Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гробището на забравените книги (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El prisonero del cielo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 23гласа)

Информация

Сканиране
ventcis(2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis(2015)

Издание:

Карлос Руис Сафон. Затворникът на Рая

Испанска. Първо издание

Превод: Светла Христова

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Людмила Петрова

Художник на корицата: Петър Станимиров

ISBN: 978-619-152-101-2

 

Формат 16/60/90 Обем 16 п.к.

Дадена за печат септември 2012

Излязла от печат октомври 2012

Предпечат и печат Изток-Запад

История

  1. —Добавяне

4

Докато се отдалечавахме от гарата, съблякох шлифера си и го наметнах на раменете на Фермин. Неговият бе останал върху тялото на Салгадо. Стори ми се, че в сегашното си състояние моят приятел не е за дълги разходки, затова спрях едно такси. Отворих му вратата и когато той се настани вътре, затворих и се качих от другата страна.

— Куфарът беше празен — казах. — Някой е погодил мръсен номер на Салгадо.

— Само крадец може да ограби крадеца…

— Кой го е направил според вас?

— Навярно онзи, който му е казал, че ключът му е у мен, и му е обяснил къде да ме намери — тихо рече Фермин.

— Валс ли?

Той отрони унила въздишка.

— Не зная, Даниел. Вече не зная какво да мисля.

Забелязах погледа на таксиметровия шофьор в огледалото — очакваше указания.

— Отиваме на улица „Фернандо“, откъм входа на Пласа Реал — казах.

— Няма ли да се върнем в книжарницата? — попита Фермин, който нямаше сили дори да спори за маршрута.

— Аз ще се върна, но вие отивате в дома на дон Густаво, за да прекарате остатъка от деня с Бернарда.

Пътувахме мълчаливо по улиците на Барселона, размити от дъжда. Когато стигнахме до арките на улица „Фернандо“, където преди години бях срещнал Фермин за първи път, платих на шофьора и слязохме. Изпратих моя приятел до входната врата на дон Густаво и го прегърнах.

— Пазете се, Фермин. И вземете да хапнете нещо, че на Бернарда ще й се забие някой кокал в брачната нощ.

— Не берете грижа за мен. Наумя ли си, мога да напълнея по-лесно и от оперна певица. Сега, като се кача горе, ще се натъпча с масленки от ония, дето ги купува дон Густаво от магазин „Килес“, и утре ще ви се явя като лоена топка.

Дано да е така. Много поздрави на булката.

— Ще й предам, макар че, както стоят нещата на бюрократичния фронт, виждам, че май ще си живея в грях.

— Нищо подобно. Помните ли какво ми казахте веднъж? Че съдбата не прави визити по домовете, а трябва сам да я потърсиш?

— Да ви призная, тази фраза си я откраднах от една книга на Каракс. Хареса ми как звучи.

— Аз пък взех, че повярвах в нея. И все още вярвам. Затова ви казвам, че вашата съдба е да се ожените за Бернарда на уречената дата и както си му е редът — със свещеници, с ориз, с име и фамилия.

Моят приятел ме гледаше скептично.

— Да не се казвам Даниел, ако не се ожените с всичките му салтанати — обещах на един твърде унил Фермин. Толкова сломен изглеждаше, че сякаш нищо не би могло да го ободри: нито пакет от любимите му сладкиши, нито някой страхотен филм в кино „Фемина“ с Ким Новак, издокарана с един от ония заострени сутиени, които оборваха закона за гравитацията.

— Щом казвате, Даниел…

— Вие ми върнахте истината — заявих. — Аз пък ще ви върна името.