Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (69)

5

Единственото заведение, което намерихме отворено по това време, беше „Ел Шампаньет“ на улица „Монкада“. Навярно им дожаля за нас, защото ни пуснаха да постоим малко, докато чистеха. Когато вече затваряха, при новината, че Фермин само след няколко часа ще мине под венчило, собственикът му изказа съболезнованията си и ни подари една бутилка домашен цяр.

— Кураж и Бог да ви е на помощ — заяви той.

Скитахме се из уличките на квартал Рибера, разнищвайки световните проблеми, както правехме обикновено, докато небето се обагри в лек пурпурен оттенък и разбрахме, че е време младоженецът и неговият кум — сиреч аз — да поемат към вълнолома. Там щяхме отново да посрещнем зората пред най-големия мираж на света — Барселона, която осъмваше отразена във водите на пристанището.

Седнахме, провесили крака от ръба на кея, за да си поделим бутилката, която ни бяха подарили в „Ел Шампаньет“. Между отделните глътки безмълвно съзерцавахме града, следейки полета на ято чайки над купола на църквата „Дева Мария на Милосърдието“, които описваха арка между кулите на сградата на пощата. В далечината, кацнала на възвишението Монжуик, крепостта тъмнееше като призрачна хищна птица, оглеждаща града в нозете си с бдително очакване.

Внезапно тишината бе разкъсана от корабна сирена. От другата страна на Националния док един голям крайцер тъкмо вдигаше котва. Отделяйки се от кея, той отплува с един тласък на витлата, който остави широка следа по водите на пристанището. Десетки пасажери бяха излезли на кърмата и махаха за поздрав. Запитах се дали сред тях бе и Росиито, застанала до своя зрял, представителен търговец на старо желязо от Реус. Фермин умислено се взираше в кораба.

— Смятате ли, че Росиито ще бъде щастлива, Даниел?

— Ами вие, Фермин? Вие ще бъдете ли щастлив?

Гледахме как крайцерът се отдалечаваше, а фигурките се смаляваха все повече, докато накрая станаха невидими.

— Фермин, има едно нещо, което мира не ми дава. Защо не пожелахте да получите сватбени подаръци?

— Не обичам да създавам затруднения на хората. Пък и какво щяхме да правим със сервизите от чаши, лъжичките с герба на Испания и другите неща от този род, които обикновено се подаряват на сватби?

— А на мен би ми било приятно да ви направя подарък.

— Вече ми направихте най-големия подарък, който можех да получа, Даниел.

— Това не се брои. Говоря за подарък за лично ползване и наслаждение.

Фермин ме погледна заинтригуван.

— Само да не е някоя порцеланова мадона или разпятие. Бернарда вече има такава колекция, че почти няма място за нас.

— Не се безпокойте. Не е предмет.

— Нали не говорите за пари…

— Знаете, че за жалост нямам пукнат грош. Заможният у нас е моят тъст, а той не си пилее парите току-така.

— Тези нови франкисти са страшни вариклечковци.

— Тъст ми е добър човек, Фермин. Не го закачайте.

— Слагаме кръст на тази тема, но не се отклонявайте от въпроса сега, когато вече ми пуснахте мухата. Какъв подарък?

— Познайте.

— Кутия „Сугус“.

— Студено, студено…

Фермин повдигна вежди, изгарящ от любопитство. Очите му светнаха отведнъж.

— Не… Наистина ли? Време беше!

Кимнах.

— Всяко нещо с времето си. А сега ме слушайте внимателно. Днес ще видите нещо, за което не бива да разказвате на никого, Фермин. На никого.

— Дори и на Бернарда ли?