Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (57)

6

Осуалдо Дарио де Мортенсен, принц на барселонските писари и мой стар познат, се наслаждаваше на следобедната си почивка в своята будка до Двореца на Вицекралицата, като посръбваше кафе с коняк и пушеше пура. Когато ме видя да се задавам, ми махна с ръка за поздрав.

— Я гледай, блудният син се завръща. Е, размислихте ли? Ще се захванем ли с онова любовно писмо, което ще ви извоюва достъп до забранени ципове и копчета от облеклото на желаната девойка?

Отново му показах венчалната си халка и той кимна, припомняйки си предишната ни среща.

— Прощавайте. Аз така си питам, по навик. Вие сте от старата гвардия. Какво мога да направя за вас?

— Оня ден разбрах защо вашето име ми прозвуча познато, дон Осуалдо. Работя в книжарница и намерих един ваш роман от 1933 г. — „Конниците на здрача“.

Думите ми явно отключиха много спомени и Осуалдо се усмихна носталгично.

— Ех, какви времена бяха… Онези негодници Баридо и Ескобиляс, моите издатели, ме обраха до последната стотинка — дано се пържат в катрана за вечни времена! Но удоволствието, което изпитах, докато пишех романа — това никой не може да ми го отнеме!

— Ако го донеса някой ден, ще ми напишете ли посвещение?

— Разбира се, иска ли питане. Това беше лебедовата ми песен. Светът не беше подготвен за уестърн, чието действие се развива в делтата на Ебро, с бандити в канута вместо на коне и комари с размерите на дини, които се вихрят на воля.

— Вие сте испанският Зейн Грей^[1].

— Де да бях! Какво мога да направя за вас, млади човече?

— Да ми заемете вашата дарба и находчивост за едно също тъй благородно начинание.

— Целият съм слух.

— Трябва да ми помогнете да съчиня документално минало за един приятел, за да може да се ожени без правни спънки за жената, която обича.

— Добър човек ли е?

— Най-добрият, когото познавам.

— Значи е решено. Любимите ми сцени винаги са били сватбите и кръщенетата.

— Ще имаме нужда от молби, петиции, сведения, сертификати и цялата тая бумащина…

— Няма да е проблем. Ще прехвърлим част от стратегическото планиране на Луисито, когото вече познавате. Той е абсолютно надежден и владее дванайсет различни почерка.

Извадих банкнотата от сто песети, която професорът бе отказал, и му я подадох. Осуалдо ококори очи като чинии и побърза да я прибере.

— А после разправят, че в Испания не можело да се прехранваш с писане — рече той.

— Това ще покрие ли работните разходи?

— Даже с излишък. Когато организирам всичко, ще ви кажа на колко възлиза цялата операция, но на пръв поглед бих предположил, че петнайсет дуро ще са предостатъчни.

— Оставям това на вашата преценка, Осуалдо. Моят приятел професор Албуркерке…

— Отличен писател — вметна Осуалдо.

— И още по-доблестен човек. Та както казах, професорът ще мине оттук и ще ви даде списък на необходимите документи и всички подробности. Ако имате нужда от нещо, ще ме намерите в книжарницата „Семпере и синове“.

Лицето му светна при споменаването на това име.

— Светилището! Като младеж се отбивах там всяка събота при господин Семпере и той ми отваряше очите за много неща.

— Това трябва да е бил дядо ми.

— Вече от години не минавам оттам, защото с тези оскъдни финанси мога само да заемам книги от библиотеки.

— Направете ни честта да се върнете в книжарницата, дон Осуалдо. Тя е ваш дом, а за цените винаги ще се разберем.

— Така и ще направя.

Подаде ми ръка и аз я стиснах.

— Чест е да се върши работа със семейство Семпере.

— Дано занапред да имаме още много поводи.

— А какво стана с оня куцльо, дето тъй жадно блещеше оченца при вида на злато?

— Оказа се, че не всичко, което блести, е злато — отвърнах аз.

— Типичният белег на нашето време…