Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (62)

11

Когато се върнах в стаята, Каскос все така седеше безсилно на стола и дишаше тежко. Напълних една чаша с вода и му я подадох. Виждайки, че се приближавам, той се дръпна на една страна в очакване на нов удар.

— Вземи — казах.

Отвори очи и като видя чашата, се подвоуми за миг.

— Вземи — повторих, — това е само вода.

Прие чашата с разтреперана ръка и я поднесе към устните си. Тогава забелязах, че съм му счупил няколко зъба. Той изстена и очите му се наляха със сълзи от болка, когато студената вода докосна оголената пулпа под зъбния емайл. Поседяхме в мълчание повече от една минута.

— Да повикам ли лекар? — попитах най-сетне аз.

Каскос вдигна поглед и поклати глава.

— Махай се оттук, преди да съм повикал полиция.

— Кажи ми какво общо имаш с Маурисио Валс и ще си тръгна.

Не откъсвах от него студения си поглед.

— Той… той е един от съучредителите на издателството, за което работя.

— Той ли те помоли да напишеш онова писмо?

Каскос се поколеба. Станах и направих крачка към него. Хванах го за косата и я дръпнах силно.

— Не ме удряй повече — замоли се той.

— Валс ли поиска от теб да напишеш писмото?

Каскос избягваше да ме погледне в очите.

— Не беше той — успя да каже.

— Кой тогава?

— Един от секретарите му. Армеро.

— Кой?

— Пако Армеро. Един от служителите в издателството. Каза ми да вляза отново във връзка с Беатрис. Ако съм го направел, рече, щял съм да получа нещо, някаква награда.

— Защо е трябвало да се свържеш отново с Беатрис?

— Не зная.

Замахнах, сякаш се канех да го ударя пак.

— Не зная — изскимтя Каскос. — Истина ти казвам.

— Затова ли я покани на среща тук?

— Аз още си я обичам.

— Добре го показваш, няма що. Къде е Валс?

— Нямам представа.

— Как може да не знаеш къде е шефът ти?

— Защото не го познавам, ясно ли ти е? Очите му не съм виждал. Никога не съм разговарял с него.

— Я ми обясни.

— Започнах работа в „Ариадна“ преди година и половина, в мадридския отдел на издателството. През цялото това време никога не съм виждал Валс. Никой не го е виждал.

Той бавно се изправи и отиде до телефона. Не го спрях. Вдигна слушалката и ме изгледа с ненавист.

— Ще повикам полиция…

— Няма да е нужно — обади се един глас от коридора на стаята.

Обърнах се и видях Фермин. Беше облечен с костюм, който вероятно бе на баща ми, и държеше в ръка някакъв документ с вид на полицейска карта.

— Инспектор Фермин Ромеро де Торес. Полиция. Някой е докладвал за нарушение на обществения ред. Кой от вас ще може да ми опише накратко произшествието?

Не зная кой от двама ни се слиса повече — дали Каскос, или аз. Фермин се възползва от стъписването, за да измъкне внимателно слушалката от ръката му.

— Позволете ми — каза той, като го бутна леко встрани. — Сега ще се обадя в управлението.

Престори се, че набира някакъв номер, и ни се усмихна.

— Свържете ме с полицейското управление, ако обичате. Да, благодаря.

Изчака няколко секунди.

— Да, Мари Пили, аз съм, Ромеро де Торес. Дайте ми Паласиос. Да, ще почакам.

Докато ужким чакаше, закрил слушалката с ръка, Фермин направи жест към Каскос.

— Във вратата на тоалетната ли се блъснахте, или имате нещо да декларирате?

— Този дивак ме нападна и се опита да ме убие. Искам незабавно да подам оплакване. Ще му направя живота черен!

Фермин ми отправи суров служебен поглед и кимна.

— Сто на сто. Ще се погрижим за това.

Престори се, че чува нещо по телефона, и направи знак на Каскос да пази тишина.

— Да, Паласиос. В „Риц“ съм. Да. Стая 424. Един пострадал. Предимно лицеви наранявания. Зависи. Здравата е нашарен. Дадено. Пристъпвам веднага към арест на заподозрения.

Затвори слушалката.

— Всичко е уредено.

После се приближи до мен, хвана ме авторитетно за лакътя и ми направи знак да мълча.

— Не казвайте нито дума. Всичко, което кажете, ще бъде използвано срещу вас, за да ви тикнат в кафеза поне до деня на Вси Светии. Хайде, тръгвайте.

Превит от болка и все още объркан от внезапната поява на Фермин, Каскос наблюдаваше цялата сцена, сякаш не вярваше на очите си.

— Няма ли да му сложите белезници?

— Какво говорите? Това е изискан хотел. Ще го закопчаем долу в патрулката.

Каскос, който продължаваше да кърви и навярно виждаше двойно, ни препречи пътя, не особено убеден.

— Сигурен ли сте, че сте полицай?

— От тайните служби. Ей сегичка ще поръчам да ви донесат един суров телешки котлет, че да си го наложите на лицето като козметична маска. Чудодейно средство за контузии от близко разстояние. Моите колеги ще се отбият по-късно, за да ви снемат показания и да подготвят официалните обвинения — издекламира моят приятел, като отмести ръката на Каскос и бързешком ме затика към изхода.