до Тинтагел. Тогава Мерлин рекъл на краля:

— Господарю, остани тук, а ние с Улфин ще пообиколим малко.

Не след дълго Мерлин се върнал при краля с някаква трева в ръце.

— Господарю, натрий си лицето с тази трева — казал му той.

Кралят я взел и още щом си натрил лицето, тутакси приел облика на херцога. Мерлин от своя страна се превърнал в Бретел, а Улфин съответно в Журден. Сетне се отправили към Тинтагел и наредили да им отворят портите. Един от стражите побързал да съобщи на херцогинята, че господарят се бил върнал.

Кралят влязъл в града, а Мерлин го отвел в двореца, ала първо го дръпнал настрана и настоял да си придаде възможно най-радостен вид. Така тримата стигнали до покоите на Игерна. А още щом научила, че херцогът се бил върнал, Игерна възлегнала върху ложето. Когато Утер я видял да лежи толкова красива, кръвта в жилите му мигом кипнала. Мерлин и Улфин помогнали на владетеля да се събуе по най-бързия начин и да се мушне до херцогинята.

Утерпандрагон и Игерна прекарали заедно този нощ. За това време тя заченала наследник, който впоследствие бил наречен крал Артур. Призори дошли новини, че херцогът е убит, а крепостта му — превзета. Като научили за това, Мерлин и Улфин накарали господаря си да стане и да се облече с най-голямата бързина, на която бил способен. На тръгване кралят целунал Игерна. Когато се озовали насред полето, Мерлин му съобщил:

— Кралю, аз удържах на думата си. Очаквам и ти да сториш същото. Освен това искам да знаеш, че Игерна е заченала твой наследник. Така че опиши прекараната нощ и нека този запис да остане мое притежание.

— Ща ти го дам — отвърнал му кралят, — защото такава е била моята клетва.

Така Улфин записал разказа за зачеването на детето. А Мерлин дръпнал краля настрана и му рекъл:

— Господарю, Игерна не бива в никакъв случай да узнае нито че си я изиграл, нито че си я заплодил. Това ще бъде нещото, което най-много ще я склони да се подчини на твоята воля. А и така ще ми помогнеш и аз да се сдобия с дете.

Сетне Мерлин се сбогувал с краля, който се върнал във войската, а той се упътил към Нортумберландия при Блез. Кралят побързал да свика хората от своята свита, за да ги попита как според тях би трябвало да се държи при новите обстоятелства. А те му казали:

— Господарю, съветваме те да сключиш мир с херцогинята и с васалите на херцога, защото това ще ти донесе само почести и уважение.

Тогава кралят им наредил да се отправят към Тинтагел, за да преговарят с херцогинята.

— Кажете й, че няма сили да се бори с мен — настоял той.

Освен това заповядал да й известят, че ако съветът й стигнел до същия извод, той щял да сключи мир в нейна изгода.

Бароните потеглили към Тинтагел, а кралят останал насаме с Улфин и му казал:

— Улфине, какво ще ме посъветваш за този мир? Струва ми се, че ти вече си го договорил.

— Ако съм го договорил — отвърнал Улфин, — би трябвало да знаеш дали ти харесва, или не.

— Да, харесва ми — заявил Утерпандрагон.

Тогава Улфин му казал:

— Господарю, не се бъркай повече в тези преговори, а само накрая обяви, че утвърждаваш договореното. Аз ще ти я доведа.

Кралят го обсипал с горещи молби да го стори.

Междувременно кралските пратеници пристигнали в Тинтагел, срещнали се с херцогинята и васалите на херцога и съобщили новината, че херцогът бил убит, и то изцяло по негова вина, след което заявили, че кралят приемал това с прискърбие и че щял да сключи мир с херцогинята и нейните васали. Те били наясно, че нямат сили да се защитават срещу войските на краля, а от друга страна, той им предлагал мир. Затова казали, че искат да се посъветват.

Оттеглили се васалите на херцога заедно с вдовицата му в една стая и след като се посъветвали, решили, че трябва да сключат мир и че от двете злини трябва да изберат по-малката. Като чула съвета им, херцогинята заключила:

— Сеньори, ще се придържам към вашето решение, защото не мога никому да имам по-голямо доверие, отколкото на вас.

Сетне съветниците се завърнали и думата взел един от най-мъдрите измежду тях, задавайки на кралските пратеници следния въпрос:

— Сеньори, какво обезщетение ще благоволи кралят да заплати на моята господарка за смъртта на съпруга й?

— Уважаеми сеньор — отвърнали те, — нямаме представа каква е волята на нашия господар по този въпрос. Но кралят каза, че ще постъпи така, както неговите хора го посъветват.

— Нямаме повече въпроси — заявили съветниците.

После се условили за нова среща петнадесет дни по-късно. Така денят бил определен и пратениците се върнали при краля, за да му разкажат как са протекли преговорите.

Нямало как, кралят трябвало да изчака тези петнадесет дни, през които си говорил за много неща с Улфин. Междувременно херцогинята поискала от краля разрешително, за да се яви в уречения ден в неговата войска за подписването на мирния договор. Кралят заявил, че той ще уреди безопасното й преминаване и изпратил своите барони да я съпроводят. Когато пристигнала в стана, кралят свикал на съвет всички свои барони. Там той попитал хората на херцогинята какво обезщетение е готова да приеме за смъртта на своя съпруг. Съветниците на дамата отвърнали:

— Господарю, херцогинята не е пристигнала тук, за да иска, а за да узнае какво ще бъде обезщетението, което ще благоволиш да дадеш за покойния й съпруг.

Кралят се обърнал към бароните си със следния въпрос:

— Сеньори, на какви условия би трябвало да сключа мир с тази дама?

Бароните се заколебали:

— Не знаем какво ти е на сърцето така, както ти го знаеш.

— Ей сега ще ви кажа какво ми е на сърцето — отвърнал им той. — Сеньори, вие до едного сте мои хора и мои съветници, и аз оставям този спор изцяло на вашата преценка, така че внимавайте какво решение ще вземете, защото няма нещо, което да ме посъветвате, и аз да не го сторя.

— Няма защо повече да те питаме — заявили те. — Ала това, което ни казваш, е много важен въпрос и е редно да ни увериш, че няма да изпитваш лоши чувства към нас.

Тук обаче се намесил Улфин:

— Сеньори — обърнал се той към присъстващите, — струва ми се, че вземате краля за глупак и че не вярвате на онова, което ви говори.

— Не е така, Улфине — възпротивили се те, — вярваме му и затова се обръщаме към него с молба да те прати в съвета и ти лично според силите си да ни препоръчаш кое е право и кое — правилно.

Когато чул, че го молят да им прати Улфин за съветник, кралят се престорил на много ядосан и казал:

— Улфине, върви, съветвай ги с мое разрешение по най-добрия начин, който ти е по силите.

— На драго сърце, господарю — отвърнал Улфин.

Сетне всички барони се събрали на съвета и го попитали:

— Улфине, какво ще ни посъветваш?

— Ще ви кажа моето мнение — отговорил им Улфин. — И каквото кажа тук, същото ще казвам навсякъде, където отида. Знаете, че херцогът загина заради краля и от неговата войска, каквато и вина да носеше към него. Едва ли обаче е извършил чак такова прегрешение, че да си е заслужавало да умре. Не е ли вярно това, което ви казвам? Освен това вие знаете, че херцогинята е останала бременна и че кралят е опустошил земите й, знаете също така, че тя е най-съвършената дама на света — и най-красивата, и най-умната. Наясно сте и че родителите на херцога са понесли щети с неговата смърт и е напълно справедливо кралят да им възстанови голяма част от загубите, за да си възвърне тяхната обич. Затова си мисля, че той едва ли ще може да възмезди целия нанесен ущърб освен ако не я вземе за съпруга. Струва ми се, че е длъжен да стори това както за да я обезщети, така и за да съхрани нашата обич, а и заради всички в кралството, които ще одобрят подобна постъпка. Сетне трябва да омъжи и дъщерята на херцога за крал Лот от Оркни и по този начин хората ще го смятат за достоен крал. Ето — приключил Улфин, — чухте моето мнение. Хайде, кажете вашето, ако това не ви харесва.

— Ти ни даде най-прекрасния съвет, който някога простосмъртен човек е могъл да измисли! — възкликнали бароните. — Ако и кралят го приеме, ние горещо го препоръчваме.

На което Улфин отвърнал:

— Не казвате кой знае какво, но ако сте напълно съгласни, то аз ще му докладвам за вашето решение. А ето го и крал Лот от Оркни, на когото в най-голяма степен разчитам за постигането на мира.

Крал Лот също си казал думата:

— Каквито и отговорности да сте ми възложили, аз не бих искал да отлагаме нито ден сключването на мира.

Когато бароните чули и крал Лот да дава своето съгласие, всички чистосърдечно се присъединили към общото решение. Сетне се явили пред Утерпандрагон и от името на съвета думата взел Улфин:

— Господарю, ще приемете ли решението относно мира, което тези благородници са взели?

— Да, ако херцогинята и нейните приятели са съгласни — отвърнал кралят.

Тогава Улфин докладвал за какво са се споразумели. Като го изслушал, кралят казал:

— Щом и крал Лот от Оркни го приема, приемам го и аз.

— Да, приемам го — потвърдил крал Лот.

Тогава Улфин отишъл при представителите на херцогинята и ги попитал:

— Приемате ли мира при тези условия?

А те му отвърнали:

— Никога никой крал не е давал по-щедро обезщетение за смъртта на свой васал, така че на драга воля го приемаме.

Сетне всяка от двете страни подписала споразумението. Така кралят се оженил за Игерна. Тя имала три дъщери от херцога. Едната я взел крал Лот от Оркни: от нея произлязъл Мордред, както и рицарите Говен^[17], Гахерис^[18] и Гарет^[19].

Крал Ниотрес от Гарлерот взел втората дъщеря на име Батарда. А третата дъщеря носела името Морга. По съвет на приятелите си тя била изпратена да учи в женски манастир. Ученето така й споряло, че овладяла много добре някои науки, и най-вече астрономия и физика, служела си с тях много добре, додето хората толкова се удивили от нейните умения, че я нарекли феята Моргана. Кралят не пропуснал да даде образование и на другите си деца.

И тъй, кралят взел Игерна за съпруга. Една нощ, докато лежал до нея, той я попитал от кого носи дете, защото не би могла да забременее нито от него, нито от херцога, който доста време преди смъртта си не си бил лягал с нея. Тогава кралицата заплакала и казала:

— Господарю, ако ми обещаеш, че няма да ми посегнеш, ще ти кажа истината.

— Можеш да ми кажеш всичко — отвърнал й кралят.

Като чула, че кралят я насърчава да говори, без да се страхува, тя се зарадвала и му разказала, без да преиначи нищо от това, което той вече прекрасно знаел, как един мъж в облика на предишния й съпруг бил легнал с нея в покоите на херцога. Когато свършила своя разказ, кралят казал:

— Трябва да внимаваш никой да не научи за това, защото ще бъдеш опозорена. Тъй като с право можем да смятаме, че това дете не е нито мое, нито твое, моля те да го дадеш на човек, когото ще ти посоча, така щото никой повече да не чуе нищо за него.

— Господарю — отвърнала му тя, — с мен и всичко, което ми принадлежи, можеш да постъпваш, както намериш за добре.

Тогава кралят отишъл при Улфин и му предал целия си разговор с кралицата.

— Сега можеш да видиш, господарю — отвърнал му той, — колко умна и вярна съпруга е тя, след като не е посмяла да те излъже за една толкова голяма и мрачна тайна. Ала ти очевидно чудесно си свършил работата на Мерлин, защото инак той не би могъл да се сдобие с дете!

Всичко вървяло по този начин в продължение на шест месеца, когато Мерлин трябвало да се върне. Той удържал на думата си и с пристигането си тайно се срещнал с Улфин, за да научи от него каквото му било необходимо, а Улфин му казал истината за всичко, което знаел. Поговорили си те, а после кралят го изпратил да потърси Мерлин. Събрали се тримата и владетелят разказал на Мерлин как бил уредил нещата с кралицата и как, оженвайки се за нея, бил договорил мирното споразумение.

На което Мерлин отвърнал:

— Господарю, Улфин е освободен от своя грях, който си навлече, уреждайки любовните ти отношения с кралицата. Ала аз още не съм освободен от прегрешението, че с моите хитрини ти помогнах да я измамиш и допринесох за зачеването на детето, което тя носи и чийто баща си остава загадка за нея.

— Ала ти си толкова умен — отбелязал кралят, — че при всяко положение ще съумееш да се отървеш.

— И все пак се нуждая от помощта ти, господарю — отвърнал му Мерлин.

Кралят заявил, че на драго сърце ще стори каквото е необходимо, след което Мерлин продължил:

— Господарю, в този град има един свестен мъж с добродетелна съпруга, която току-що е родила син. Човекът изобщо не е богат. Искам да му осигуриш достатъчно пари, за да даде той своето дете за отглеждане на неизвестна нему жена и да приеме друг младенец, който да бъде захранен с млякото на собствената му жена.

— Разбира се! — бил отговорът на краля.

Сетне Мерлин отишъл при Блез в Нортумберландия, а кралят повикал въпросния човек, който се оказал рицар, и го посрещнал с голяма радост. Рицарят не можел да разбере защо е цялата тази суетня наоколо. По някое време кралят се обърнал към него:

— Любезни приятелю, има едно нещо, което искам да споделя с теб, но трябва да пазиш казаното в пълна тайна.

— Господарю, ще направя всичко, както пожелаеш — отвърнал му той.

— Присъни ми се прекрасно видение, че съпругата ти е родила син.

— Това е самата истина, господарю.

— В такъв случай — рекъл кралят — искам да отбиеш своя син от майка му и да го пратиш за отглеждане на друга жена по твой избор, а на съпругата си да дадеш младенец, който ще ти бъде донесен от един човек. Ще го вземеш и оставиш на жена си да го откърми.

— Съгласен съм — отвърнал рицарят.

Сетне се прибрал у дома и убедил съпругата си да изпратят своя син за отглеждане при други хора в града. Отбила го тя, но се почувствала много посрамена.

Междувременно настанал и часът кралицата да ражда. В деня преди това Мерлин се явил тайно в кралския двор и провел с Улфин следния разговор:

— Улфине, безкрайно съм доволен от краля: той много ловко успя да постигне онова, за което го бях помолил. Кажи му сега да свърши две неща: да отиде при кралицата и да й съобщи, че утре след полунощ ще й се роди дете; после да я убеди, че трябва да го даде на първия мъж, когото срещне извън покоите си. На мен ми е време да си тръгвам.

— Няма ли да разговаряш с краля? — зачудил се Улфин.

— Не и този път — отвърнал Мерлин.

Улфин побързал да отиде при краля и да му предаде думите на Мерлин. Кралят от своя страна влязъл при кралицата и й казал:

— Мила съпруго, тази нощ ще се сдобиеш с дете. Дай го на някоя от твоите доверени дами да го изнесе от покоите; нареди й да го предаде на първия мъж, когото срещне.

— Ще го сторя непременно — отвърнала му тя, — стига Господ да ми даде живот.

Така приключил техният разговор. Кралицата родила точно в часа, който кралят й бил посочил, а после го дала на една от своите придворни дами с думите:

— Госпожо, вземи моето дете, отнеси го до вратата и го дай на мъжа, който ще намериш там.

Дамата сторила точно както господарката й била наредила. Отворила вратата и дала детето на един изключително красив мъж, когото заварила там, но когото никога преди не била виждала: това бил Мерлин. Той тутакси отишъл при рицаря, който трябвало да бъде негов пазител, и му казал:

— Нося ти това дете и те моля да го отхраниш и отгледаш по-щедро дори от собственото си дете. Искам да знаеш, че аз съм Мерлин и че това дете принадлежи на крал Утерпандрагон: един ден то ще бъде владетелят на тази страна. И на всяка цена да го кръстиш!

— Господарю, ще сторя всичко на драго сърце! — възкликнал рицарят. — А какво име да му дам?

— Ще се казва Артур. А сега си тръгвам, защото нямам какво повече да правя тук.

Така двамата се разделили. Всъщност човекът, комуто било дадено детето, се наричал Ентор^[20]. Той отишъл при съпругата си и й казал:

— Съпруго, ето го детето, което те помолих да приемеш.

— А кръстено ли е? — било първото, което тя попитала.

— Да, и името му е Артур.

Тя го поела да го накърми.

Дните се нижели. Дълго време Утерпандрагон управлявал своята страна, но легнал тежко болен. Тогава на много места във владенията му се надигнали саксонците, поради което свикал бароните на съвет. Те му казали, че стига да може, трябва да им отмъсти. Той ги призовал да отидат на война, както е редно едни благородници да постъпват за благото на своя владетел. А те му отвърнали:

— Разбира се, че ще отидем.

И наистина отишли, ала били разгромени. Кралят изгубил по-голямата част от своите хора.

Когато до него достигнали новините за поражението, той много се разгневил. Събрали се при него оцелелите от полесражението. А саксонците, почувствали се веднъж победители в битката, набрали още по-големи пълчища и още повече усилили своята мощ.

Мерлин, който, разбира се, знаел всичко, дошъл при Утерпандрагон, който вече почти бил изминал земния си път. Като разбрал, че Мерлин е дошъл, той искрено му се зарадвал. Още с идването си Мерлин му казал:

— Господарю, много си уплашен.

А кралят му отвърнал:

— Мерлине, как няма да съм уплашен, когато съм нападнат. Онези, които би трябвало да ми служат, съсипаха цялото ми кралство, а моите хора са разгромени и избити. Моля те, посъветвай ме какво да правя при това положение.

— Ще ти дам съвет — насърчил го Мерлин. — Събери своите хора, нареди да те качат на носилка и върви да се биеш срещу неприятелите: помни, че ще ги победиш. А след сражението раздай всичките си съкровища и приеми смъртта.

— Мерлине, как е детето, което ти поверих? — попитал го кралят.

— Пораснало е голямо и красиво, и е добре отгледано — бил отговорът му.

— Мерлине, а ще те видя ли някога?

— Да, един път, не повече.

Разделили се кралят и Мерлин. Владетелят свикал своите хора и им заявил, че отива да се бие с неприятеля. И наистина, качен на носилка потеглил към бойното поле. Срещнали се със саксонците, влезли в битка с тях и ги победили за утеха на своя владетел, след като избили несметен брой врагове. В страната на краля се възцарил мир, а неприятелите били разгромени.

Кралят се завърнал в Логрия. Спомнил си тогава какво му бил казал Мерлин и раздал цялото си богатство, подпомогнат от съвета на служителите на Светата Църква. Така постъпил кралят — раздал всичко, каквото притежавал, без да остави нищо за себе си, показвайки с това смирението си пред Бог. Сетне болестта му се утежнила, а в Логрия заприиждали тълпи хора, нажалени от наближаващата му смърт, защото виждали, че тя е неминуема.

Положението му вече било толкова тежко, че изгубил дар слово и от три дни не можел да говори. Тогава в града дошъл Мерлин, който, разбира се, всичко знаел. Бароните го поканили на своя съвет и му казали:

— Мерлине, кралят, когото ти толкова много обичаше, май е мъртъв.

Ала Мерлин им отвърнал:

— Изобщо не сте прави. Никой не умира, ако свършва така красиво, пък и той все още не си е отишъл.

— Мислим, че е — настояли те, — защото от три дни дума не е промълвил. Няма и да промълви занапред.

— Не, ще промълви — отвърнал им Мерлин — стига Бог да иска това. Елате с мен, аз ще го накарам да проговори.

— Това би било най-голямото чудо на света — възкликнали те, а Мерлин им отвърнал:

— Хайде, идвайте, ще го накарам да проговори.

Отишли те в покоите, където лежал кралят, и отворили всички прозорци. Владетелят погледнал към Мерлин, обърнал се към него и — по всичко изглеждало — го познал.

— Който иска да чуе думите му — рекъл Мерлин, — нека да се приближи и ще ги чуе.

— Мерлине — отново се учудили присъстващите, — нима мислиш, че той може да говори?

— Ще се убедите сами — отвърнал им Мерлин.

Обърнал се към краля и много тихо му прошепнал на ухото:

— Утерпандрагоне, ти си заслужи наистина прекрасен край, стига душата ти да е същата, каквато е видимостта на делата ти. Сега мога да ти кажа, че твоят син Артур ще бъде владетел на тази страна след теб и ще попълни Кръглата маса, която ти основа.

А Утерпандрагон му отвърнал:

— Мерлине, кажи му да се моли на Иисус за мен.

— Сеньори, чухте последната дума на краля. Той няма да проговори никога повече.

Така през нощта приключил животът на краля, а смъртта му била отбелязана с велики почести.

Утерпандрагон оставил страната си без наследник и на следващия ден бароните се събрали, за да обявят новия крал, ала така и не можели да постигнат съгласие. Тогава Мерлин им казал:

— Сеньори, ако ми се доверите, ще ви дам добър съвет. Знаете, че наближава празникът на Рождество Христово. Отправете към нашия Господ молитвите си и нека както Той е бил роден от Дева Мария, така сега вие да получите от Него ясен знак, чрез който народът да види и разбере, че с Неговата воля сте направили своя избор на крал. Обещавам ви, че ако постъпите по този начин, нашият Господ ще ви даде истински знак за Своята воля.

— Няма жив човек, изпълнен с вяра в Бог — отвърнали бароните, — който да не приеме твоя съвет!

Всички приели съвета на Мерлин. Той пък си взел сбогом с Улфин, който го помолил да се върне по Рождество, за да види дали казаното от него ще се окаже вярно. Ала Мерлин му отвърнал:

— Няма да се връщам преди края на избора.

Сетне отпътувал при Блез, давайки съвет на всички останали да се съберат в Логрия, за да видят по Рождество избора на Иисус: хората разбрали и приели да бъде така. После зачакали да дойде Рождество.

Междувременно Ентор бил отгледал детето, хранейки го единствено с млякото на своята жена, додето то не се превърнало в красив младеж. Всъщност Ентор не знаел кого обича повече — своя собствен син или повереното му дете. Да не говорим, че никога не го наричал по друг начин, освен свой син: пък и юношата нямал съмнения, че е точно такъв.

На празника на Вси Светии преди Рождество Ентор посветил сина си в рицарско звание, а в навечерието на празника юношата, както всички останали рицари, дошъл в Логрия. По това време — все с намерението да уредят нещата съгласно съветите на Мерлин — там се било стекло духовенството от цялото кралство, а също и бароните, имащи поне някакво влияние.

Та когато се насъбрали, те били в празнично настроение и се обръщали в молитвите си към нашия Господ да им изпрати човек, способен да поддържа християнската вяра. Започнала първата литургия. Когато свършила, едни се разотишли, но други останали край катедралата. Тогава един от най-мъдрите мъже в страната се възправил и преди да е започнала втората литургия, заговорил пред множеството:

— Дами и господа, молете се на нашия Господ да ни изпрати крал и водач, който да бъде крепител на Светата Църква и пазител и спасител на народа. Ние не сме в състояние да се споразумеем за неговия избор, защото не сме достатъчно мъдри: затова нека сега се помолим на нашия Господ да ни изпрати знамение, с което на днешния ден ще можем да го разпознаем.

Архиепископът подел втората литургия и стигнал до четенето на евангелието. Когато стигнали до евхаристията — а това било вече на разсъмване, — се появила голяма квадратна каменна канара със забита в нея наковалня, а в наковалнята бил втъкнат меч. Хората, които видели това чудо, се завтекли към църквата, за да го съобщят на народа. Архиепископът излязъл навън, носейки светена вода и скъпоценни реликви. Отишъл да види камъка, напръскал го със светената вода и изрекъл онова, което било изписано върху меча: то гласяло, че който съумее да го извлече от канарата, ще бъде крал по волята на Иисус. След като прочел тези думи, архиепископът ги оповестил на народа. Пред канарата била поставена стража, а всички се отправили обратно към църквата, пеейки: Слава Тебе, Господи!

Мъдрият мъж, който малко преди това бил говорил пред множеството, им рекъл:

— Сеньори, Бог отвърна на нашите молби, като ни изпрати чудо! Моля ви, нека никой да не оспорва този избор.

Всички видни мъже заявили, че искат да изтеглят меча със силата, която притежават. Ала думата взел архиепископът, който им рекъл:

— Сеньори, у вас няма толкова мъдрост, колкото бих желал! Уверявам ви, че в тези неща богатството и знатният произход не струват нищо, ако не са съчетани с Божията мощ. Моята вяра в Него е такава, че съм убеден в едно: ако избраникът Му все още не е роден, то мечът няма да бъде изваден от канарата, докато в края на краищата той не дойде и не го извлече оттам.

Благородниците се съгласили и заявили, че мислите му са основателни: затова щели да се придържат към неговата воля. Архиепископът се зарадвал да чуе това и казал:

— Сеньори, искам да изпитам стотина от най-видните благородници, за да науча дали ще могат да го изтеглят от камъка.

И те се опитали, ала никой не успял да го стори. Тогава свещеникът призовал всички присъстващи да опитат силата си, което те и направили, ала отново без успех. Разочаровани от напразните си усилия, те се разотишли по домовете, за да закусят, а после излезли в полето, за да участват в един турнир.

След като се сражавали известно време, те разменили щитовете си със своите оръженосци и отново подновили турнира. Ала така се увлекли в битката, че тя се превърнала в безразборна схватка, в която побързали да се включат, грабвайки оръжията си, и останалите граждани.

Ентор бил произвел старшия си син Кей в рицарско звание на празника Вси Светии преди Рождество. Кей изпратил брат си Артур да донесе от дома меча му. Артур отишъл в дома му, ала така и не успял да го вземе, защото стаята, в която се намирал, била заключена. Затова се върнал при катедралата и измъкнал забития в канарата меч, скрил го под диплите на дрехата си и се завтекъл към своя брат. Като го видял, той го попитал:

— Къде ми е мечът?

— Не можах да го взема, но ти нося друг — отвърнал Артур.

— И откъде го взе?

— Измъкнах го от камъка, който се намира пред катедралата.

Кей го взел, сложил го под гънките на туниката си и го показал на своя баща. Като го видял, той го попитал:

— Откъде си взел този меч?

— От камъка пред катедралата — отвърнал Кей.

— Не ме лъжи, защото като науча истината, ще изгубиш любовта ми завинаги — развълнувал се Ентор.

— Артур ми го даде, когато го пратих да вземе моя меч. Не знам откъде го е взел.

При тези му думи Ентор възкликнал:

— Дай ми го веднага, синко! Ти нямаш никакво право да го държиш!

Сетне повикал Артур и му рекъл:

— Скъпи сине, занеси този меч там, откъдето си го взел.

Артур взел меча и го забил обратно в камъка. Ентор извикал на Кей:

— Хайде, измъкни го, ако можеш!

Той отишъл, ала не могъл да го измъкне. Тогава Ентор се обърнал към Артур:

— Каква полза ще имам, ако те направя крал?

— Такава, каквато заслужава да има моят баща — отвърнал му Артур.

— Аз не съм твой баща, а само твой хранител и възпитател — признал му Ентор.

Като чул това, Артур се разплакал. Ала баща му се заел да го утешава и му казал, че ако стане крал, трябва да назначи Кей за сенешал и да не го снема от този пост дори в случай, че извърши престъпление:

— Въпреки че е глуповат и прост, ще трябва да го търпиш, защото недостатъците си е наследил от жената, която го е откърмила. Всъщност заради теб той е бил лишен от една по-добра природа.

Артур обещал да изпълни поисканото и се заклел върху домашните светини. Тогава Ентор отишъл при архиепископа и му казал:

— Сеньор, представям ти моя син, който все още не се е сдобил с рицарско звание. По негова молба му позволих да се опита да извади меча.

Тогава архиепископът и бароните се събрали край канарата и Ентор извикал:

— Артуре, поднеси меча на архиепископа!

Артур го грабнал, измъкнал го от скалата и го поднесъл на архиепископа. Като го получил, той взел Артур в прегръдките си и на висок глас запял: Слава Тебе, Господи! След което повел Артур към катедралата.

Ала бароните, които присъствали на това събитие, били много разтревожени и казали, че няма да допуснат някакъв си младеж от простолюдието да им стане господар. На което архиепископът отговорил:

— Уважаеми сеньори, нашият Господ най-добре знае кой какво представлява — нещо, на което вие сте неспособни.

Ентор с целия си род, подкрепен от голямо множество, застанали на страната на Артур. Простолюдието и феодалите били против него. Тогава архиепископът се намесил решително:

— Сеньори, дори целият свят да се противопостави на този избор, а нашият Господ единствен да е за него, той пак ще пребъде. Ще ви покажа знаменията, изпратени от Господ като доказателство за това. Хайде, Артуре, любезни ми братко, иди и върни меча на мястото, откъдето си го взел.

Пред погледите на всички Артур го отнесъл обратно и го забил в камъка. Виждайки това, архиепископът се обърнал към множеството:

— Никой никога не е виждал по-ясен и красноречив начин на избор! Хайде, сеньори барони и богати граждани, вървете и се опитайте: вижте дали можете да измъкнете меча от камъка.

Ала никой от тях не успял да го стори. Тогава архиепископът отново взел думата:

— Наистина е голям глупак онзи, който дръзва да върви против волята на Иисус.

— Това не е нашето намерение — възкликнали те, — но се чувстваме много засегнати, че някакъв хлапак ще трябва да ни стане господар. Молим те, владико, да оставиш меча в скалата до Сретение!

Архиепископът изпълнил молбата им. Мечът останал забит в скалата. С настъпването на Сретение Господне целият народ се насъбрал и всеки, който пожелал, се опитал да го изтегли оттам. Архиепископът отишъл при Артур и му рекъл:

— Върви, скъпи синко, и ми донеси меча!

Артур излязъл напред, скочил върху скалата и му го донесъл. Когато множеството го видяло, започнало да плаче. А архиепископът казал:

— Сеньори, ще се намери ли сред вас някой, който би желал да оспори този избор?

Богаташите тутакси се развикали:

— Владико, молим те да изчакаш до Великден! Ако и тогава не дойде човек, комуто е по силите да изтегли меча, ще се подчиним на този младеж, както ни призоваваш. Ако пък искаш да стане другояче, всеки от нас ще стори най-доброто, на което е способен.

— Ако изчакам до Великден — попитал ги архиепископът, — ще го приемете ли за ваш господар?

— Да — отвърнали му те.

— Любезни братко — обърнал се архиепископът към Артур, — забий меча обратно, защото няма как да бъдеш лишен от честта, която Бог ти е обещал.

Артур излязъл пред всички и забил меча в скалата, където останал да стои непоклатимо, както и преди. Тогава владиката, който бил взел младежа под своя опека, му казал:

— Артуре, би трябвало да си наясно, че ще станеш крал. Насочи сега всички свои мисли към това, как да станеш достоен човек; изпълни се оттук насетне с решимостта да бъдеш добър крал.

— Сеньор — отвърнал му Артур, — ще последвам твоя съвет.

— И няма да съжаляваш! — насърчил го архиепископът. — Сега трябва да разпределиш почетните длъжности в своята свита и да избереш сенешал и шамбелан.

— Сеньор — отговорил му Артур, — повикай баща ми Ентор.

Така по волята на Артур Кей бил избран за сенешал.

Нещата останали непроменени до Великден, когато бароните пристигнали в Логрия. След като се събрали в навечерието на Великден, архиепископът ги поканил в своята резиденция и се обърнал към тях:

— Сеньори, приемете този юноша за ваш господар!

— Сеньор — отвърнали му феодалите, — не искаме да оспорваме избора на Иисус, но сме направо изумени, че едно най-обикновено момче ще ни бъде господар.

— Сеньори, вие не сте добри християни, ако се обявявате против волята на нашия Господ! — повишил глас архиепископът.

— Не искаме да му се противопоставяме, но направи ни и ти някои отстъпки! — настояли бароните. — През каквото и изпитание да е преминал този младеж, ние не знаем почти нищо за него! Молим те, преди да бъде коронясан за крал, позволи ни да го изпитаме що за човек смята да бъде той, и макар засега да сме в почти пълно неведение, когато видим начина, по който действа, все някой от нас ще бъде в състояние да разчете бъдещите му намерения.

— Съгласни ли сте — предложил архиепископът — да отложим избора и коронясването му до Петдесетница?

— Съгласни сме, сеньор — отвърнали те, — но само в случай, че той се окаже негоден да бъде наш крал.

Изчакали до следващия ден, когато Артур отново бил отведен до канарата. Той изтръгнал меча от нея, както го бил правил и преди, и тогава присъстващите го вдигнали на ръце и го приели за свой крал. Сетне настояли да остави меча обратно и да говори с тях. Той отговорил, че на драго сърце ще го стори, с думите:

— Сеньори, ще направя всичко, което поискате.

Тогава бароните му казали:

— Сеньор, видно е, че нашият Господ иска на ни бъдеш крал, а щом такава е Неговата воля, то тя е и наша воля. Приемаме те за свой господар и искаме в качеството си на твои васали да ползваме феодалните си владения. Молим те обаче като наш повелител да отложиш коронясването си до Петдесетница, без това да те лишава от властта както над нас, така и над цялото кралство. Бъди така добър да ни отговориш, без да свикваш съвет за това.

Без да се колебае, Артур отвърнал:

— Сеньори, по въпроса за приемането на уверенията ви във вярност и за потвърждаването на владенията ви в качеството на мои васали аз не мога и не би трябвало да сторя нищо, докато не бъда облечен във власт. Що се отнася до казаното от вас, че бих могъл да бъда господар на цялото кралство, то това не може да стане, докато не бъда посветен, коронясан и въведен във владение на държавата. Ала на драго сърце ви давам отсрочката, която искате. Защото аз мога да получа благословия единствено от Бог и от вас.

Като чули думите на юношата, бароните казали:

— Ако бъде жив и здрав, този младеж наистина ще стане много мъдър; даде ни превъзходни отговори.

Сетне се обърнали към него:

— Господарю — казали му те, — ще бъде чудесно, ако бъдеш коронясан на Петдесетница.

Артур им отвърнал, че и той би се радвал да е така, ако такъв е техният съвет. Така тържественият ден бил отложен до Петдесетница, а междувременно всички се подчинявали на Артур, както архиепископът ги бил посъветвал.

Започнали да му носят големи богатства, най-изящни украшения, както и всевъзможни неща, за които човек би могъл да мечтае, за да видят дали сърцето му е отворено за алчността и користта. Той питал своите най-близки хора кое колко струва, и съобразно с това решавал как да постъпи. Когато получавал богатствата, той ги разпределял, както е разказано в книгата: на добрите рицари давал породисти коне и други богатства; на щастливо влюбените — пари, злато и сребро; на мъдрите и почтени хора — прекрасни дарове, като не пропускал да се наслади на компанията им. Разпитвал хората от свитата на посетителите какво най-много харесват, и им го дарявал. Така разпределял получените дарове, че те не можели да видят в него никакво користолюбие.

Бароните изчакали до Петдесетница, събрали се в Логрия и всички желаещи отново се опитали да изтеглят меча от камъка. В навечерието на празника архиепископът приготвил короната и посветителния обред. В събота преди вечернята, на общото събрание и със съгласието на по-голямата част от бароните архиепископът посветил Артур в рицарско звание. Цялата тази нощ до разсъмване той бодърствал в катедралата. На сутринта надошли бароните, а архиепископът застанал пред тях, за да им каже следното:

— Сеньори, ето човека, когото нашият Господ ни посочи чрез избора, на който станахте свидетели от Рождество досега и при който на всички желаещи бе дадена възможност да извадят меча. Ако някой от вас има нещо против, нека да го каже сега.

— Съгласни сме с всичко — отвърнали бароните — и искаме в името на Бог да бъде коронясан за крал.

— В такъв случай има ли някой от вас, към когото той храни лоши чувства, задето е бил против неговия избор?

В този миг сълзи потекли по бузите на Артур, той коленичил с лице към присъстващите и казал с възможно най-високия глас:

— Сеньори, прощавам на всички най-искрено и моля нашия Господ, Който се е съгласил да ме облече в това достойнство, също да ви даде прошка!

Всички дружно се изправили на крака, понесли Артур на раменете си към помещението, където се съхранявали кралските одежди, и го облекли в тях. Сетне архиепископът, който вече се приготвял да започне литургията, рекъл на Артур:

— Господарю, донеси меча, символизиращ правотата, с която си длъжен да защитаваш Светата Църква и да браниш християнството, без да щадиш сили и жалиш средства!

Сетне всички се отправили към канарата и като стигнали до нея, архиепископът се обърнал към Артур:

— Ако ти си този, който е готов да се закълне пред Бог, пред св. Дева Мария, пред Светите Отци, пред всички светци и светици, пред Светата Църква, че ще бъде техен страж и крепител, ще поддържа мира и сговора в държавата, ще убеждава всички разубедени, ще упътва всички изгубили пътя, ще поддържа всяка правда и справедливост, доколкото му се простират силите, върви и вземи меча, с който нашият Господ те избра!

Като чул тези думи, Артур заплакал от вълнение, последван и от мнозина други, и едва успял да промълви:

— Нека нашият Господ, Който е господар на всичко съществуващо, ми даде сила и мощ да изпълня всичките ти заръки, и то така, както имам намерение да го сторя!

Артур коленичил, хванал дръжката на меча в сключените си длани и го изтеглил от наковалнята с такава лекота, сякаш той нямал никаква тежест, след което го понесъл право напред, за да го положи върху олтара. Веднъж положен там, свещениците го осветили и помазали, а после извършили всички обреди, които са необходими за коронясването на нов крал.

След като Артур бил посветен и литургията приключила, бароните излезли от катедралата. Огледали се и не видели канарата, изпълнени с почуда какво ли е станало с нея. Така Артур бил избран за крал и дълго време управлявал в мир кралство Логрия. След коронясването си и края на литургията той се упътил към своя дворец, съпроводен от бароните, които станали свидетели как изтръгнал меча от камъка.

След този избор в двора се явил и Мерлин. Като го видели, бароните го разпознали и много му се зарадвали. А Мерлин се обърнал към тях и им казал:

— Сеньори, чуйте ме какво ще ви кажа. Искам да знаете, че Артур, когото приехте за ваш крал, е син на покойния ви господар Утерпандрагон и кралица Игерна. При раждането му кралят заповяда младенецът да бъде предаден на мен. След като го получих, аз от своя страна го поверих на Ентор, защото бях наясно, че е достоен мъж, и той доброволно го отгледа в замяна на обещаното му голямо възнаграждение. Сега Ентор видя, че моето обещание е изпълнено, защото Артур назначи сина му Кей за свой сенешал.

— Да, така сторих — потвърдил думите му кралят. — И докато съм жив, той никога няма да бъде отстранен от тази длъжност.

Новината била посрещната с ликуване и всички барони почувствали голямо облекчение — дори Говен, който бил син на Артуровата сестра и крал Лот.

След това събитие кралят наредил веднага да подредят маси по протежение на цялата зала и всички насядали да пируват. Обслужени били много щедро, поднесено им било каквото им душа иска. Когато приключили с пиршеството, момчетата и прислужниците раздигнали масите; бароните се изправили на крака и онези, които познавали Мерлин и били служили на Утерпандрагон, се приближили към краля и му рекли:

— Господарю, трябва да тачиш много Мерлин, защото беше превъзходен пророк и съветник на твоя баща, а и се радваше на всеобщата обич на целия ти род. Той предсказа смъртта на Вертижие и основа Кръглата маса. Старай се винаги да е на почит и уважение, защото ще ти даде отговор за каквото и да го попиташ.

— Така и ще сторя — отвърнал им Артур.

Сетне повел Мерлин и го настанил до себе си, изразявайки голямата си радост от пристигането му. Тогава Мерлин му казал:

— Господарю, искам да поговоря с теб насаме, най-много в присъствието на двамата твои най-доверени барони.

— Мерлине — отвърнал му кралят, — ще направя каквото ме посъветваш, стига да е за добро.

— Никога няма да ти дам съвет противно на волята Господна — заявил пророкът.

Тогава кралят повикал сенешал Кей, когото отдавна смятал за свой брат, и монсеньор^[21] Говен, син на крал Лот от Оркни, който бил негов племенник. Четиримата се уединили, за да чуят от Мерлин следните думи:

— Артуре, сега, слава на Бог, ти си крал. Твоят баща Утер беше изключително достоен мъж. По негово време бе основана Кръглата маса, символизираща трапезата, на която нашият Господ седял през онзи четвъртък, когато казал, че Юда ще Го предаде. Тази маса бе създадена и като възпоменание за трапезата на Йосиф от Ариматея, основана в чест на Граала, който отдели добрите от лошите. Искам да знаеш и още нещо: преди теб е имало още двама британски владетели, които са били същевременно крале на Франция и императори на Рим, но още по-важно е, че в Британия ще се появи трети владетел, който ще бъде и крал, и император, и ще завладее римляните със силата на оръжието. И тъй като нашият Господ ми е дал умението да познавам бъдещето, ти казвам, че двеста години преди да бъдеш роден, Кръглата маса е била предсказана и отредена на теб. Ала ти трябва преди всичко да бъдеш достатъчно добродетелен и доблестен, за да я прославиш. Уверявам те, че не ще станеш император, докато Кръглата маса не бъде възвеличена по начина, който ще ти разкрия.

В древността Граалът бил поверен на Йосиф лично от нашия Господ, Който му го донесъл, докато лежал самотен в тъмницата. Когато бил изваден оттам, той се преселил в една пустиня, съпроводен от повечето жители на Юдея. Докато се придържали към благочестието, те се радвали на милостта на нашия Господ. Когато обаче постъпвали другояче, тя ги напускала. Затова попитали Йосиф дали техните, или пък неговите грехове са станали причина Божията милост да ги изостави. Йосиф много се опечалил от чутото, отишъл при своя съсъд и се помолил на Господ да им даде знамение, с което да им посочи истината. Тогава се разнесъл гласът на Светия Дух, който му наредил да основе своя трапеза.

Йосиф така и сторил. Когато всичко било готово, поставил отгоре й своя съсъд и ги накарал да седнат около нея. Безгрешните се настанили, а грешниците си тръгнали, тъй като не можели да останат. На трапезата имало едно празно място, защото според Йосиф никой не бивало да седи на мястото на нашия Господ. Един лъжеученик на име Мойсей, който често ги изпитвал и многократно изкушавал, отишъл при Йосиф и го помолил за разрешение да заеме празното място: защото, както казал, усещал толкова силно благодатта на нашия Господ, че сигурно бил достоен да заеме това място. А Йосиф му казал:

„Мойсее, ако не си такъв, за какъвто се представяш, съветвам те да не се опитваш да сядаш там.“

Ученикът обаче отговорил, че Бог му е дал позволение да заеме мястото, защото бил праведен. Йосиф му отвърнал, че щом е толкова праведен, да седне. Мойсей седнал и се продънил в преизподнята.

И тъй, знайте, че нашият Господ е сътворил първата трапеза; Йосиф — втората; аз пък през управлението на твоя баща Утерпандрагон основах третата, която ще бъде много прославена и из целия свят ще се говори за несравнимото рицарство, процъфтявало, докато ти си бил на престола. Помни, че Граалът бил поверен на Йосиф, който го завещал на своя зет на име Брон. Брон от своя страна има дванадесет сина. Един от тях се нарича Ален Дебелия и богатият Крал Рибар му е поверил надзора над останалите си братя. Този Ален е дошъл по тези земи от Юдея, изпълнявайки повелята на нашия Господ да се пресели на западните острови. Кралят Рибар пребивава в Ирландия на едно от най-хубавите места на света. Сполетяло го е обаче най-тежкото нещастие, в което човек може да изпадне, защото е налегнат от тежка болест.

Ала мога да ви кажа, че колкото и да е дълбока старостта му, колкото и тежка да е болестта му, той не може да умре, докато един от рицарите на Кръглата маса не спечели толкова много двубои и битки както при участията си в турнири, така и в търсенето на приключения, че да стане най-прославеният в света. Та когато знаменитостта му позволи да отиде в двора на богатия Крал Рибар и да го попита за какво е служил и за какво служи Граалът, владетелят в миг ще оздравее. Сетне ще му предаде тайните слова на нашия Господ и ще премине от живота в смъртта. Така този рицар ще бъде призван да съхрани кръвта на Иисус. Тогава и ще изчезнат всички вълшебства, тегнещи върху земята на Британия, и пророчеството ще бъде изпълнено.

Знай, че ако постъпиш, както те съветвам, ще те споходят големи добрини. Сега трябва да замина, защото не бих могъл повече да остана сред хората — нямам за това разрешението на моя Спасител.

При тези думи кралят споделил, че много би искал Мерлин да остане още при него. Той обаче му отвърнал, че няма никаква възможност за това. И не след дълго си заминал. Върнал се отново в Нортумберландия при Блез, който бил изповедник на майка му и записвал в книга всичките му дела, за които научавал от неговите разкази. Артур пък останал със своите барони и дълго размишлявал над онова, което Мерлин му бил разказал.

Бележки

[1] Мотивът за слизането на Христос в ада не присъства в най-ранната гръцка версия на Никодимовото евангелие (IV в.), известна и като Деяния на Пилат. За пръв път се среща в латинска версия на Деянията от VI в. Въпросният мотив отсъства и в славянската версия на Евангелие на Никодим, издадена от Донка Петканова в Стара българска литература, т.1, Апокрифи, цит.съч. — Б.р. ↑

[2] Очевидно — по-малката сестра. — Б.пр. ↑

[3] Пасажът, очертан с квадратни скоби, е бил изрязан от манускрипта заедно с придружаващата го миниатюра. Допълнен е с помощта на друг манускрипт, B.N, фр. 747. — Б.изд. ↑

[4] Квадратните скоби съдържат възстановения текст от обратната страна на страницата с изрязаното парче — вж. предишната бележка. ↑

[5] Сенешал — офицер на служба при крал, принц или феодален владетел в страните от Западна Европа през Средновековието. В зависимост от областта или страната службите, с които сенешалите били натоварени, били различни. — Б.пр. ↑

[6] Саксонска формула за наздравица, англ. wassail. — Б.изд. ↑

[7] Игра, при която топка се подкарва с помощта на пръчка. — Б.изд. ↑

[8] Отново в квадратните скоби е поместен пасаж, изрязан от манускрипта заедно с придружаващата го миниатюра. Допълнен отново с помощта на манускрипт B.N., фр. 747. — Б.изд. ↑

[9] Квадратните скоби съдържат възстановения текст от обратната страна на страницата с изрязаното парче — вж. предишната бележка. ↑

[10] Непреводима игра на думи: френските sang (кръв) и sens (ум) при произнасяне звучат почти по един и същ начин. — Б.пр. ↑

[11] Очевидно са стъпили на морския бряг край дн. Саутхамптън, от който Солсбъри е на ок. 28 км. — Б.пр. ↑

[12] Има се предвид съставката „дракон“ в името му. — Б.пр. ↑

[13] Става дума за мегалитите край Стоунхендж, който се намира на 15 км от Солсбъри. — Б.изд. ↑

[14] Този път името на Граала е изведено от думата grace — милост, благодат. Срв. бел.11. ↑

[15] Кардуел — в артурианския легендарен цикъл един от трите основни града на кралство Логрия заедно с Камелот и Карлеон, отъждествяван било със северния английски град Карлайл, било със столицата на бритската народност силури, обитавала Южен Уелс. — Б.пр. ↑

[16] Игерна или Игрена — латинизиран вариант на името Ейгир, известно още с английската си транскрипция Игрейн (Играйна). — Б.пр. ↑

[17] Говен (наричан още Гавейн Гвалхмей, Гаван, Гаувейн, Уолуейн) — племенник на крал Артур и един от най-видните Рицари на Кръглата маса. — Б.пр. ↑

[18] Гахерис (Герехет, Гирес) — третият син на краля на Оркни Лот и дъщерята на Игерна Моргауза, брат на Говен и Гарет, племенник на крал Артур и един от Рицарите на Кръглата маса. — Б.пр. ↑

[19] Гарет (Гахериет, Гариес) — четвъртият син на краля на Оркни Лот и дъщерята на Игерна Моргауза, брат на Говен и Гарет, племенник на крал Артур и един от Рицарите на Кръглата маса. — Б.пр. ↑

[20] Наричан още Ектор, Хектор, Антор, Екторий. Баща на Кей (или Ке), когото впоследствие крал Артур ще направи свой сенешал, т.е. свой пръв министър. — Б.пр. ↑

[21] Звателната титла „монсеньор“ по онова време съпътствала имената на светци и благородници. В артуровския цикъл от романи тя се използва главно за Говен, очевидно за да подчертае особения статус на героя сред останалите рицари на Кръглата маса. — Б.р. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Робер дьо Борон Роман за Граала (2) (Моденски манускрипт)

Метаданни

Данни

Роман за Граала

Информация

История

Сваляне / Връзки

Мерлин

Робер дьо Борон
Роман за Граала (2) (Моденски манускрипт)