Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (53)

2

Следобеда на същия ден, докато дъждът все още шибаше пустите, наводнени улици, мрачната и белязана от времето фигура на Себастиан Салгадо се очерта пред вратата на книжарницата. Наблюдаваше ни през витрината със свойствения си хищен израз, а светлинките на коледната ясла играеха по лицето му. Костюмът му — същият овехтял костюм, който носеше и при първото си посещение — бе прогизнал от дъжда. Отидох до вратата и му отворих.

— Чудесна ясла — рече.

— Няма ли да влезете?

Задържах вратата отворена и той влезе, накуцвайки. Спря се след няколко крачки, като се подпираше на бастуна си. Фермин го гледаше подозрително иззад тезгяха. Салгадо се усмихна.

— Колко вода изтече, Фермин — поде той.

— Мислех ви за умрял — отвърна моят приятел.

— И аз мислех същото за вас, както и всички останали. Поне това ни разказаха: че са ви спипали, докато сте се опитвали да офейкате, и са ви теглили куршума.

— Е, не ги огря.

— Да ви кажа честно, винаги съм се надявал, че сте успели да се измъкнете. Дето се вика, черен гологан не се губи…

— Направо ме трогвате, Салгадо. Кога излязохте?

— Преди месец.

— Само не ми казвайте, че са ви пуснали за примерно поведение — рече Фермин.

— Мисля, че се умориха да ме чакат да хвърля топа. Знаете ли, че ми дадоха документ за помилване? Лист хартия, подписан от самия Франко.

— Не се съмнявам, че сте си го сложили в рамка.

— Държа си го на почетно място: над казанчето в клозета, в случай че ми свърши хартията.

Салгадо се приближи още малко до тезгяха и посочи един стол в ъгъла.

— Имате ли нещо против да седна? Все още не съм свикнал да вървя повече от десет метра по права линия и лесно се изморявам.

— Заповядайте — поканих го аз.

Салгадо се стовари тежко на стола и пое дълбоко дъх, като разтриваше коляното си. Фермин го гледаше така, както някой би наблюдавал плъх, изпълзял от тоалетната.

— Не е ли смешно, че онзи, когото всички очакваха да пукне пръв, ще се окаже последен… Знаете ли кое ме поддържаше жив през всички тия години, Фермин?

— Ако не ви познавах толкова добре, щях да отговоря: средиземноморската диета и свежият морски въздух.

Нашият посетител се опита да се засмее, което в неговия случай прозвуча като дрезгава кашлица или пристъп на задух.

— Все сте си същият, Фермин! Затова се разбирахме толкова добре с вас. Ех, какви времена бяха! Но не искам да ви отегчавам със спомени, особено младежа. Това поколение не се вълнува от нашите работи. Тях ги влече чарлстонът или каквото там е модерно сега. Да говорим ли делово?

— Слушам ви, говорете.

— Ваш ред е, Фермин. Аз вече казах каквото имах да казвам. Ще ми дадете ли онова, което ми дължите? Или ще трябва да спретнем скандал, което не е във ваш интерес?

Фермин остана безучастен в продължение на няколко мига, които ни потопиха в неловко мълчание. Салгадо не откъсваше очи от него и сякаш щеше да блъвне отрова. Моят приятел ми отправи един поглед, който не можах да разтълкувам, и въздъхна сразен.

— Печелите, Салгадо.

След което извади от джоба си един малък предмет и му го подаде. Ключ. Онзи ключ. Очите на Салгадо светнаха като на дете. Стана и полека се приближи до Фермин. Единствената ръка, която му бе останала, трепереше от вълнение, когато взе ключа.

— Ако възнамерявате отново да го пъхнете в някои части от анатомията си, ще ви помоля да влезете в клозета, че това тук е фамилно заведение, отворено за широката публика — предупреди го Фермин.

Лицето на Салгадо, който сякаш си бе възвърнал цвета и живеца на първата младост, се разля в усмивка на безкрайно задоволство.

— Като си помисля, вие всъщност сте ми направили изключителна услуга, като сте ми го пазили през всички тези години — заяви той.

— Нали затова са приятелите — отговори Фермин. — Сбогом и гледайте да не се връщате повече тук.

Салгадо се ухили и ни намигна. После тръгна към вратата, вече вглъбен в своите мисли. На прага се обърна за миг и помирително вдигна ръка за поздрав.

— Пожелавам ви късмет и дълъг живот, Фермин. И не се тревожете, няма да издам тайната ви.

Видяхме го как закрачи под дъжда — просто един старец, когото всеки би помислил за смъртник. Аз обаче бях сигурен, че в този миг той не усещаше нито студения дъжд по челото си, нито дългите години на затвор и несгоди, които носеше в кръвта си. Погледнах Фермин, който сякаш бе прикован към пода и изглеждаше пребледнял и смутен от срещата с някогашния си другар по килия.

— Нима ще го оставим да си тръгне просто така? — попитах аз.

— Имате ли по-добър план?