Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (58)

7

 

Януари пристигна, облечен в искрящи стъклени небеса, които навяваха снежен прах по покривите на града. Слънцето грееше всеки ден, рисувайки остри ъгли от светлини и сенки по фасадите на една прозрачна Барселона, в която двуетажните автобуси се движеха с празен горен етаж, а преминаващите трамваи оставяха ореол от пара по релсите.

Коледни украси светеха в гирлянди от син огън по улиците на стария град, а от хиляда и един високоговорители пред магазини и заведения се лееха рождественски песни със сладникави пожелания за мир и благоволение. Това послание бе така натрапчиво, че когато на един шегобиец му хрумна да нахлупи каталонска барета на младенеца Иисус в коледната ясла, поставена от общината на площад Сан Хайме, охраняващият полицай предпочете да си затвори очите, вместо да завлече с бой нарушителя в участъка, както настояваха група благочестиви гражданки. Накрая някой от архиепископството докладва за инцидента и три монахини дойдоха да възстановят порядъка.

 

 

Сезонните продажби постоянно се покачваха и една коледна звезда под формата на черни цифри в счетоводната книга на „Семпере и синове“ гарантираше, че ще можем поне да се справим със сметките за тока и отоплението, а ако имахме късмет, бихме могли да ядем топла храна най-малкото веднъж дневно. Баща ми видимо си бе възвърнал високия дух и бе заявил, че следващата Коледа няма да чакаме до последния момент, преди да украсим книжарницата.

— Дълго ще ни се мотае пред очите тази ясла — мърмореше Фермин без особен ентусиазъм.

След Богоявление баща ми ни възложи да я опаковаме грижливо и да я свалим в мазето до идното Рождество.

— Пипайте внимателно — предупреди ни той. — После да не съм чул, че кутиите случайно са ви се изплъзнали от ръцете, Фермин.

— Ще ги пазя като зеницата на окото си, господин Семпере. Отговарям с живота си за целостта на яслата и на всичките селскостопански животни около Месията в пелени.

Когато направихме място за кутиите, съдържащи коледните украси, поспрях за миг, за да огледам набързо мазето и забравените му кътчета. При последното ни слизане там разговорът ни бе засегнал теми, които нито Фермин, нито аз бяхме повдигали оттогава, но те все така тегнеха поне в моето съзнание. Фермин сякаш прочете мислите ми и поклати глава.

— Не ми казвайте, че още мислите за писмото на онова магаре.

— Понякога.

— Нали не сте казали нищо на доня Беатрис?

— Не. Пъхнах обратно писмото в джоба на палтото й и дума не обелих.

— Ами тя? Не ви ли спомена, че е получила вест от дон Хуан Тенорио^[1]?

Поклатих глава. Фермин сбърчи нос, сякаш за да покаже, че това не е добър знак.

— Решихте ли вече какво да направите?

— За кое?

— Не се правете на паднал от небето, Даниел. Смятате ли да последвате жена си на срещата й с оня тип в хотел „Риц“ и да спретнете едно хубаво скандалче, или не?

— Вие предварително сте решили, че тя ще отиде там — запротестирах аз.

— Нима вие не мислите така?

Сведох поглед, отвратен от самия себе си.

— Кой съпруг не вярва на жена си? — попитах.

— Да ви дам ли списък с имена и фамилии, или статистиката ще е достатъчна?

— Аз имам доверие на Беа. Тя няма да ме излъже. Просто не е такава. Ако има да ми казва нещо, ще ми го каже в очите, без да шикалкави.

— Значи нямате повод за тревога, нали?

Нещо в тона на Фермин ми подсказа, че моите подозрения са го разочаровали. Въпреки че никога не би го признал, явно бе натъжен, че си губя времето с недостойни мисли и съмнения в честността на една жена, която не заслужавах.

— Навярно ме мислите за глупак.

Той поклати глава.

— Не. Мисля, че имате късмет, поне в любовта, и като почти всички късметлии не осъзнавате това.

Едно почукване по вратата в горния край на стълбището привлече вниманието ни.

— Ако не сте открили петролно находище там долу, бъдете така добри да се качите незабавно, че тук има работа за вършене — извика баща ми.

— Ех, как го промениха тези продажби! Откак се видя с пари, стана същински тиранин — рече Фермин с въздишка.

 

 

Дните се точеха едва-едва. Фермин най-сетне се бе съгласил да повери приготовленията за венчавката и сватбения банкет на баща ми и дон Густаво, които бяха възприели ролята на бащински фигури и авторитети по темата. Аз, в качеството на кум, съветвах управителния комитет, а Беа като художествен ръководител координираше всички участници с желязна ръка.

— Фермин, имам нареждане от Беа да отидем в „Каса Панталеони“, за да пробвате костюма си.

— Само да не е на затворнически райета…

Бях му се заклел в какво ли не, че проблемът с името ще бъде оправен своевременно и че неговият приятел, енорийският свещеник, ще може да му зададе въпроса „Фермин, вземаш ли за съпруга…“, без всички да се озовем в полицейското управление. Въпреки това, с наближаването на датата Фермин се измъчваше от все по-силно безпокойство. Бернарда успяваше да преживее напрежението, подкрепяйки се с молитви и десерти от яйчен крем, макар че, щом бременността й бе потвърдена от един надежден и дискретен лекар, често трябваше да се бори с пристъпи на гадене и световъртеж. По всичко личеше, че първородното отроче на Фермин ще създава грижи.

 

 

Това бяха дни на очебийно, но измамно спокойствие, защото под повърхността се бях поддал на онзи мътен поток, който бавно ме завличаше в дълбините на едно ново и неустоимо чувство: омразата.

В свободното си време, без да споделя с никого къде отивам, отскачах тайно до библиотека „Атенео“ на улица „Кануда“, където проследявах житейския път на Маурисио Валс в архива на периодичните издания и фондовете на каталога. Години наред го бях възприемал като неясна и безинтересна фигура, но сега образът му добиваше болезнена яснота и отчетливост, които нарастваха с всеки изминал ден. Проучванията ми позволиха да възстановя стъпка по стъпка обществения му възход през последните петнайсет години. Много вода бе изтекла от началото на кариерата му като служител на режима. С течение на времето и благодарение на подходящите връзки дон Маурисио Валс — ако човек речеше да повярва на вестниците (а според Фермин това бе все едно да вярваш, че портокаловата напитка „Тринаранхус“ се прави от изцедения сок на пресни портокали от Валенсия) — бе видял сбъдването на мечтите си и се бе превърнал в ярка звезда на испанския художествен и литературен небосклон.

Изкачването му по стълбицата на успеха бе наистина неудържимо. От 1944 г. нататък бе получавал официални назначения и длъжности с нарастваща значимост в различни културни и академични институции на страната. Статиите, речите и публикациите му неспирно се множаха. Всеки уважаващ себе си конкурс, конгрес или културно събитие изискваше участието и присъствието на дон Маурисио. През 1947 г. заедно с двама съдружници бе основал издателство „Ариадна“ с клонове в Мадрид и Барселона; пресата не щадеше усилия да канонизира тази издателска къща като „еталон за престиж“ в испанската литература.

През 1948 г. същите вестници бяха започнали редовно да назовават Маурисио Валс „най-блестящия и уважаван интелектуалец на Нова Испания“. Самоназначената интелигенция на страната и всички, които жадуваха да са част от нея, явно се бяха впуснали в страстен романс с дон Маурисио. Репортерите на културните страници го ласкаеха и превъзнасяха до припадък, търсейки благоволението му и — ако имаха късмет — възможността да публикуват в издателство „Ариадна“ някой от ръкописите, които държаха в чекмеджетата си, за да се присъединят към официалната сцена и да вкусят поне трохите от богатата й трапеза.

Валс бе усвоил правилата на играта и я ръководеше по-добре от всеки друг. В началото на петдесетте години славата и влиянието му вече се простираха извън официалните кръгове и бяха започнали да се просмукват в тъй нареченото гражданско общество. Лозунгите на Маурисио Валс се бяха превърнали в канон на азбучните истини за избраното съсловие от три-четири хиляди испанци, които се смятаха за образовани и повтаряха словата му като прилежни ученици, гледайки отвисоко обикновените хорица.

По пътя си към върховете той бе събрал около себе си тесен кръг от съмишленици, които ядяха от ръката му и постепенно бяха заели челни места в разни институции и престижни служби. Ако някой дръзнеше да постави под съмнение думите или качествата на Валс, пресата го разпваше безмилостно, представяйки го в най-черни краски. След публичното охулване този клетник ставаше в парий, в неназовим просяк, пред когото всички врати се затваряха и не му оставаше друга алтернатива освен забравата или изгнанието.

Прекарах безброй часове в четене на всяка дума, търсех какво пише между редовете, сравнявах различни версии на историята, отбелязвах дати, правех списъци на успехите и се стараех да открия неудобни тайни. При други обстоятелства, ако целта на моето проучване беше чисто антропологична, щях да сваля шапка на дон Маурисио и майсторските му ходове. Никой не би могъл да отрече, че се бе научил да чете душите и сърцата на съгражданите си и да дърпа нишките, които движеха техните желания, надежди и мечти.

Ако извлякох нещо от това продължително ровене в официалната биография на Валс, то бе убеждението, че строежът на новата Испания постоянно усъвършенстваше механизмите си и че шеметният възход на дон Маурисио към олтарите на властта бе пример за една тенденция, която по всяка вероятност щеше да надживее режима и да пусне дълбоки и трайни корени в цялата страна за десетилетия занапред.

През 1952 г. Валс бе достигнал върха на кариерата си, поемайки поста министър на културата за тригодишен период — време, което бе използвал, за да укрепи господството си и да уреди лакеите си на малкото длъжности, които все още бяха извън техния контрол. Обществените му прояви бяха придобили едно златно еднообразие: словата му се цитираха като извор на неоспорима мъдрост. Присъствието му в журита, комисии и на всевъзможни официални приеми бе постоянно, а арсеналът му от дипломи, награди и ордени растеше неизменно.

После изведнъж се бе случило нещо странно.

Отначало не ми направи впечатление. Литанията от възхвали и известия за дон Маурисио продължаваше неумолимо, но след 1956 г. открих една подробност, погребана сред множеството репортажи, която бе в контраст с публикуваните преди тази година. Тонът и съдържанието на статиите оставаха непроменени, но докато ги четях, препрочитах и сравнявах, забелязах едно нещо.

Публичните появи на дон Маурисио Валс бяха секнали.

Името, престижът, репутацията и властта му бяха все така непоклатими. Липсваше само един елемент: неговата личност. От 1956 г. нататък нямаше нито снимки, нито споменавания за неговото присъствие, нито преки сведения за участието му в обществени мероприятия.

Последната статия, която свидетелстваше за личното присъствие на Маурисио Валс, бе с дата 2 ноември 1956 г., когато бе удостоен с награда за най-добър издател на годината. Тържествената церемония в Центъра за изящни изкуства в Мадрид бе посетена от каймака на обществото и най-висшите кръгове на властта. Текстът на известието бе в обичайния и предвидим дух на жанра, с други думи, кратка хвалебствена новина. Най-интересна бе съпътстващата я снимка — последната публикувана фотография на Валс, заснета малко преди шейсетия му рожден ден. Елегантно облечен в добре ушит костюм, той приемаше овациите на публиката със скромна и сърдечна усмивка. Редом с него се виждаха някои от обичайните посетители на подобни тържества, а зад гърба му, малко извън фокус, стояха двама души със сериозни и непроницаеми изражения, скрити зад тъмни очила и облечени в черно. Те явно не бяха участници в церемонията. Изглеждаха сурови и безразлични към целия фарс. Бдителни.

 

 

Въпросната вечер в Центъра за изящни изкуства бе последният случай, когато дон Маурисио Валс бе фотографиран или видян на публично място. Колкото и усилено да търсех, не можах да намеря сведения за дори една-единствена негова поява след тази дата. Изморен от проучване на задънени улици, реших да се върна към началото и сглобих историята му къс по къс, докато накрая вече я знаех наизуст, сякаш бе моята собствена. Душех следата му с надеждата да открия някакъв знак, който да ми подскаже къде е този човек, който се усмихваше на снимките и излагаше на показ суетата си на безброй страници сред раболепната си, гладна за благодеяния свита. Търсех човека, убил майка ми, за да скрие бездарието си, което явно никой не смееше да признае.

 

 

Научих се да мразя през онези самотни следобеди в старата библиотека „Атенео“, където допреди не много време се бях отдавал на по-чисти стремежи, като например сияйната кожа на първата ми невъзможна любов, сляпата Клара, или загадките на Жулиан Каракс и неговия роман „Сянката на вятъра“. Колкото по-трудно проследявах дирята на Валс, толкова по-упорито отказвах да призная правото му да изчезне и да изтрие името си от историята. От моята история. Имах нужда да узная какво бе станало с него. Имах нужда да го погледна в очите, та макар и само за да му напомня, че някой — поне един човек в цялата вселена — знае кой е той в действителност и какво е сторил.