Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (9)

8

— Вие пък откъде знаете за Росиито? — слисано измънка Фермин.

Щом се наслади на нашето смущение, баща ми се усмихна приветливо и ни намигна.

— Може и да се превръщам във вкаменелост, но все още имам остър слух и остър ум. Затова реших, че трябва да направим нещо, за да съживим търговията — обяви той. — А кабарето може и да почака.

Едва тогава забелязахме, че се е натоварил с две обемисти торби и един голям кашон, увит в амбалажна хартия и овързан с дебел канап.

— Само не ми казвай, че си обрал кварталната банка — рекох аз.

— Банките ги избягвам винаги, когато мога. Хубаво казва Фермин, че обикновено те обират нас. Идвам от пазара Санта Лусия.

Двамата с Фермин се спогледахме озадачени.

— Няма ли да ми помогнете? Това чудо тежи цял тон.

Заехме се да разтоварим съдържанието на торбите на тезгяха, докато баща ми разопаковаше кашона. Торбите бяха пълни с малки предмети, увити за по-сигурно с амбалажна хартия. Фермин измъкна един от тях от опаковката му и слисано се вторачи в него.

— Това пък какво е? — попитах.

— Бих казал, че е възрастен осел в мащаб едно към сто.

— Какво?

— Магаренце, Марко Дългоухи, онова прелестно еднокопитно четириного, което с неизразим чар и увереност краси пейзажите на родната ни Испания. Само че тук е в миниатюрен размер, като онези влакчета играчки, които продават в „Каса Палау“ — обясни Фермин.

— Това е глинено магаренце, фигурка за яслата — осветли ме баща ми.

— Каква ясла?

Вместо отговор татко отвори картонения кашон и измъкна огромна коледна ясла с лампички, която току-що бе купил с явното намерение да я сложи на витрината на книжарницата като един вид сезонна реклама. Междувременно Фермин вече бе разопаковал няколко вола, камили, прасета, патици и палмови дървета, а също и фигурки на тримата влъхви, св. Йосиф и Дева Мария.

— Не е решение на проблема да превием врат под хомота на национал-католицизма и неговите подмолни техники за насаждане на вяра чрез коледни фигурки и разни врели-некипели — отсъди Фермин.

— Не говорете глупости, Фермин, това си е една прекрасна традиция и хората обичат да гледат рождественски сцени през този сезон — пресече го баща ми. — На книжарницата й липсваше тъкмо онази цветна и радостна искрица, която празникът изисква. Хвърлете един поглед на магазините в квартала и ще видите, че в сравнение с тях изглеждаме като погребална агенция. Хайде, помогнете ми да сложим яслата на витрината. И скрийте някъде по-назад всички политически и икономически трудове, че пропъждат и най-смелите клиенти.

— Ясно и разбрано — промърмори Фермин.

Тримата с общи усилия разположихме яслата и подредихме фигурките. Моят приятел съдействаше неохотно, като през цялото време се мръщеше и търсеше повод да изрази възраженията си.

— Моите уважения, господин Семпере, но това бебе Иисус е три пъти по-голямо от мнимия си баща и едвам се побира в люлката.

— Няма значение. По-малките вече бяха разпродадени.

— Мен ако питате, редом с Дева Мария младенецът изглежда като някой от ония японски борци с наднормено тегло и зализана коса, дето си връзват пищимал около нежните части.

— Наричат се сумисти — вметнах аз.

— Същите — съгласи се Фермин.

Баща ми само въздъхна, клатейки глава.

— А какви очи има само! Сякаш е обладан от нечисти сили.

— Хайде, Фермин, млъкнете най-сетне и включете лампичките — нареди баща ми, като му подаде кабела.

Ловък като акробат, Фермин се пъхна под масата, върху която бе поставена яслата, и успя да стигне контакта откъм единия край на тезгяха.

— И биде светлина — обяви баща ми, загледан въодушевено в новата и искряща рождественска ясла на „Семпере и синове“.

— Обновление или смърт! — добави той доволно.

— По-добре смърт — измърмори Фермин под сурдинка.

Не беше минала и една минута от официалното включване на светлините, когато една майка с три дечица спря пред витрината да се полюбува на яслата и след кратко колебание влезе в книжарницата.

— Добър ден — рече тя. — Имате ли книги за житията на светците?

— Разбира се — отвърна баща ми. — Позволете да ви покажа колекцията „Иисус е моя пътеводна звезда“, която несъмнено ще очарова децата ви. Богато илюстрирана и с предговор от дон Хосе Мария Пеман^[1]. От това по-хубаво — здраве!

— Чудесно! В наши дни толкова трудно се намират книги с положително послание, от което да ти стане уютно на душата — без разните му там убийства, престъпления и други такива работи, които никой не разбира…

Фермин подбели очи. Явно се канеше да отвори уста, но аз го спрях и го отмъкнах по-далече от клиентката.

— Много добре ви разбирам — съгласи се баща ми, като ме гледаше с крайчеца на окото си, а изражението му ясно показваше, че не бива да изпускаме тази продажба за нищо на света, дори ако трябва да държа Фермин с вързани ръце и запушена уста.

Изтиках свободомислещия в задната стаичка и се уверих, че завесата е спусната, за да може баща ми да проведе необезпокоявано операцията.

— Фермин, какво ви прихваща? Разбирам, че не сте привърженик на коледните ясли и уважавам възгледите ви, но ако един младенец Иисус с размерите на валяк и няколко глинени прасенца ободряват баща ми и на това отгоре привличат клиенти в книжарницата, ще ви помоля да слезете от екзистенциалисткия амвон и да си давате вид, че сте очарован от идеята — поне в работно време.

Фермин въздъхна и кимна засрамен.

— Разбира се, приятелю — рече той. — Простете ми. На всичко съм готов, за да направя щастлив баща ви и да спася книжарницата — дори ако трябва да извървя Пътя на свети Яков^[2] в параден костюм на тореадор.

— Достатъчно е да му кажете, че намирате яслата за сполучливо хрумване, и да не му противоречите.

Фермин кимна.

— То се знае. По-късно ще се извиня на господин Семпере за моята нетактичност и в знак на разкаяние ще дам принос за яслата с една малка фигурка, за да покажа, че по отношение на коледния дух дори големите универсални магазини не могат да се мерят с мен. Имам приятел, който трябваше да мине в нелегалност — той изработва едни от ония симпатични „дрисльовци“^[3], само че с образа на Франко. Ама толкова реалистични ги докарва, че чак да настръхнеш!

— Не се увличайте, някое агънце или цар Балтазар ще свърши работа.

— Както желаете, Даниел. А сега, ако не възразявате, ще се захвана с нещо полезно и ще отворя сандъците от партидата на вдовицата Рекасенс, че вече цяла седмица събират прах тук.

— Да ви помогна ли?

— Не се тревожете, гледайте си вашата работа.

Проследих го с поглед, когато отиде в склада в дъното на задната стаичка и си сложи синята работна престилка.

— Фермин — подхванах аз.

Обърна се да ме погледне с любезен интерес. Поколебах се за миг.

— Днес се случи нещо, което трябва да споделя с вас.

— Слушам ви.

— Всъщност не знам как точно да го обясня. Дойде един човек, който питаше за вас.

— Някоя хубава дама? — попита Фермин с престорена шеговитост, която не успя да скрие тревогата, помрачила погледа му.

— Беше господин. Доста грохнал и, да ви кажа право, голям особняк.

— Остави ли някакво име?

Поклатих глава.

— Не, но остави това за вас.

Той свъси вежди. Подадох му книгата, която посетителят бе купил преди няколко часа. Фермин я взе и се вторачи в корицата озадачено.

— Че това не е ли оня Дюма, който държахме в остъкления шкаф на цена от трийсет и пет песети?

Кимнах.

— Отворете на първа страница.

Направи каквото му казах и щом прочете посвещението, изведнъж пребледня като платно и преглътна с мъка. За миг затвори очи, после ме изгледа безмълвно. За пет секунди сякаш бе остарял с пет години.

— Когато излезе оттук, го проследих — рекох аз. — Вече цяла седмица живее на улица „Оспитал“ срещу пансион „Европа“ в една неугледна сграда, където отдават стаи под наем на час. Доколкото можах да разбера, използва фалшиво име; всъщност вашето: Фермин Ромеро де Торес. Научих от един от писарите пред Двореца на Вицекралицата, че е поръчал да му препишат едно писмо, в което споменавал голяма сума пари. Говори ли ви нещо всичко това?

Фермин се свиваше пред очите ми, сякаш всяка дума, която произнасях, бе удар по главата му.

— Даниел, много е важно никога вече да не следите този човек, нито пък да разговаряте с него. Не правете нищо и стойте по-далече. Много е опасен.

— Кой е той, Фермин?

Моят приятел затвори книгата и я скри зад куп кутии на един от рафтовете. Хвърли поглед към предната част на книжарницата и като се увери, че баща ми все още е зает с клиентката и не може да ни чуе, се приближи до мен и заговори съвсем тихо.

— Моля ви, не казвайте за това нито на баща ви, нито на когото и да било.

— Фермин…

— Направете ми тази услуга. В името на нашето приятелство.

— Ама Фермин…

— Моля ви, Даниел. Не тук. Доверете ми се.

Кимнах неохотно и му показах банкнотата от сто песети, с която ми бе платил непознатият. Не беше нужно да му обяснявам откъде се е появила.

— Тези пари са прокълнати, Даниел. Дайте ги за благотворителност или на някой бедняк на улицата. А най-добре ще е да ги изгорите.

Без да каже нищо повече, той си свали работната престилка, навлече износеното си пардесю и нахлупи барета, която върху неговата заострена като кибритена клечка глава приличаше на тиган, нарисуван от Дали.

— Тръгвате ли вече?

— Кажете на баща си, че е изникнало нещо непредвидено. Нали ще ми направите тази услуга?

— Разбира се, но…

— Сега не мога нищо да ви обясня, Даниел.

Той се хвана за стомаха с една ръка, сякаш вътрешностите му се бяха вързали на възел, а с другата започна да жестикулира, като че ли се опитваше да улови във въздуха думи, които не стигаха до устните му.

— Фермин, ако споделите с мен, навярно ще мога да ви помогна…

Фермин се поколеба за миг, после мълчаливо поклати глава и излезе във вестибюла. Последвах го до външната врата и го видях как тръгна под дъжда — просто един дребен човечец, понесъл целия свят на плещите си, докато над Барселона се спускаше нощ, по-черна от всякога.