Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (36)

22

Когато пристигна в крепостта Монжуик, господин директорът слезе от колата и се втурна към кабинета си. Секретарят му, закотвен на малкото си бюро до вратата, печаташе с два пръста на машина дневната кореспонденция.

— Зарежи това и незабавно ми докарай тук оня кучи син Салгадо — нареди Валс.

Секретарят го погледна объркан. Явно се чудеше дали да каже нещо.

— Не стой като истукан. Размърдай се!

Стреснат, секретарят се изправи, като избягваше да срещне гневния поглед на директора.

— Салгадо умря, господин директор. Ей сега, тази нощ… Валс затвори очи и пое дълбоко дъх.

— Господин директор…

Без да си прави труда да обяснява, Валс хукна като хала и се спря чак пред килия №13. Когато го видя, полузадрямалият тъмничар се сепна и отдаде чест по войнишки.

— Ваше превъзходителство, какво…

— Отваряй! Бързо!

Тъмничарят отвори килията и директорът нахълта вътре, без да се церемони. Отправи се към койката, сграбчи рамото на проснатото върху нея тяло и рязко го дръпна. Салгадо остана да лежи с лице нагоре. Валс се наведе над него и подуши дъха му. После се обърна към тъмничаря, който го гледаше ужасен.

— Къде е трупът?

— Онези от погребалната служба го отнесоха…

Валс го зашлеви с такава сила, че го събори на земята. Двама стражи се бяха появили в коридора и очакваха указанията на директора.

— Искам го жив — каза той.

Стражите кимнаха и се отдалечиха с бърза крачка. Валс остана там, подпрян на решетките на килията, която споделяха Мартин и доктор Санауха. На тъмничаря, който се бе изправил и не смееше дори да диша, му се стори, че господин директорът се смее.

— Идеята навярно е била ваша, нали, Мартин? — попита накрая Валс.

Сетне направи лек поклон и, докато се отдалечаваше по коридора, бавно заръкопляска.