Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (4)

3

На фона на светлината, която идваше от улицата, силуетът на посетителя изглеждаше като дървесен ствол, брулен от вятъра. Тъмният костюм със старомодна кройка очертаваше зловеща фигура, подпряна на бастун. Пристъпи крачка напред с видимо накуцване. Малката лампичка на тезгяха разкри лице, набраздено от годините. В продължение на няколко мига мъжът само се взираше в мен — преценяваше ме, без да бърза. Погледът му бе като на граблива птица, търпелив и пресметлив.

— Вие ли сте господин Семпере?

— Аз съм Даниел. Господин Семпере е баща ми, който отсъства в момента. Мога ли да направя нещо за вас?

Сякаш не чул въпроса ми, посетителят закрачи из книжарницата, като старателно оглеждаше всичко с почти хищен интерес. Куцането му подсказваше, че под тия дрехи навярно се крият доста тежки травми.

— Спомен от войната — рече непознатият, сякаш бе прочел мислите ми.

Следях го с поглед, докато обикаляше насам-натам; досещах се къде ще пусне котва. Точно както предполагах, той се спря пред стъклената витрина на абаносовия шкаф, реликва още от основаването на книжарницата през 1888 г. Тогава прапрадядо Семпере — по онова време млад мъж, току-що завърнал се от Карибите, където ходил да си търси късмета — заел пари, за да купи стар дюкян за ръкавици и да го направи книжарница. В този шкаф, нашата почетна светиня, по традиция пазехме най-ценните си екземпляри.

Посетителят се приближи толкова до витрината, че дъхът му остави следа от па̀ра по стъклото. Извади очила, сложи си ги и се зае да изучава съдържанието й. В този миг ми заприлича на невестулка, която оглежда току-що снесените яйца в някой кокошарник.

— Красива вещ — промърмори. — Сигурно струва бая парици.

— Това е семейна антика. Стойността й е предимно сантиментална — отвърнах аз, притеснен от преценките на този странен клиент, който сякаш таксуваше с поглед дори въздуха, който дишахме.

След малко той прибра очилата си и заговори с премерен тон.

— Доколкото разбрах, за вас работи един господин, добре известен със своята изобретателност.

Тъй като не му отговорих веднага, той се обърна и ме опърли с поглед.

— Сам съм, както виждате, господине. Ако бъдете така любезен да ми кажете кое заглавие ви трябва, с най-голямо удоволствие ще го потърся.

Непознатият ми отправи една усмивка, в която нямаше нищо дружелюбно, и кимна.

— Виждам, че имате екземпляр от „Граф Монте Кристо“ в този шкаф.

Не беше първият клиент, който забелязваше това издание. Подхванах официалната реч, която си бяхме подготвили за такива случаи.

— Господинът има много добро око. Това е великолепно издание, номерирано и с илюстрации от Артър Ракъм^[1]. Произлиза от частната библиотека на голям колекционер от Мадрид. Уникален, каталогизиран екземпляр.

Посетителят ме слушаше равнодушно. Беше съсредоточил цялото си внимание върху структурата на абаносовите рафтове и ясно даваше да се разбере, че думите ми го отегчават.

— На мен всички книги ми изглеждат еднакви, но ми харесва синьото на корицата — пренебрежително рече той. — Ще я взема.

При други обстоятелства щях да подскоча от радост заради възможността да продам вероятно най-скъпата книга, с която разполагахме, но при мисълта, че това издание ще се озове в ръцете на тоя тип, стомахът ми се обърна. Нещо ми подсказваше, че ако томчето напусне книжарницата, никой вече не би се потрудил да прочете дори първия му абзац.

— Изданието е много скъпо. Ако желаете, господине, мога да ви покажа други издания на същата творба, които са в отлично състояние и на далеч по-достъпни цени.

Хората с дребна душица винаги се опитват да накарат другите да се почувстват незначителни; непознатият, чиято душа сигурно можеше да се побере на върха на карфица, ми отправи най-презрителния си поглед.

— А на това отгоре също имат сини корици — добавих аз.

Дръзката ми ирония не го впечатли.

— Не, благодаря. Искам този екземпляр. Цената е без значение.

Кимнах неохотно и отидох до шкафа. Извадих ключа и отворих остъклената вратичка. Чувствах как непознатият пронизва с поглед гърба ми.

— Хубавите неща винаги са под ключ — промърмори той под сурдинка.

Измъкнах книгата с въздишка.

— Колекционер ли е господинът?

— Да, би могло да се каже. Но не на книги.

Обърнах се с изданието в ръка.

— А какво колекционирате?

Мъжът отново пропусна въпроса ми покрай ушите си и протегна ръка към книгата. С мъка потиснах импулса да я върна обратно в шкафа и да ударя ключа. Баща ми нямаше да ми прости, ако пропуснех такава продажба в тия трудни времена.

— Цената е трийсет и пет песети^[2] — заявих, преди да му подам книгата с надеждата, че тази цифра ще го разколебае.

Той кимна, без да му мигне окото, и извади банкнота от сто песети от джоба на костюма си, който надали струваше и едно дуро^[3]. Зачудих се дали не е фалшива.

— Страхувам се, че нямам ресто за такава едра банкнота, господине.

Щях да го поканя да изчака малко, докато изтичам до най-близката банка, за да разваля банкнотата, а същевременно и да се уверя, че не е фалшива, но не ми се искаше да го оставям сам в книжарницата.

— Не се безпокойте, истинска е. Знаете ли по какво се познава?

Непознатият вдигна банкнотата срещу светлината.

— Погледнете водния знак. И тези линии тук… Текстурата…

— Да не би господинът да е експерт по фалшификациите?

— Всичко е фалшиво на тоя свят, млади човече. Всичко освен парите.

Пъхна банкнотата в дланта ми и сключи юмрука ми около нея, като ме потупа по кокалчетата на пръстите.

— Задръжте рестото на моя сметка до следващото ми посещение — рече той.

— Това са много пари, господине. Шейсет и пет песети…

— Дреболия.

— Нека поне да ви дам разписка!

— Имам ви доверие.

Непознатият оглеждаше книгата с безразличие.

— Аз всъщност я купувам за подарък и ще ви помоля да я връчите лично.

Поколебах се за миг.

— По принцип не правим пратки, но в този случай с най-голямо удоволствие ще изпълним доставката напълно безплатно. Мога ли да попитам дали адресът е в самата Барселона или…

— Адресът е тук — отвърна.

Леденият му поглед издаваше гняв и ненавист, трупани с години.

— Желае ли господинът да напише някакво посвещение или лична бележка, преди да опаковам книгата?

Посетителят отвори изданието на титулната страница с известно затруднение. Чак тогава забелязах, че лявата му ръка беше изкуствена, изработена от оцветен порцелан. Извади автоматична писалка и написа няколко думи. Подаде ми книгата и се обърна да си върви. Загледах го как куцука към вратата.

— Ще бъдете ли така любезен да ми дадете името и адреса, на който трябва да я доставим? — попитах.

— Всичко си е написано там — отвърна той, без да поглежда назад.

Отворих книгата и потърсих страницата с посвещението, което непознатият бе написал собственоръчно:

На Фермин Ромеро де Торес, който се завърна от мъртвите и държи ключа към бъдещето.

13

В този миг камбанката на входа иззвъня и когато вдигнах очи, мъжът вече беше излязъл.

Втурнах се към вратата и надникнах навън. Странният посетител се отдалечаваше, куцукайки, и скоро щеше да се изгуби сред силуетите, които минаваха през булото на синята мъгла, заляла улица „Санта Ана“. За миг ми мина през ум да го повикам, но си прехапах езика. Най-лесно щеше да е да го оставя да си тръгне, без да задълбавам повече в тази история, но инстинктът и типичната за мен липса на благоразумие надделяха.