Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (49)

11

Онази нощ Фермин седеше в кантората и чакаше Брианс да се върне от своите обиколки на съдилища, кабинети, юридически кантори, затвори и хиляда и една срещи с важни клечки, които трябваше да изтърпи, за да получи информация. Беше почти единайсет през нощта, когато най-сетне чу стъпките на младия адвокат да се приближават по коридора. Отвори му вратата и Брианс влезе, като пристъпваше едва-едва, по-унил от всякога. Рухна в един ъгъл и се хвана за главата.

— Какво стана, Брианс?

— Идвам от крепостта.

— Май не носите добри новини?

— Валс отказа да ме приеме. Накараха ме да чакам четири часа и после ми казаха да си вървя. На това отгоре ми отнеха разрешителното на посетител и пълномощието да влизам в територията на затвора.

— Позволиха ли ви да видите Мартин?

Брианс поклати глава.

— Той не беше там.

Фермин го погледна неразбиращо. Адвокатът помълча няколко мига, търсейки подходящите думи.

— Когато си тръгвах, Бебо ме последва и ми разказа каквото знаеше. Случило се е преди две седмици. Мартин пишел денем и нощем като обсебен, почти не лягал да спи. Валс усетил, че става нещо странно, и наредил на Бебо да конфискува написаното до момента. Наложило се трима стражи да държат Мартин здраво, за да му отнемат ръкописа. За по-малко от два месеца бил написал над петстотин страници. Бебо ги дал на директора и когато Валс започнал да чете, изглежда, че направо побеснял.

— Май не е било каквото е очаквал…

Брианс поклати глава.

— Валс чел цяла нощ и на следващата сутрин се качил в кулата, придружен от четирима от своите хора. Накарал да оковат ръцете и краката на Мартин и чак тогава влязъл в килията. Бебо подслушвал през една цепнатина във вратата и чул част от разговора. Валс бил бесен. Казал на Мартин, че е много разочарован от него, че му бил дал наченки на шедьовър, а пък той, неблагодарникът, вместо да следва указанията, написал някаква дивотия без капка смисъл. „Това не е книгата, която очаквах от вас, Мартин“, неспирно повтарял Валс.

— А Мартин какво му отговорил?

— Нищо. Не му обръщал внимание, сякаш изобщо не бил там. Това още повече разярило директора. Бебо чул, че започнал да пердаши Мартин, но той не отронвал никакъв звук. Накрая, когато се уморил да го удря и да го обижда, без да получи нула внимание, Валс извадил от джоба си — тъй казва Бебо — едно конфискувано писмо, изпратено до Мартин от господин Семпере още преди месеци. В него била приложена и бележка, която Изабела написала до Мартин на смъртния си одър…

— Кучият му син…

— Валс го оставил там, затворен сам с писмото, защото знаел, че нищо не може да го нарани повече от вестта, че Изабела е умряла… Бебо разправя, че когато директорът си отишъл и Мартин прочел писмото, започнал да крещи. Цяла нощ вил и блъскал с ръце и с глава по стените и по желязната врата…

Брианс вдигна поглед. Фермин коленичи пред него и сложи ръка на рамото му.

— Добре ли сте, Брианс?

— Аз съм негов адвокат — отвърна той с разтреперан глас.

— Предполага се, че мой дълг е да го защитавам и да го измъкна оттам…

— Направихте всичко, което беше по силите ви, Брианс. Мартин също го знае.

Явно несъгласен, адвокатът измърмори нещо.

— Това обаче не е краят — продължи той. — Бебо ми разказа, че когато Валс забранил да дават на Мартин хартия и мастило, той започнал да пише на гърба на страниците, които директорът му хвърлил в лицето. Поради липса на мастило правел разрези по ръцете и краката си и използвал собствената си кръв…

Бебо се опитвал да поговори с него, да го успокои… Мартин вече не приемал нито цигари, нито бучките захар, които толкова обичал… Дори не забелязвал присъствието на тъмничаря. Бебо смята, че когато научил за смъртта на Изабела, окончателно изгубил здравия си разум и пропаднал в онзи ад, който сам бил изградил в съзнанието си… Нощно време крещял толкова силно, че всички го чували. Започнали да се носят слухове сред посетителите, затворниците и персонала на затвора. Валс взел да се изнервя. Накрая наредил на двама от наемните си убийци да отведат Мартин една нощ…

Фермин преглътна на сухо.

— Къде?

— Бебо не знае със сигурност. От онова, което е дочул, мисли, че става дума за една изоставена къща до парка Поел… изглежда, че по време на войната са убили мнозина там и са ги заровили в градината… Когато джелатите се върнали, казали на Валс, че работата е свършена, но същата нощ Бебо ги чул да говорят помежду си и според него били доста объркани. Нещо се случило в онази къща. Изглежда, че там имало още някого.

— Някой друг?

Брианс сви рамене.

— Значи Давид Мартин е жив?

— Не зная, Фермин. Никой не знае.