Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (39)

1

Инцидентът при старата фабрика „Вилардел“ изобщо не стигна до пресата. За никого не бе изгодно тази история да излезе наяве. Онова, което се случи там, остана само в спомените на присъстващите. Същата нощ, когато Маурисио Валс се върна в крепостта, за да открие, че затворник Номер 13 е избягал, инспектор Фумеро от политическата полиция бе уведомен от господин директора, че се е получил донос от един от затворниците. Фумеро и хората му заеха позиция около фабриката още преди изгрев слънце.

Инспекторът остави двама души да охраняват периметъра и съсредоточи останалите сили при главния вход, откъдето, както му бе обяснил Валс, се виждаше кабината на пазачите. Тялото на Хайме Монтоя, юначния шофьор на директора на затвора, който доброволно отишъл сам в изоставения комплекс, за да провери достоверността на едно твърдение за наличието на подривни елементи във фабриката, все още лежеше там сред отломките. Малко преди разсъмване Фумеро нареди на хората си да влязат в старата фабрика. Обкръжиха кабината и когато обитателите й, двама мъже и една млада жена, усетиха присъствието им, се случи само едно незначително произшествие: жената, която носеше огнестрелно оръжие, простреля един от полицаите в ръката. Раната бе просто драскотина. Като оставим настрана този малък пропуск, Фумеро и хората му преодоляха съпротивата на бунтовниците за трийсет секунди.

Тогава инспекторът нареди да ги затворят всичките в кабината. Довлякоха вътре и тялото на мъртвия шофьор. Фумеро не поиска нито имена, нито документи. Заповяда на хората си да завържат ръцете и краката на бунтовниците с тел към някакви ръждясали метални столове, захвърлени в един ъгъл. После нареди на своите да го оставят сам вътре, да застанат на пост пред вратата на кабината и край фабриката и да чакат по-нататъшните му инструкции. Когато остана насаме с пленниците, затвори вратата и седна срещу тях.

— Цяла нощ не съм спал и съм изморен. Искам да си отида вкъщи. Сега ще ми кажете къде са парите и бижутата, които укривате заради Салгадо, и тук няма да се случи нищо. Разбрахме ли се?

Пленниците го гледаха със смесица от слисване и ужас.

— Не знаем нищо за някакви бижута, нито за човек на име Салгадо — каза по-възрастният мъж.

Фумеро кимна с известна досада. Бавно местеше поглед ту към един, ту към друг от тримата заловени, сякаш можеше да прочете мислите им и ги намираше за отегчителни. След кратко колебание си избра жената и притегли стола си до нея, оставяйки едва няколко педи разстояние. Тя трепереше.

— Остави я на мира, копеле — изплю другият мъж, който бе по-млад. — Само да си я пипнал, кълна се, че ще те убия.

Фумеро се усмихна печално.

— Приятелката ти е много хубава.

Навас, офицерът, оставен на пост пред вратата на кабината, усети, че дрехите му са прогизнали от студена пот. Стараеше се да не обръща внимание на писъците, които долитаха отвътре, и когато колегите му, застанали при портата на фабриката, го погледнаха крадешком, той само поклати глава.

Никой не размени нито дума. Фумеро бе прекарал в кабината около половин час, когато вратата се отвори зад гърба на Навас. Той се отдръпна, като избягваше да гледа влажните петна по черните дрехи на инспектора. Фумеро бавно тръгна към портите, а Навас само надникна в кабината и побърза да затвори вратата й, като се опитваше да не повърне. По знак от Фумеро двама от мъжете се приближиха, носейки два бидона с бензин, с който поляха стените на кабината и земята наоколо. Не останаха да гледат как гори.

Когато се върнаха при колата, инспекторът ги чакаше, седнал отпред на пасажерското място. Потеглиха мълчаливо, докато над руините на старата фабрика се издигаше стълб от дим и пламъци, оставяйки следа от пепел, която вятърът разнасяше. Фумеро отвори прозорчето на колата и извади ръката си навън, протегнал длан към студения, влажен въздух. По пръстите му имаше кръв. Навас шофираше, вторачен пред себе си, въпреки че очите му виждаха само умолителния поглед, който му бе отправила младата жена, все още жива, преди той да затвори вратата. Забеляза, че Фумеро го наблюдава, и стисна здраво волана, за да скрие треперенето си.

На тротоара няколко дрипави дечурлига гледаха как колата минава покрай тях. Едно момченце, имитирайки формата на пистолет с пръстите си, се престори, че стреля по нея. Фумеро се усмихна и му отговори със същия жест. Миг по-късно колата се изгуби сред плетеницата от улички, които обграждаха джунглата от комини и складове, сякаш никога не се бе мяркала там.