Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (34)

20

Улиците на Пуебло Нуево тънеха в гъста и влажна мъгла, която пълзеше откъм цитаделата от колиби на плажа Соморостро. Черният „Стюдебейкър“ бавно разкъсваше нейните воали, докато напредваше в сенчестите каньони, образувани от фабрики, складове и тъмни, порутени хангари. Фаровете на колата рисуваха два тунела от светлина отпред. Не след дълго силуетът на старата текстилна фабрика „Вилардел“ изплува от мъглата. Комините й и хребетът от покривите на изоставени пристройки и цехове се очертаха в дъното на улицата. Решетеста врата от заострени метални пръчки пазеше широкия вход; зад нея смътно се виждаха буйни храсталаци, от които стърчаха скелетите на изпотрошени камиони и фургони. Шофьорът спря пред входа на старата фабрика.

— Оставете мотора да работи — нареди директорът.

Лъчите от фаровете пронизваха плътния мрак отвъд портата, разкривайки окаяното състояние на фабриката, бомбардирана по време на войната и изоставена подобно на много други постройки из целия град.

От едната страна се виждаха няколко бараки със заковани врати и прозорци, а срещу гаражните депа, които изглеждаха обгорени от пожар, се издигаше, както предположи Валс, някогашната къща на пазачите. Червеникав отблясък от свещ или маслена лампа ближеше очертанията на един от затворените прозорци. Директорът спокойно наблюдаваше сцената от задната седалка на колата. След няколкоминутно изчакване той се наведе напред и заговори шофьора.

— Хайме, виждате ли онази къща вляво, срещу гаражите?

Господин директорът за пръв се обръщаше към него на малко име. Имаше нещо в този внезапно топъл и любезен тон, което накара шофьора да предпочете обичайното хладно и дистанцирано държане.

— Кабината ли имате предвид?

— Именно. Искам да отидете до нея и да почукате на вратата.

— Искате да вляза вътре? Във фабриката?

Директорът въздъхна нетърпеливо.

— Не в самата фабрика. Слушайте ме внимателно. Виждате къщичката, нали?

— Да, господине.

— Много добре. Приближавате се до решетестата порта, промъквате се през отвора между пръчките, отивате до кабината и тропате на вратата. Всичко ли е ясно дотук?

Шофьорът кимна без особен ентусиазъм.

— Така. Когато почукате, някой ще ви отвори. Тогава вие му казвате: „Жив е Дурути!“

— Дурути?

— Не ме прекъсвайте. Само повторете каквото ви казах. Ще ви дадат нещо — куфарче или вързоп. Донасяте го тук и толкоз. Простичко, нали?

Шофьорът бе пребледнял и само се взираше в огледалото за обратно гледане, сякаш очакваше някой или нещо да изскочи от сенките всеки момент.

— Успокойте се, Хайме. Нищо няма да се случи. Моля ви да направите това като лична услуга. Кажете ми, женен ли сте?

— Ожених се преди три години, господин директор.

— Ах, колко хубаво. А имате ли деца?

— Имаме момиченце на две години, а съпругата ми чака второ, господин директор.

— Семейството е по-важно от всичко, Хайме. Вие сте добър испанец. Ако нямате нищо против, като предварителен подарък за кръщенето и в знак на моята признателност за отличната ви работа ще ви дам сто песети. А ако ми направите тази малка услуга, ще ви препоръчам за повишение. Какво ще кажете за чиновническа служба в съвета? Имам Добри приятели там и от тях знам, че търсят хора с характер, които да измъкнат страната от пропастта, в която са я завлекли болшевиките.

Лека усмивка се появи на устните на шофьора при споменаването на парите и благоприятните перспективи.

— А няма ли да е опасно или…?

— Хайме, та това съм аз, господин директорът. Нима бих поискал от вас да извършите нещо опасно или незаконно?

Шофьорът само го погледна мълчаливо. Валс му се усмихна.

— Хайде, повторете ми какво трябва да направите.

— Отивам до вратата на кабината и чукам. Когато ми отворят, казвам: „Да живее Дурути!“

— Жив е Дурути.

— Точно така. Жив е Дурути. Дават ми куфарчето и го донасям тук.

— И после си отиваме вкъщи. Просто и лесно.

Шофьорът кимна. След още един миг на колебание слезе от колата и тръгна към портата. Валс видя как силуетът му прекоси сноповете лъчи от фаровете и стигна до входа. Там Хайме се обърна за секунда да погледне към колата.

— Хайде, влизай, идиот такъв — промърмори Валс.

Шофьорът се промъкна между решетките на портата и бавно се приближи до вратата на кабината, като заобикаляше отломките и избуялите бурени по пътя си. Господин директорът извади револвера, който носеше във вътрешния джоб на палтото си, и запъна ударника. Шофьорът стигна до вратата и се спря там. Валс го видя как почука два пъти, после зачака. Измина почти една минута, без да се случи нещо.

— Още веднъж — промълви Валс на себе си.

Сега Хайме гледаше към колата, сякаш не знаеше какво да направи по-нататък. Изведнъж бледа жълтеникава светлина изпълни мястото, където допреди миг бе затворената врата. Валс видя как шофьорът произнесе паролата. После се обърна да погледне още веднъж към колата, като се усмихваше. Изстрелът от упор пръсна слепоочието му и прониза целия череп. Облак от ситни капчици кръв избликна от другата страна и тялото, вече мъртво, остана за миг на крака, обвито в ореол от барутен прах, преди да рухне на земята като счупена кукла.

Валс светкавично слезе от задната седалка и се прехвърли на волана. Държейки с лявата ръка на таблото револвера, насочен към входа на фабриката, директорът даде на заден ход и натисна педала за газта. Колата се стрелна към мрака през дупките и локвите, с които бе осеяна улицата. Докато се отдалечаваше, зърна отблясъка на няколко изстрела към портата на фабриката, но никой от тях не стигна до автомобила. Едва когато се бе оттеглил на около двеста метра, Валс обърна колата и, форсирайки докрай, се махна от това място, като хапеше устни от ярост.