Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (67)

3

В този прочувствен миг оркестърът се притече на помощ с една гуарача и Осуалдо Дарио де Мортенсен, който от толкова писане на любовни писма бе станал тънък познавач на тъгата, подкани присъстващите да се върнат на дансинга и да се правят, че нищо не са забелязали. Леко омърлушен, Фермин се приближи до бара и седна на едно столче до мен.

— Добре ли сте, Фермин?

Той кимна вяло.

— Мисля, че малко свеж въздух ще ми дойде добре, Даниел.

— Изчакайте ме тук, сега ще донеса палтата.

Вървяхме по улица „Талерс“ към Рамблас, когато съгледахме на петдесетина метра пред нас една позната фигура, която пристъпваше бавно.

— Хей, Даниел, това не е ли баща ви?

— Същият. Пиян като казак.

— Последното нещо, което очаквах да видя на този свят — рече Фермин.

— Ако вие не сте очаквали, то какво да кажа аз?

Ускорихме крачка, за да го настигнем. Когато ни видя, баща ми ни се усмихна със стъклен поглед.

— Колко е часът? — попита той.

— Много е късно.

— И на мен така ми се стори. Хей, Фермин, какво славно тържество беше! И какви момичета! Такива дупета имаше там, заради които си струва и война да започнеш.

Подбелих очи. Фермин хвана баща ми под ръка и полека го поведе, насочвайки стъпките му.

— Господин Семпере, никога не съм мислел, че ще се наложи да кажа това, но вие страдате от алкохолно отравяне и по-добре не казвайте нищо, за което по-късно може да съжалявате.

Баща ми кимна, внезапно засрамен.

— За всичко е виновен оня дявол Барсело. Току ми подаваше незнайно какво, а аз не съм свикнал да пия…

— Няма нищо. Сега трябва да вземете сода бикарбонат и да му дръпнете един сън. На сутринта ще сте свеж като краставичка и всичко ще е наред.

— Ох, май ще повърна.

Двамата с Фермин го крепяхме, докато бедният човек повръщаше изпитото. Придържах с ръка обляното му в студена пот чело и когато стана ясно, че е изхвърлил от стомаха си абсолютно всичко, дори и първата си бебешка кашичка, го настанихме да поседне за малко на стъпалата пред нечий вход.

— Дишайте дълбоко и бавно, господин Семпере.

Баща ми кимна със затворени очи. Фермин и аз се спогледахме.

— Хей, вие нямаше ли да се жените скоро?

— Утре следобед.

— Ха честито!

— Благодаря, господин Семпере. Е, какво ще кажете? Ще ви стигнат ли силиците да се приберем полекичка вкъщи?

Баща ми кимна.

— Браво, юнак! Хайде, малко остана.

Духаше свеж, сух ветрец, който му помогна да дойде на себе си. Когато поехме по улица „Санта Ана“ десет минути по-късно, клетият човек вече бе осъзнал ситуацията и беше ужасно смутен. До този момент вероятно никога не бе се напивал.

— Моля ви, за това нито дума на никого — замоли ни той.

 

 

Бяхме на около двайсет метра от книжарницата, когато забелязах, че някой седи пред главния вход на сградата. Големият уличен фенер от „Каса Жорба“ на ъгъла на Пуерта дел Анхел очерта силуета на младо момиче, което държеше куфар на коленете си. Когато ни видя, се изправи.

— Имаме си компания — промърмори Фермин.

Баща ми я видя пръв. Забелязах нещо странно в изражението му, едно изострено самообладание, сякаш отведнъж бе изтрезнял. Тръгна към момичето, но внезапно се спря като вкаменен.

— Изабела? — чух го да казва.

Уплашен, че разсъдъкът му все още е замъглен от пиенето и че ще вземе да рухне насред улицата, пристъпих към него. Тогава я видях.