Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (51)

13

Когато се прибрах вкъщи, беше почти два през нощта. Канех се да вляза в главния вход, когато забелязах, че в книжарницата светеше. Слаба светлина се процеждаше иззад завесата на задната стая. Влязох през страничната врата във фоайето на сградата и заварих баща ми да седи на бюрото си с цигара в ръка. За пръв път в живота си го виждах да пуши. Пред него лежаха отворен плик и страниците на писмо. Придърпах един стол и седнах срещу него. Баща ми ме изгледа мълчаливо с непроницаемо лице.

— Добри новини ли? — попитах, сочейки писмото.

Той ми го подаде.

— От леля ти Лаура е, тази, дето живее в Неапол.

— Имам леля в Неапол?

— Сестра е на майка ти. В годината, в която ти се роди, тя отиде да живее в Италия при роднините си по майчина линия.

Кимнах разсеяно. Не я помнех, а името й бе просто сред имената на непознатите, дошли на погребението на майка ми преди толкова години — хора, които оттогава не бях видял повторно.

— Пише, че има дъщеря, която ще учи в Барселона, и пита дали ще може да се настани при нас за известно време. Казва се София.

— За пръв път чувам за нея — казах.

— Значи ставаме двама.

Мисълта, че баща ми ще споделя жилището си с напълно непозната подрастваща девойка, беше направо невероятна.

— Какво ще й отговориш?

Той сви рамене равнодушно.

— Не зная. Все ще трябва да измисля нещо.

Почти цяла минута мълчахме и само се гледахме, не смеейки да зачекнем темата, която ни вълнуваше много повече от визитата на непознатата братовчедка.

— Предполагам, че си бил с Фермин — рече баща ми накрая.

Кимнах.

— Отидохме да вечеряме в „Кан Луис“. Фермин аха-аха да изяде и покривката. На влизане видях там професор Албуркерке и му казах да се отбие през книжарницата.

Звукът на собствения ми глас, дърдорещ такива баналности, отекваше с обвинително ехо. Баща ми ме гледаше напрегнат.

— Фермин каза ли ти какво го притеснява напоследък?

— Мисля, че просто го друсат нерви — заради венчавката и всичките тия неща, които на него не са му по сърце.

— Само това ли?

Добрият лъжец знае, че най-сполучливата лъжа винаги е някоя истина, от която е премахнат съществен елемент.

— Е, стана дума и за старите времена, когато е бил в затвора.

— Значи сигурно ти е говорил и за адвоката Брианс. Какво точно ти разказа?

Не бях сигурен какво знаеше или подозираше баща ми, затова реших да действам предпазливо.

— Каза ми, че е бил затворник в крепостта Монжуик и успял да избяга оттам с помощта на човек на име Давид Мартин, когото ти явно си познавал.

Баща ми дълго мълча.

— Никой не е дръзвал да ми го каже в очите, но зная, че по онова време някои хора вярваха и все още вярват, че майка ти е била влюбена в Мартин — рече с тъжна усмивка, от която разбрах, че сред тези хора е и самият той.

Баща ми имаше нерядко срещания навик да се усмихва пресилено, когато се опитваше да сдържи плача си.

— Майка ти беше добра жена и добра съпруга. Не ми се иска да си мислиш разни странни неща за нея заради приказките на Фермин. За разлика от мен, той не я познаваше.

— Фермин нищо не е намеквал — излъгах аз. — Само ми каза, че мама и Мартин били добри приятели и тя се опитала да му помогне да излезе от затвора, като наела онзи адвокат, Брианс.

— В такъв случай вероятно ти е говорил и за Валс…

Поколебах се за миг, преди да кимна. Баща ми видя мъката в погледа ми и поклати глава.

— Майка ти умря от холера, Даниел. Брианс — така и няма да разбера защо — обвини онзи мъж, просто един бюрократ с мания за величие, в престъпление, за което нямаше никакви улики или доказателства.

Не казах нищо.

— Трябва да си избиеш тази идея от главата. Искам да ми обещаеш, че няма да мислиш за това.

Мълчах й се питах дали баща ми наистина бе толкова наивен, колкото изглеждаше, или скръбта от загубата го бе заслепила и той бе потърсил убежище в малодушието на оцелелите. Припомних си думите на Фермин и си казах, че нито аз, нито някой друг имаше правото да го съди.

— Обещай ми, че няма да направиш някоя глупост, нито ще търсиш този човек — настоя той.

Кимнах не особено убедително. Баща ми ме хвана за ръката.

— Закълни ми се! В паметта на майка ти.

Почувствах как една болка стяга лицето ми като с клещи и осъзнах, че стискам зъбите си толкова силно, че още малко и ще ги счупя. Извърнах поглед, но баща ми не ме пускаше. Погледнах го в очите и до последния миг си мислех, че навярно ще мога да го излъжа.

— Кълна ти се в паметта на мама, че докато си жив, няма да предприема нищо.

— Не за това те помолих!

— Това е всичко, което мога да ти обещая.

Той зарови глава в ръцете си и пое дълбоко дъх.

— Онази нощ, когато майка ти умря горе в апартамента…

— Спомням си отлично.

— Ти беше на пет години.

— Четири години и шест месеца.

— Онази нощ Изабела ме помоли никога да не ти казвам какво се е случило. Тя смяташе, че така е по-добре.

За пръв път го чувах да нарича майка ми по име.

— Зная, татко.

Погледна ме в очите.

— Прости ми — промълви.

Задържах погледа му. Понякога той сякаш остаряваше малко повече само от това, че ме виждаше и си припомняше. Станах и мълчаливо го прегърнах. Притисна ме с всички сили и когато избухна в плач, гневът и мъката, които бе таил в душата си през всички тези години, избликнаха навън като фонтан от кръв. Тогава разбрах, без да мога да го обясня, че баща ми, бавно и неумолимо, е започнал да умира.