Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (24)

10

 

— Нещо пребледняхте, Даниел — тихо рече Фермин и ме извади от транса ми.

Салонът на „Кан Луис“, улиците, които бяхме изминали, за да отидем там — всичко бе изчезнало. Пред себе си виждах само кабинета в крепостта Монжуик и лицето на онзи мъж, говорещ за майка ми с думи и намеци, които изгаряха душата ми. Усетих как нещо студено и остро се надига в мен, една ярост, каквато никога не бях изпитвал. За миг пожелах повече от всичко друго на света онзи негодник да е пред мен, за да му извия врата и да го гледам отблизо, докато вените в очите му се пръснат.

— Даниел…

Затворих очи и поех дълбоко дъх. Когато ги отворих, отново се намирах в „Кан Луис“ и Фермин Ромеро де Торес ме гледаше съкрушен.

— Простете ми, Даниел — каза той.

Устата ми бе пресъхнала. Налях си чаша вода и я изпих до дъно, като се надявах подходящите думи да ми дойдат на езика.

— Няма за какво да ви прощавам, Фермин. Не сте виновен за нищо от онова, което ми разказахте.

— Първо на първо, виновен съм, задето изобщо трябваше да ви го разкажа — прошепна толкова тихо, че гласът му едва се чуваше.

Видях го как сведе очи, сякаш не смееше да ме погледне. Изведнъж осъзнах колко силна бе болката му от спомена за този епизод и от необходимостта да ми разкрие истината, и се засрамих от собственото си озлобление.

— Фермин, погледнете ме.

Погледна ме плахо с крайчеца на окото си и аз му се усмихнах.

— Искам да знаете, че съм ви признателен, задето ми казахте истината, и разбирам защо сте предпочели да скриете тези неща от мен преди години.

Той кимна едва-едва, но нещо в очите му ми подсказваше, че моите думи изобщо не са го утешили. По-скоро обратното. Поседяхме мълчаливо няколко мига.

— Има и още, нали? — попитах след малко.

Фермин кимна.

— И онова, което следва, е по-лошо?

Ново кимване.

— Много по-лошо.

Отместих поглед и се усмихнах на професор Албуркерке, който тъкмо си тръгваше и не пропусна да ни махне за поздрав.

— В такъв случай защо да не си поръчаме още вода и да ми разкажете и останалото? — попитах.

— По-добре да е вино — прецени Фермин. — От онова, сляпото.