Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (25)

11

 

Една седмица след срещата между Фермин и господин директора се появиха двама души, които никой в корпуса на затвора не беше виждал, но от километър им личеше, че са от политическата полиция. Те сложиха белезници на Салгадо и го отведоха, без да обелят дума.

— Бебо, знаеш ли къде го водят? — попита Номер 12.

Тъмничарят поклати глава, но погледът му издаваше, че е дочул нещичко и предпочита да не навлиза в подробности. Поради липса на други събития отсъствието на Салгадо веднага се превърна в тема за дебати и предположения сред затворниците, които развиваха какви ли не теории.

— Тоя тип беше шпионин на националистите, внедрен между нас, за да измъква сведения с тия негови измишльотини, че уж бил опандизен като синдикалист.

— Да, затова му бяха изтръгнали два пръста и дявол знае още какво, така че всичко да изглежда по-убедително.

— Бас държа, че сега нагъва мерлуза по баскски в ресторант „Амая“ с приятелчетата си и се скъсва да ни се смее.

— Аз пък мисля, че си е признал всичко, което искаха да им изпее, и после са го хвърлили десет километра навътре в морето с камък на шията.

— Имаше мутра на фалангист^[1]. Добре, че аз си мълчах като риба, а вие сега ще загазите.

— Ще загазим, как не! Може даже и в затвора да ни хвърлят.

По липса на други развлечения тези дискусии се проточиха още два дни — до момента, когато същите мъже, които бяха отвели Салгадо, го върнаха обратно. Първото, което всички забелязаха, бе, че той не можеше да се държи на краката си и трябваше да го влачат като някакъв вързоп. Второ, беше смъртно бледен и облян в студена пот. Затворникът се бе завърнал полугол и покрит с кафеникава кора, която изглеждаше смесица от засъхнала кръв и собствените му изпражнения. Стовариха го на пода в килията, сякаш бе чувал с оборски тор, и си отидоха, без да кажат дума.

Фермин го вдигна на ръце и го сложи да легне на койката. Сетне започна бавно да го мие с няколко ивици плат, които отпра от собствената си риза, и малко вода, която Бебо му донесе тихомълком. Салгадо беше в съзнание и дишаше с мъка, но очите му горяха с вътрешен огън. Там, където допреди два дни се бе намирала лявата му ръка, сега имаше един пулсиращ чукан от виолетова плът, обгорена с катран. Докато Фермин му почистваше лицето, Салгадо му се усмихна с малкото си останали зъби.

— Защо не им кажете най-сетне на ония касапи онова, което искат да знаят, Салгадо? Това са просто пари. Не зная колко сте скътали, но не струват толкова.

— Как ли пък не! — измънка той с малкото дъх, който му бе останал. — Тия пари са си мои.

— По-скоро са на хората, които сте убили и ограбили, ако нямате нищо против това малко уточнение.

— Никого не съм ограбил. Те бяха ограбили народа преди това. Ако съм ги екзекутирал, то е било, за да въздам онази справедливост, която народът изискваше.

— Да бе, да. Слава Богу, че се появихте вие, каталонският Робин Худ, за да поправите всички неправди. Голям защитник на закона се извъдихте.

— Тези пари са моето бъдеще — изплю Салгадо.

Фермин избърса с влажния парцал студеното му, покрито с драскотини чело.

— Бъдещето не е обект на желание; то трябва да се заслужи. А вие нямате бъдеще, Салгадо. Нито вие, нито тази страна, която неспирно ражда зверове като вас и като господин директора, а после си затваря очите. Бъдещето го затрихме всички ние и сега ни очакват само лайна като тия, които капят от вас и които вече ми писна да чистя.

Салгадо издаде някакво гърлено стенание, което Фермин възприе като смях.

— Спестете си речите, Фермин. Да не вземете сега да се изкарате герой?

— Не, герои има в излишък. Аз съм страхливец — ни повече, ни по-малко. Но поне си го знам и не го отричам.

Фермин продължи да го почиства, доколкото можеше, а накрая го зави с онова подобие на одеяло, което двамата споделяха — пълно с дървеници и вонящо на урина. Остана да седи до крадеца, докато накрая Салгадо се унесе в сън, от който едва ли щеше да се събуди, както помисли Фермин.

— Кажете ми, че вече е умрял — долетя гласът на Номер 15.

— Приемат се залози — обади се Номер 17. — Обзалагам се на една цигара, че ще хвърли топа.

— Я заспивайте всички или вървете на майната си — рече Фермин.

Сетне се сгуши в другия край на килията, и се помъчи да подремне, но скоро му стана ясно, че тази нощ няма да успее да заспи. След малко пъхна глава между решетките и остави ръцете си да висят върху напречния метален лост. От другата страна на коридора две очи, проблясващи на светлинната на цигара, го наблюдаваха от сенчестия мрак на отсрещната килия.

— Не ми казахте за какво ви извика Валс оня ден — рече Мартин.

— Можете да си представите.

— Някакви претенции извън обичайните?

— Искаше да измъкна от вас сведения за не знам си какво гробище на книги или нещо от този сорт.

— Интересно — отбеляза Мартин.

— Впечатляващо.

— А обясни ли ви защо се интересува от тази тема?

— Честно казано, господин Мартин, с директора не сме в такива близки отношения. Той само ме заплашва с разнообразни осакатявания, ако не изпълня поръчката му в рамките на четири седмици, а аз само отговарям: „Слушам и изпълнявам.“

— Не се тревожете, Фермин. След четири седмици ще сте извън тези стени.

— Да, на някой карибски плаж заедно с две добре охранени мулатки, които ще ми масажират краката.

— Имайте вяра.

Фермин изпусна една унила въздишка. Картите на неговото бъдеще се раздаваха между откачалки, главорези и пътници за оня свят.