Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (60)

9

Нямаше и следа от Беа сред навалицата, която в този час се точеше покрай Пуерта дел Анхел в посока към Пласа де Каталуня. Предположих, че жена ми бе избрала този път, за да стигне до хотел „Риц“, но при Беа човек никога не можеше да бъде сигурен. Тя обичаше да изпробва различни маршрути, за да стигне до определена цел. След малко се отказах да я търся сред тълпата и реших, че сигурно е взела такси — това щеше повече да подхожда на елегантните дрехи, които си бе облякла за случая.

Отне ми четвърт час, за да стигна до хотела. Въпреки че температурата надали бе повече от десет градуса, аз се потях и не ми достигаше дъх. Портиерът ме изгледа подозрително, но все пак ми отвори вратата с лек поклон. Видът на фоайето ме смути: изглеждаше като сцена за шпионска история или покъртителен романс. Оскъдният ми опит по отношение на луксозните хотели не ме беше подготвил да се ориентирам лесно в такава обстановка. Съгледах плота на рецепцията, зад който един безупречен служител ме наблюдаваше със смесица от любопитство и безпокойство. Приближих се към него с усмивка, която не го впечатли.

— Къде е ресторантът, моля?

Служителят ме гледаше с вежлив скептицизъм.

— Господинът има ли резервация?

— Имам среща с един от гостите на хотела.

Той кимна с хладна усмивка.

— Ще намерите ресторанта в дъното на този коридор, господине.

— Много ви благодаря.

Закрачих натам със свито сърце. Нямах представа какво щях да кажа или да направя, щом се озовях срещу Беа и онзи тип. Бях посрещнат от салонния управител, който ме спря със застиналата си усмивка. Погледът зад нея издаваше неодобрение към облеклото ми.

— Имате ли резервация, господине? — попита той.

Бутнах го встрани и влязох в салона. Повечето маси бяха празни. Една възрастна двойка с мумифициран вид и маниери от деветнайсети век, която тържествено посръбваше супа, прекъсна дегустацията си, за да ме изгледа с неприязън. Още няколко маси бяха заети от сътрапезници с вид на делови хора, придружавани от една-две привлекателни компаньонки, фактурирани вероятно като представителни разходи. Нямаше и помен от Каскос или Беа.

Чух зад гърба си стъпките на салонния управител, който се задаваше с подкрепление от двама келнери. Обърнах се да го погледна с хрисима усмивка.

— Господин Каскос Буендия нямаше ли резервация за два часа? — попитах аз.

— Господин Каскос помоли обядът му да бъде сервиран горе в апартамента му — уведоми ме управителят.

Погледнах часовника си. Показваше два и двайсет. Тръгнах към коридора с асансьорите. Един от портиерите, който ме държеше под око, се опита да стигне до мен, но аз го изпреварих и се шмугнах в асансьора. Натиснах един от бутоните на горните етажи, забравяйки, че нямам представа къде се намира апартамент „Континентал“.

„Започни отгоре“, казах си.

Слязох на седмия етаж и тръгнах напосоки из внушителните пусти коридори. След малко се натъкнах на една врата, която водеше към противопожарното стълбище, и се спуснах на долния етаж. Минавах от врата на врата, търсейки безуспешно апартамент „Континентал“. Часовникът ми показваше вече два и половина. На петия етаж попаднах на една камериерка, която влачеше количка с метлички за прах, сапуни и тоалетни кърпи, и я попитах къде е апартаментът. Тя ме погледна стреснато, но изражението ми вероятно я изплаши достатъчно, за да посочи нагоре.

— Осми етаж.

Реших да избягна асансьорите, в случай че персоналът на хотела се бе заел да ме търси. След три етажа по стълбите и един дълъг коридор стигнах до целта, плувнал в пот. Останах пред апартамент „Континентал“ почти цяла минута, като се мъчех да си представя какво се случва зад вратата от масивна благородна дървесина и се чудех дали все още ми е останал някакъв здрав разум, за да си тръгна оттам. Стори ми се, че един силует ме наблюдава крадешком от другия край на коридора. Уплаших се, че може да е някой от портиерите, но когато се вгледах по-внимателно, фигурата се скри зад ъгъла. Навярно бе някой от гостите на хотела. Най-сетне се реших да натисна звънеца.