Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (8)

7

Благодарих на Луисито за сведенията и забързах към книжарницата, надявайки се да се прибера, преди баща ми да се върне и да открие отсъствието ми. Табелата „Затворено“ все още висеше на вратата. Отворих я, свалих табелата и заех мястото си зад тезгяха, убеден, че нито един клиент не е дошъл през онези близо четирийсет и пет минути, в които бях отсъствал.

По липса на друга работа започнах да обмислям какво да направя с бройката от „Граф Монте Кристо“ и как да повдигна темата пред Фермин, щом се върне в книжарницата. Не исках да го стряскам излишно, но посещението на непознатия и моят напразен опит да изясня намеренията му ми бяха оставили едно тревожно чувство. При други обстоятелства щях просто да разкажа случката на моя приятел, без много да му мисля, но сега си казах, че този път ще трябва да проявя тактичност. От известно време насам Фермин изглеждаше много унил и вечно беше в гадно настроение. Правех окаяни опити да го ободря, но нищо не можеше да го накара да се усмихне.

— Фермин, не бършете праха от книгите толкова старателно — казах му аз веднъж. — Разправят, че скоро розовият роман няма да е на мода, а само черният. — Намеквах за цвета, с който коментаторите бяха почнали да назовават новите романи за престъпления и наказания, достигащи до нас много рядко и все в пуритански преводи.

Вместо да отвърне с любезна усмивка на несполучливите ми шеги, Фермин се вкопчваше във всяка възможност да подхване някоя от своите апологии на унинието.

— В бъдеще всички романи ще са черни — отсъди той. — Ако през втората половина на този кръвожаден век се наложи някакъв преобладаващ аромат, то той ще е вонята на фалша и престъплението, замаскирани с безброй евфемизми.

Пак се почна, помислих си. Апокалипсисът според св. Фермин Ромеро де Торес.

— Не преувеличавайте, Фермин. Трябва да излизате по-честичко на слънце. Оня ден прочетох във вестника, че витамин D усилва вярата в ближния.

— Аз пък прочетох, че един кръщелник на Франко бил новата звезда на международния литературен небосклон, а със сигурност не продават стихоплетствата му в никоя книжарница извън пределите на Мо̀столес^[1] — отговори той.

Решеше ли Фермин да се отдаде на последователен песимизъм, най-разумно беше да не му се подава стръв.

— Знаете ли, Даниел? Понякога си мисля, че Дарвин се е объркал и че човекът всъщност произлиза от свинята, защото у осем от всеки десет души дреме по едно прасе, което само чака повод да се прояви.

— Фермин, по-приятно ми е, когато изразявате по-човеколюбиви и положителни възгледи за живота. Като например оня ден, когато казахте, че дълбоко в душата си никой не е лош, а просто е уплашен.

— Нима съм казал такава дивотия? Трябва да ми е паднала кръвната захар.

Шегобиецът Фермин, когото обичах да си спомням, явно се бе оттеглил и мястото му бе заето от един човек, измъчван от грижи и мрачни настроения, които не желаеше да споделя. Понякога, когато си мислеше, че никой не го гледа, се свираше в някой ъгъл, за да се отдаде на безпокойството, което го гризеше отвътре. Беше отслабнал и като се има предвид, че по начало си беше кльощав, видът му вече будеше тревога. На няколко пъти бях изразил загрижеността си, но той отричаше, че има някакъв проблем, и се измъкваше от темата с абсурдни оправдания.

— Нищо ми няма, Даниел. Просто откак взех да следя мачовете от футболната лига, всеки път, когато „Барса“ загуби, кръвното ми пада стремително. Трябва само да хапна малко сирене манчего и пак ще стана здрав като бик.

— Сериозно? Че вие не сте ходили на мач през живота си.

— Така си мислите вие. Двамата с Кубала^[2] фактически сме израснали заедно.

— Не знам с кого сте израснали, но ми изглеждате абсолютна развалина. Или сте болен, или изобщо не се грижите за себе си.

Вместо отговор той ми показваше два бицепса с размерите на захаросани бадеми и се ухилваше до уши, сякаш беше амбулантен търговец на паста за зъби.

— Я пипнете това! Не мускул, а закалена стомана — като сабята на Сид.

Според баща ми лошата форма на Фермин се дължеше на напрежението около венчавката и всичко, свързано с нея, включително побратимяването с духовенството и намирането на подходящ ресторант или бистро за сватбения банкет; аз обаче подозирах, че тази меланхолия имаше по-дълбоки корени. Тъкмо водех душевна борба дали да разкажа на Фермин сутрешната случка и да му покажа книгата, или да изчакам по-благоприятен момент, когато той самият се появи на вратата с погребално изражение. Щом ме видя, се усмихна вяло и отдаде чест по войнишки.

— Радвам се да ви видя, Фермин. Вече бях почнал да мисля, че няма да дойдете днес.

— Забави ме дон Федерико, часовникарят. Докато минавах край магазина му, ме спря да ми съобщи клюката, че тая сутрин господин Семпере бил забелязан да върви по улица „Пуертафериса“ много издокаран и в неизвестно направление. Та дон Федерико и оная патка Мерседитас искаха да знаят дали не си е намерил любовница, че в наши дни това явно ти придава известна тежест сред търговците в квартала, особено ако момата е някоя кабаретна певачка.

— А вие какво му отговорихте?

— Че господин баща ви, като образцов вдовец, се е завърнал в състояние на изначална девственост, което е изумило научната общност, но му е извоювало канонизация по бързата процедура в архиепископството. Аз не обсъждам личния живот на господин Семпере ни със свои, ни с чужди, защото той не засяга никого освен него. И ако някой се опита да ми дрънка разни безобразия, ще отнесе юмрук по носа и толкоз.

— Вие сте кавалер от старата школа, Фермин.

— От старата школа е баща ви, Даниел. Между нас казано — и това не бива да излиза извън тия четири стени, — няма да му се отрази зле, ако сегиз-тогиз му отпуска края. Откак търговията ни закъса, по цял ден стои затворен в задната стаичка с оная египетска Книга на мъртвите.

— Това е счетоводната книга — поправих го аз.

— Все тая. Всъщност вече от много дни си мисля, че трябва да го заведем в кабаре „Ел Молино“ и после да го ударим на живот. Слаба ракия е нашият герой на този фронт, но все пак смятам, че един челен сблъсък с някоя стегната и буйна мома ще му пораздвижи кръвчицата — рече Фермин.

— Я кой го казва? Душата на компанията. Ако трябва да съм откровен, вие сте този, който ме тревожи — възразих. — Вече дни наред приличате на настъпена хлебарка.

— Добро сравнение, Даниел. Хлебарката може и да няма симпатичната външност, която изискват фриволните канони на това скудоумно общество, в което ни се е паднало да живеем, но както злополучното членестоного, така и моя милост се отличаваме с ненадминат инстинкт за оцеляване, безмерна лакомия и лъвско либидо, неотслабващи дори при силно повишена радиация.

— Невъзможно е да се спори с вас, Фермин.

— Това е, защото по природа ме влече диалектиката и съм готов да се разлютя при най-малката проява на глупост или фалш, приятелю мой. Но вашият баща е едно нежно и деликатно цветенце и май вече е време да предприемем някакви решителни действия, преди да се е превърнал в абсолютна вкаменелост.

— И какви ще са тези действия, Фермин? — сопна се гласът на баща ми зад гърба ни. — Не ми казвайте, че ще ми уредите среща на кафе с Росиито.

Обърнахме се като двама гимназисти, хванати на местопрестъплението. Застанал на прага, баща ми ни гледаше сурово и в този миг никак не приличаше на нежно цветенце.