Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гробището на забравените книги (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El prisonero del cielo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 23гласа)

Информация

Сканиране
ventcis(2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis(2015)

Издание:

Карлос Руис Сафон. Затворникът на Рая

Испанска. Първо издание

Превод: Светла Христова

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Людмила Петрова

Художник на корицата: Петър Станимиров

ISBN: 978-619-152-101-2

 

Формат 16/60/90 Обем 16 п.к.

Дадена за печат септември 2012

Излязла от печат октомври 2012

Предпечат и печат Изток-Запад

История

  1. —Добавяне

3

След като изтече прословутата минута на благоразумно изчакване, двамата забързахме по улицата, въоръжени с тъмни шлифери и чадър с размерите на слънчобран, който Фермин бе купил на един от базарите на пристанището с идеята да го използва както зиме, така и лете за излетите си с Бернарда на плажа Барселонета.

— Фермин, с тази чудесия изпъкваме сред тълпата като бълха на чело — предупредих го аз.

— Не се безпокойте. Бас държа, че в момента оня мерзавец вижда само златни дублони, които валят от небето — отвърна той.

Салгадо, който имаше стотина метра преднина, чевръсто куцукаше по улица „Кондал“ под дъжда. Скъсихме малко разстоянието — тъкмо навреме, за да видим, че се кани да се качи на един трамвай, който отиваше нагоре по Виа Лайетана. Затичахме се, затваряйки чадъра в движение, и по някакво чудо успяхме да скочим на платформата на трамвая. В съответствие с най-добрата традиция на епохата, по време на цялото пътуване висяхме отзад. Салгадо си бе намерил място в предната част — отстъпи му го един добър самарянин, който, естествено, не знаеше с кого си има работа.

— Така става, когато хората остареят — отбеляза Фермин. — Никой не си спомня, че и те са били негодници.

Трамваят се носеше с трополене по улица „Трафалгар“, докато стигна до Триумфалната арка[1]. Надникнахме вътре и видяхме, че Салгадо не е мръднал от мястото си. Кондукторът, мъж с бухнали мустаци, ни наблюдаваше навъсено.

— Хич не си мислете, че като висите там отзад, ще ви направя отбив. Държа ви под око, откак сте се качили.

— Вече никой не цени социалния реализъм — промърмори Фермин. — Каква страна!

Подадохме на кондуктора няколко монети и получихме билетите си. Вече си мислехме, че Салгадо навярно е заспал, но когато трамваят пое към гара „Север“, той се изправи и дръпна шнура на звънеца, за да поиска спирка. Възползвайки се от това, че водачът забави ход, скочихме пред пищната сграда в стил ар нуво, където се помещаваха канцелариите на водноелектрическата компания, и последвахме трамвая пеша до спирката. Видяхме как Салгадо слезе, подпомогнат от двама пътници, и се отправи към гарата.

— И вие ли си мислите същото като мен? — попитах аз.

Фермин кимна. Проследихме Салгадо до просторното фоайе на гарата, като се прикривахме — или може би издавахме присъствието си — с грамадния чадър на Фермин. Щом влезе вътре, нашият обект се приближи до редица метални шкафчета, поставени покрай стената като миниатюрни ниши в гробище. Седнахме на една пейка в сумрака на фоайето. Салгадо се бе спрял пред безкрайната редица и я съзерцаваше в унес.

— Да не би да е забравил къде е скрил плячката? — зачудих се аз.

— Ами! Как ще забрави! Двайсет години е жадувал за този миг. Сега иска да му се наслади, затова се разтакава.

— Щом казвате… На мен пък ми се струва, че е забравил.

Останахме така, като само наблюдавахме и чакахме.

— Всъщност не сте ми казали къде скрихте вие ключа, когато избягахте от крепостта… — подхванах аз.

Фермин ми хвърли враждебен поглед.

— Не смятам да навлизам в тази тема, Даниел.

— Забравете.

Чакането се проточи още няколко минути.

— Може би има съучастник и го чака да се появи? — предположих.

— Салгадо не е от ония, които обичат да делят ограбеното.

— Но може би има някой друг, който…

— Шшт — пресече ме Фермин, сочейки към Салгадо, който най-сетне се бе раздвижил.

Старецът отиде до едно от шкафчетата и сложи ръка върху металната врата. Извади ключа и го пъхна в ключалката. Отвори и надникна вътре. В този миг двама агенти от цивилната гвардия се появиха откъм пероните и се приближиха до мястото, където стоеше Салгадо, мъчейки се да извади нещо от шкафчето.

— Олеле майчице… — прошепнах аз.

Той се обърна и поздрави агентите. Размениха няколко думи, след което единият от тях измъкна отвътре куфар и го остави в краката на Салгадо. Крадецът най-сърдечно им благодари за помощта и агентите, докосвайки за поздрав тривърхите си шапки, продължиха обичайната си обиколка.

— Да живее Испания — промърмори Фермин.

Салгадо сграбчи куфара и го помъкна към една пейка в другия край на фоайето, срещу мястото, където седяхме.

— Нима ще го отвори тук? — попитах.

— Трябва да се увери, че всичко е вътре — отвърна Фермин. — Много е изстрадал негодникът, докато си върне съкровището.

Старецът се озърна няколко пъти, за да се увери, че наблизо няма никого, и най-сетне се реши да действа. Видяхме го как отвори куфара с едва няколко сантиметра и надникна вътре.

Остана в тази поза почти цяла минута, съвършено неподвижен. Двамата с Фермин се спогледахме озадачени. Изведнъж Салгадо затвори куфара и се изправи. После направо тръгна към изхода, зарязвайки вещта пред отвореното шкафче.

— Но какво прави той? — попитах изумен.

Фермин стана и ми направи знак.

— Аз ще го последвам, а вие вземете куфара…

И без да ми даде време да отговоря, се втурна към изхода. Аз забързах към изоставения куфар. Някакъв тарикат, който четеше вестник на една близка пейка, също му бе хвърлил око. Оглеждайки се най-напред и на двете страни, за да се увери, че никой не го наблюдава, той стана и се приближи като лешояд, готов да се нахвърли на плячката си. Ускорих крачка. Непознатият тъкмо се канеше да грабне куфара, когато по чудо успях да го измъкна изпод носа му.

— Това не е ваше — казах.

Онзи тип ме изгледа враждебно и хвана дръжката.

— Да повикам ли цивилната гвардия? — попитах аз.

Стреснат, мошеникът пусна мечтата на Салгадо и се изниза в посока към пероните. Аз занесох куфара до пейката и след като се уверих, че никой не ми обръща внимание, го отворих.

Беше празен.

Едва тогава чух глъчка и вдигнах очи, за да открия, че е настъпила някаква суматоха при изхода на гарата. Изправих се и видях през стъклените врати как двамата агенти от цивилната гвардия си пробиват път сред кръг от зяпачи, събрали се под дъжда. Когато тълпата се разпръсна, съгледах Фермин, който бе коленичил на земята и придържаше Салгадо. Отворените очи на стареца се взираха в дъжда. Една жена, която тъкмо влизаше във фоайето, притисна ръка към устата си.

— Какво е станало? — попитах я аз.

— Един нещастен старец е предал Богу дух… — отвърна тя.

Излязох навън и бавно закрачих към струпалите се хора, които наблюдаваха сцената. Видях как Фермин вдигна поглед и размени няколко думи с двамата агенти. Единият от тях закима. Тогава Фермин си свали шлифера и го простря върху трупа на Салгадо, като му покри лицето. Когато стигнах до тях, една трипръста ръка стърчеше изпод дрехата, а в дланта й лежеше ключът, лъснал от дъжда. Подслоних Фермин под чадъра и сложих ръка на рамото му. Двамата бавно напуснахме това място.

— Добре ли сте, Фермин?

Моят добър приятел сви рамене.

— Да си вървим у дома — успя да каже той.

Бележки

[1] Паметник в Барселона, построен за Световното изложение през 1888 г. от архитекта Жозеп Виласека.