Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (59)

8

Преситен от преследването на призраци, един следобед отмених проучванията си в архива на периодичните издания и излязох да се поразходя с Беа и Жулиан из една чиста и слънчева Барселона, която почти бях забравил. Отидохме пеша от къщи до парка Сиудадела. Седнах на една пейка и загледах как Жулиан си играе с майка си на моравата. Докато ги наблюдавах, си припомних думите на Фермин. Късметлия — това бяха аз, Даниел Семпере. Късметлия, допуснал една сляпа ненавист да расте в душата му, докато накрая вече бе започнал да изпитва отвращение от самия себе си.

Гледах как синът ми се отдаваше на едно от любимите си занимания: да лази на четири крака, докато се оплеска до уши. Беа не го изпускаше от очи. От време на време Жулиан спираше и обръщаше глава към мен. Изведнъж един порив на вятъра повдигна полите на Беа и детето прихна да се смее. Заръкоплясках и жена ми ме изгледа неодобрително. Потърсих очите на сина си и си казах, че скоро те ще започнат да ме гледат така, сякаш съм най-добрият и най-мъдрият човек на света, който знае всички отговори. Тогава реших, че никога вече няма да спомена името на Маурисио Валс, нито ще преследвам сянката му.

Беа дойде и седна до мен. Жулиан запълзя след нея към пейката. Когато стигна до краката ми, аз го вдигнах на ръце, а той се зае да бърше дланите си в реверите на сакото ми.

— Току-що го прибрах от химическо чистене — рече Беа.

Аз само свих рамене примирено. Жена ми се пресегна и ме хвана за ръката.

— Страхотни крака — казах.

— Не виждам нищо смешно. Синът ти гледа от теб и се учи. Добре, че нямаше хора наоколо.

— Е, всъщност ей там имаше един дядка, който се криеше зад вестник. Мисля, че е припаднал от тахикардия.

Жулиан реши, че тази дума е най-забавното нещо, което е чувал през живота си, тъй че изминахме значителна част от обратния път, тананикайки „та-хи-кар-дия“, докато Беа, разлютена, вървеше на няколко крачки пред нас.

 

 

Същата нощ, 20 януари, Беа сложи Жулиан да си легне и после заспа на канапето до мен, докато аз препрочитах за трети път един от старите романи на Давид Мартин. Това бе книгата, която Фермин бе намерил по време на изгнанието си след бягството от затвора и бе пазил толкова години. Наслаждавах се на всяка фраза и с удоволствие разглобявах всяко изречение, убеден, че ако разгадаех музиката на тази проза, щях да открия нещо за човека, останал непознат за мен — човекът, който, както ме уверяваха всички, не беше мой баща. Тази нощ обаче това не ми се удаваше. Още преди да прочета докрай някое изречение, мислите ми отлитаха от страницата и пред себе си виждах само онова писмо, в което Пабло Каскос Буендия канеше жена ми на среща в хотел „Риц“ на следващия ден в два часа следобед.

Най-сетне затворих книгата и загледах заспалата до мен Беа, долавяйки, че тя крие хиляди пъти повече тайни, отколкото историите на Мартин за зловещия град на прокълнатите. Минаваше полунощ, когато жена ми отвори очи и ме улови, че я наблюдавам. Усмихна ми се, но заради нещо в изражението ми сянка от тревога пробяга по лицето й.

— Какво ти се върти в главата? — попита тя.

— Мислех си какъв късметлия съм — отвърнах.

Беа ме изгледа продължително. Съмнение се четеше в очите й.

— Казваш го така, сякаш не го вярваш.

Станах и й подадох ръка.

— Хайде да си лягаме — предложих.

Тя улови ръката ми и ме последва по коридора към спалнята. Изтегнах се в леглото и я загледах мълчаливо.

— Държиш се странно, Даниел. Какво те прихваща? Да не би да съм казала нещо?

Поклатих глава и й отправих една усмивка, невинна като бяла лъжа. Беа кимна и започна бавно да се съблича. Никога не ми обръщаше гръб, когато се събличаше, нито пък се криеше в банята или зад вратата, както съветваха наръчниците с наставления за брачния живот, лансирани от режима. Наблюдавах я спокойно, четейки линиите на тялото й. Беа ме гледаше в очите. Навлече онази нощница, която толкова мразех, и си легна с гръб към мен.

— Лека нощ — каза тя с напрегнат глас, в който всеки, който я познаваше добре, би доловил нотки на раздразнение.

— Лека нощ — промълвих.

Заслушан в дишането й, разбрах, че остана будна повече от половин час. Накрая все пак се унесе в сън, твърде изморена, за да разсъждава дълго над странното ми поведение. Лежах до нея и се двоумях дали да я събудя, за да й поискам извинение, или просто да я целуна. В крайна сметка не направих нищо. Продължих да лежа неподвижно, като се взирах в извивката на гърба й и чувствах как тъмната сила в мен ми нашепва, че след няколко часа Беа ще отиде на среща с бившия си годеник и че устните и кожата й ще принадлежат на друг, както загатваше сладникавото му писмо.

Когато се събудих, тя вече беше излязла. Не бях успял да заспя чак до зори и когато църковните камбани отброиха девет часа, изведнъж се сепнах в съня си, станах и навлякох първите дрехи, които ми попаднаха пред очите. Навън ме чакаше един студен понеделник, осеян със снежинки, които се рееха във въздуха и се спускаха връз минувачите като искрящи паячета, увиснали на невидими нишки. На влизане в книжарницата заварих баща ми върху табуретката, на която се качваше всеки ден, за да смени датата на календара. 21 януари.

— Не е приемливо човек да се излежава сутрин след дванайсетгодишна възраст — рече той. — Днес беше твой ред да отвориш.

— Извинявай. Спах зле. Няма да се повтори.

Следващите два часа се опитах да ангажирам мислите и ръцете си с разни задачи в книжарницата, но в главата ми се въртеше само онова проклето писмо, което неспирно си повтарях наум. По някое време Фермин се приближи до мен крадешком и ми подаде един сладкиш „Сугус“.

— Днес е денят, нали?

— Млъкнете, Фермин — сопнах се аз тъй рязко, че баща ми учудено повдигна вежди.

Потърсих убежище в задната стая и ги чух как си шепнат нещо. Седнах пред писалището на баща ми и погледнах часовника. Показваше един и двайсет. Опитах се да изчакам минутите да отминат, но стрелките на часовника сякаш бяха замръзнали. Когато се върнах отново в предната част, Фермин и баща ми ме изгледаха загрижено.

— Даниел, може би ще поискаш да си освободиш остатъка от деня — каза татко. — Двамата с Фермин ще се справим тук и сами.

— Благодаря, май ще направя така. Почти не съм спал и не се чувствам много добре.

Изсулих се през задната стая, като не смеех да погледна към Фермин. Изкачих петте етажа с крака, които сякаш бяха от олово. Когато отворих вратата на апартамента, чух, че водата в банята тече. Завлякох се до спалнята и се спрях на прага. Беа седеше на ръба на леглото. Не бе ме видяла, нито чула. Загледах я как обува копринените си чорапи и се облича, без да откъсва очи от огледалото. Забеляза присъствието ми чак след няколко минути.

— Не знаех, че си тук — каза тя със смесица от изненада и раздразнение.

— Ще излизаш ли?

Кимна, докато си слагаше червило с ярък цвят.

— Къде отиваш?

— Трябва да свърша някои работи.

— Много си се издокарала.

— Не обичам да излизам на улицата като някоя повлекана.

Наблюдавах я как си слага сенки на очите. „Късметлия“, каза ми един насмешлив глас.

— Какви работи?

Беа се обърна да ме погледне.

— Какво?

— Попитахте какви работи имаш да вършиш.

— Разни неща.

— Ами Жулиан?

— Майка ми дойде да го вземе и го изведе на разходка.

— Ясно.

Беа се приближи и ме погледна загрижено, изоставила раздразнението си.

— Даниел, какво става с теб?

— Цяла нощ не съм мигнал.

— Защо не си подремнеш сега? Ще ти се отрази добре.

— Идеята не е лоша — кимнах аз.

Жена ми се усмихна вяло и ме заведе до моята половина от кревата. Помогна ми да си легна, зави ме с одеялото и ме целуна по челото.

— Ще закъснея — рече тя.

Гледах я как тръгва.

— Беа…

Спря се насред коридора и се обърна.

— Обичаш ли ме? — попитах.

— Разбира се, че те обичам. Не бъди глупав.

Чух как вратата се затвори и след малко леките стъпки на Беа в обувките с остри токчета заглъхнаха по стълбите надолу. Взех телефона и зачаках телефонистката да се обади.

— Свържете ме с хотел „Риц“, ако обичате.

Връзката отне няколко секунди.

— Хотел „Риц“, добър ден, какво можем да направим за вас?

— Бихте ли проверили дали един гост е отседнал в хотела ви, моля?

— Ако бъдете така любезен да ми кажете името.

— Каскос. Пабло Каскос Буендия. Мисля, че трябва да е пристигнал вчера…

— Един момент, ако обичате.

Последва дълга минута на очакване, приглушени гласове, пращене по линията.

— Господине…

— Да.

— Не виждам никаква резервация на това име…

Изпитах огромно облекчение.

— А дали е възможно резервацията да е направена на името на някоя фирма?

— Сега ще проверя.

Този път не се наложи да чакам толкова.

— Да, всъщност имахте право. Господин Каскос Буендия. Ето го, апартамент „Континентал“. Резервацията е на името на издателство „Ариадна“.

— Какво казахте?

— Обясних ви, че резервацията на господин Каскос Буендия е направена на името на издателство „Ариадна“. Желаете ли да ви свържа със стаята му, господине?

Слушалката се изплъзна от ръката ми. „Ариадна“ бе издателската фирма, основана от Маурисио Валс преди години.

Каскос работеше за Валс.

Затръшнах телефона и излязох на улицата, решен да проследя жена си със сърце, отровено от подозрения.