Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (38)

24

Тъкмо се зазоряваше, когато стигна до безкрайния лабиринт от порутени колиби, изникнали по плажа Соморостро. Утринна мъгла пълзеше откъм морето и се прокрадваше между покривите. Фермин навлезе в уличките и тунелите на града на бедните и вървя, докато не рухна между купчини отпадъци. Там го намериха две парцаливи деца, които влачеха дървени сандъци и се спряха да погледат мършавия като скелет силует, който сякаш кървеше от всяка пора на кожата си.

Фермин им се усмихна и направи знака на победата с два пръста. Децата се спогледаха. Едното от тях каза нещо, което той не можа да чуе. Предаде се на изтощението и с полуотворени очи видя само как четирима души го вдигнаха от земята и го сложиха да легне на някакво походно легло край огън. Усети топлината по кожата си и чувствителността на крайниците му полека се възвърна. Болката дойде по-късно като бавен, но неудържим прилив. Чуваше край себе си приглушени женски гласове, които шепнеха непонятни думи. Съблякоха му малкото дрипи, които все още имаше по себе си. Кърпи, натопени в топла вода и камфор, погалиха с безкрайна нежност голото му, изпотрошено тяло.

Отвори едва-едва очи, когато усети на челото си ръката на една старица, спряла мъдрия си, уморен поглед върху него.

— Откъде идваш? — попита тази жена, която Фермин в своя делириум взе за майка си.

— От мъртвите, майко — промълви той. — Завърнах се от мъртвите.