Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (44)

6

Отец Валера живееше на таванския етаж на една сграда в края на Пасео дел Борн, която, гледаше към покривите на пазара. Фермин на бърза ръка видя сметката на три чинии супа, няколко къшея сух хляб и две чаши разредено с вода вино, които свещеникът сложи пред него, докато го наблюдаваше с любопитство.

— Вие няма ли да вечеряте, отче?

— Нямам навика да вечерям. Хапнете си вие, че като ви гледам, май ви мъчи глад от 36-та насам.

Докато сърбаше звучно супата със залъци хляб, Фермин оглеждаше трапезарията. Очите му се спряха на остъкления шкаф до него, който показваше колекция от чинии и чаши, няколко фигурки на светци и скромен комплект сребърни прибори.

— И аз съм чел „Клетниците“, тъй че хич не си го и помисляйте — предупреди го свещеникът.

Фермин кимна засрамен.

— Как се казвате?

— Фермин Ромеро де Торес, на услугите на Ваше сиятелство.

— Търсят ли ви, Фермин?

— Зависи как ще се погледне. Темата е сложна.

— Ако не искате да ми кажете, не е моя работа. Но с тези дрехи няма да отидете далече. Ще се озовете в затвора още преди да сте стигнали Виа Лайетана. Напоследък спират много хора, които са се крили известно време. Трябва да бъдете много предпазлив.

— Щом успея да сложа ръка на едни банкови капитали, които бях замразил, мисля да се отбия в „Ел Дике Флотанте“ и да изляза оттам издокаран като картинка.

— Не се и съмнявам. Я станете за малко.

Фермин остави лъжицата и се изправи. Свещеникът го огледа внимателно.

— Рамон беше два пъти колкото вас, но мисля, че някои негови дрехи от младежките му години ще ви стоят добре.

— Рамон?

— Брат ми. Убиха го долу на улицата, пред входната врата, през май 1938 г. Търсели мен, а той им се опълчил. Беше музикант. Свиреше в градския оркестър. Първи тромпет.

— Много съжалявам, отче.

Свещеникът сви рамене.

— Кажи-речи всеки е изгубил някого, независимо от коя фракция.

— Аз не съм от никоя фракция — заяви Фермин. — Нещо повече, за мен знамената са просто едни цветни парцали, които миришат на гранясало. Стига ми да видя как някой се е омотал в тях и бълва химни, речи и лозунги, за да ме хване диария. Винаги съм мислел, че всеки, който има влечение към стадото, трябва да е малко нещо овца.

— Сигурно хич не ви е лесно в тази страна.

— Идея си нямате до каква степен. Но винаги си казвам, че прекият достъп до добра шунка серано компенсира всичко. Пък и по цял свят е едно и също.

— И това е вярно. Кога за последен път сте опитвали истинска шунка серано?

— Шести март 1934 г. „Лос Караколес“, улица „Ескуделерс“. Друг живот.

Свещеникът се усмихна.

— Можете да пренощувате тук, Фермин, но утре ще трябва да си потърсите друг подслон. Хората говорят. Мога да ви дам малко пари за пансион, но имайте предвид, че навсякъде искат лични документи и регистрират наемателите си в полицията.

— От само себе си се разбира, отче. Утре преди изгрев слънце ще се изпаря по-бързо и от добрата воля. И няма да приема нито стотинка от вас. Вече злоупотребих достатъчно с…

Свещеникът вдигна ръка и поклати глава.

— Да видим как ще ви стоят някои от нещата на Рамон — каза той, ставайки от масата.

 

 

Отец Валера настоя да снабди Фермин с чифт поизносени обувки, скромен, но чист вълнен костюм, няколко чифта бельо и тоалетни принадлежности, които сложи в куфар. На една от полиците бе поставен лъскав тромпет редом с няколко снимки на двама млади и хубави мъже, които се усмихваха към обектива по време на някой от годишните празници в квартал Грасия. Човек трябваше да се взре много внимателно, за да осъзнае, че единият от тях бе отец Валера, който сега изглеждаше трийсет години по-възрастен.

— Нямам гореща вода. Цистерната не я пълнят до сутринта, така че ще трябва или да чакате, или да се поливате с каната.

Докато Фермин си правеше тоалета, доколкото можеше, отец Валера приготви един кафеник с нещо като цикория, смесена с други вещества с леко съмнителен вид. Нямаше захар, но все пак мъхната вода в чашата беше топла, а компанията — приятна.

— Все едно сме в Колумбия и пием кафе от най-отбрани сортове — отбеляза Фермин.

— Странен чешит сте, Фермин. Мога ли да ви задам един личен въпрос?

— Покрива ли го тайната на изповедта?

— Да кажем, че да.

— Питайте тогава.

— Убили ли сте някого? През войната, искам да кажа.

— Не — отвърна Фермин.

— А аз — да.

Фермин замръзна с полуизпитата чаша в ръка. Свещеникът сведе поглед.

— На никого не съм го казвал.

— Това си остава под тайната на изповедта — увери го Фермин.

Отец Валера потърка очи и въздъхна. Фермин се запита колко ли време бе живял този човек сам, без друга компания освен тежката си тайна и спомена за мъртвия си брат.

— Сигурно сте имали причини, отче.

Свещеникът поклати глава.

— Бог си е отишъл от тази страна — рече той.

— А, не се бойте, щом види какво се мъти на север от Пиренеите, ще се върне с подвита опашка.

Отец Валера дълго мълча. Допиха сурогатното кафе и Фермин си наля втора чаша, за да ободри клетия си домакин, който изглеждаше все по-унил с всеки изминал миг.

— Наистина ли ви харесва?

Фермин кимна.

— Искате ли да изслушам изповедта ви? — попита отец Валера изведнъж. — Сега вече говоря сериозно.

— Не се обиждайте, отче, ама аз не вярвам много-много в тия работи…

— Но може би Бог вярва във вас.

— Съмнявам се.

— Не е нужно да вярвате в Бог, за да се изповядате. Това е нещо между вас и вашата съвест. Какво имате да губите?

 

 

В следващите два часа Фермин разказа на отец Валера всичко, което бе таил в душата си, откакто бе избягал от крепостта преди повече от година. Свещеникът го слушаше внимателно, като кимаше от време на време. Накрая, когато Фермин усети, че си е казал всичко и е снел от себе си каменната плоча, която го бе душила месеци наред, без той да си дава сметка, отец Валера извади манерка с ликьор от едно чекмедже и, без да го пита, му наля каквото бе останало от нея.

— Няма ли да ми дадете опрощение, отче? Само глътка коняк ли ще получа?

— То е все същото. Пък и кой съм аз вече, та да опрощавам или да съдя когото и да било, Фермин? Все пак мисля, че имахте нужда да се освободите от този товар. Какво смятате да правите сега?

Фермин сви рамене.

— Ако съм си рискувал главата, връщайки се тук, то е само заради обещанието, което дадох на Мартин. Трябва да намеря адвоката, а после госпожа Изабела и онова дете, Даниел, и да ги закрилям.

— Как?

— Нямам представа. Все ще ми хрумне нещо. Приемам предложения.

— Но вие изобщо не ги познавате. Те са просто чужди хора, за които ви е говорил ваш познат от затвора…

— Зная. Така казано звучи налудничаво, нали?

Свещеникът го гледаше, сякаш можеше да надникне отвъд думите му.

— Да не би да сте видели толкова нещастия и подлости между хората, че да ви се иска да направите нещо добро, та дори и да е лудост?

— И защо не?

Валера се усмихна.

— Знаех си, че Бог вярва във вас.