Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гробището на забравените книги (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El prisonero del cielo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 23гласа)

Информация

Сканиране
ventcis(2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis(2015)

Издание:

Карлос Руис Сафон. Затворникът на Рая

Испанска. Първо издание

Превод: Светла Христова

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Людмила Петрова

Художник на корицата: Петър Станимиров

ISBN: 978-619-152-101-2

 

Формат 16/60/90 Обем 16 п.к.

Дадена за печат септември 2012

Излязла от печат октомври 2012

Предпечат и печат Изток-Запад

История

  1. —Добавяне

9

Преведоха го през лабиринт от тунели до един дълъг коридор, в чийто край се виждаше масивна дървена врата. Фермин почувства, че му се гади и реши, че е настъпил краят на жалкия му живот. Зад вратата сигурно го чакаше Фумеро с оксиженова горелка и цяла нощ на разположение. За изненада на затворника, когато стигнаха вратата, единият от стражите му свали оковите, а другият почука внимателно.

— Влез — отвърна добре познат глас.

Ето как Фермин се озова в кабинета на господин директора, разкошно обзаведена стая с изискани мебели и килими, отмъкнати навярно от някое имение в района Бонанова. Сцената допълваха един испански флаг с орел, щит и надпис, един портрет на каудильото, ретуширан по-силно дори от рекламните снимки на Марлене Дитрих, и самият господин директор, дон Маурисио Валс, който се усмихваше зад бюрото си, наслаждавайки се на вносна цигара и чаша бренди.

— Седни — покани го той. — Не се страхувай.

Фермин забеляза до него поднос с препълнена чиния с месо, грах и картофено пюре, което още вдигаше пара и миришеше на горещо масло.

— Това не е мираж — благо рече директорът. — Това е твоята вечеря. Надявам се да ти хареса.

Фермин, който за последен път бе виждал такъв разкош през юли 1936 г., се нахвърли на храната, преди видението да се е изпарило. Господин директорът го гледаше как нагъва с едно изражение на погнуса и презрение, което прозираше зад застиналата му усмивка, палеше цигара от цигара и току приглаждаше напомадената си коса. Когато вечерята бе ометена, Валс направи знак на стражите да се оттеглят. Насаме господин директорът изглеждаше много по-зловещ, отколкото в присъствието на въоръжен ескорт.

— Фермин, нали? — небрежно попита той.

Затворникът бавно кимна.

— Навярно се питаш защо съм те повикал.

Фермин се сви на стола си.

— Нямаш повод за тревога, дори напротив. Наредих да те докарат тук, защото искам да подобря условията ти на живот и, кой знае, може би да преразгледам присъдата ти, защото и двамата сме наясно, че обвиненията срещу теб бяха несъстоятелни. В такива смутни времена живеем сега, че покрай сухото гори и суровото. Това е цената на националното възраждане. Независимо от тези съображения, искам да знаеш, че съм на твоя страна. Аз самият в известен смисъл съм затворник тук. Сигурен съм, че и двамата искаме да се махнем от това място час по-скоро и мисля, че можем да си помогнем взаимно. Цигарка?

Фермин плахо прие.

— Ако нямате нищо против, ще си я запазя за по-късно.

— Разбира се. Ето, вземи целия пакет.

Фермин пъхна пакета в джоба си. Господин директорът се наведе напред, като се усмихваше. В зоологическата градина има точно такава змия, помисли си Фермин, само че онази яде единствено мишки.

— Как ти се струва новият ти другар по килия?

— Салгадо? Очарователна личност.

— Не знам дали ти е известно, че преди да го опандизят, този негодник е бил терорист и наемен убиец, работещ за комунистите.

Фермин поклати глава.

— На мен пък ми каза, че е синдикалист.

Валс тихо се изсмя.

— През май 1938 г. се промъкнал сам-самичък в дома на семейство Вилажоана на Пасео де ла Бонанова и ги очистил всичките, включително петте им деца, четирите прислужнички и осемдесет и шестгодишната баба. Знаеш ли кои бяха Вилажоана?

— Ами…

— Бижутери. В момента на престъплението в къщата имало бижута и пари в брой на стойност двайсет и пет хиляди песети. Знаеш ли къде са тези пари сега?

— Нямам представа.

— Не само ти — никой няма представа. Едничкият, който знае, е другарят Салгадо, който решил да не ги даде на пролетариата, а да си ги скрие, за да живее на широка нога след войната. Нещо, което никога няма да направи, защото ще го държим тук, докато пропее, или докато твоят приятел Фумеро го нареже на малки парченца.

Фермин кимна. Беше събрал две и две.

— Вече забелязах, че му липсват два пръста на дясната ръка и походката му е малко странна.

— Помоли го някой ден да си свали гащите и ще видиш, че му липсват и други работи, които е изгубил по трасето, защото упорито отказва да сътрудничи.

Фермин преглътна на сухо.

— Искам да знаеш, че мен тези зверства ме отвращават. Това е едната от двете причини, поради които наредих да преместят Салгадо в твоята килия: вярвам, че хората стигат до разбирателство, като разговарят. Искам от теб да разучиш къде е скрил плячката от дома на Вилажоана и от всички други грабежи и престъпления, които е извършил през последните години, и да ми кажеш.

Фермин усети как сърцето му слезе в петите.

— А другата причина?

— Второто е, че напоследък, както забелязах, двамата с Давид Мартин сте станали големи дружки. Това много ме радва. Приятелството е добродетел, която облагородява човеците и спомага за реабилитирането на затворниците. Не знам дали ти е известно, че Мартин е писател.

— Чувал съм нещо такова.

Господин директорът му отправи леден поглед, но запази дружелюбната си усмивка.

— Мартин не е лош човек, но страда от много заблуди. Една от тях е наивната идея, че трябва да брани разни недостойни личности и тайни.

— Нищо чудно, той си е особняк.

— Разбира се. Затова си помислих, че може би няма да е зле, ако си плътно до него и си държиш очите и ушите отворени, за да ми разказваш какво говори, какво мисли, какво чувства… Сигурно ти е споменал нещо, което е привлякло вниманието ти.

— Сега ми идва наум, господин директоре, че в последно време се оплаква доста от една пришка на слабините, където кожата му се е протрила от гащите.

Валс въздъхна и измърмори нещо под носа си, видимо отегчен от необходимостта да се държи любезно с такъв неблагонадежден индивид.

— Слушай, палячо, тая работа може да стане по лесния начин, а може и по трудния. Опитвам се да бъда умерен, но е достатъчно само да вдигна този телефон и твоят приятел Фумеро ще бъде тук след половин час. Разправяли са ми, че напоследък освен горелката държи в една от подземните килии сандъче с дърводелски инструменти, с които правел чудеса. Ясно ли се изразявам?

Фермин стисна здраво ръцете си, за да скрие треперенето им.

— Отлично, господин директоре. Простете ми. Толкова отдавна не съм ял месо, че белтъчините сигурно ме удариха в главата. Няма да се повтори.

Директорът се усмихна и продължи, сякаш нищо не се бе случило.

— Особено ми е интересно дали Мартин някога е споменавал за някакво гробище на забравените или мъртвите книги, или нещо от този род. Помисли добре, преди да отговориш. Разправял ли ти е за това място?

Фермин поклати глава.

— Заклевам се пред Ваше благородие, че през живота си не съм чувал господин Мартин или който и да било да споменава за такова гробище…

Господин директорът му намигна.

— Вярвам ти. И затова знам, че ако някога го спомене, ще ми кажеш. А ако той си трае, ти ще повдигнеш този въпрос и ще разбереш къде се намира.

Фермин закима усърдно.

— Има и още нещо. Ако Мартин отвори пред теб дума за една работа, която съм му възложил да свърши, убеди го, че е в негов интерес, и най-вече в интерес на една високо ценена от него млада дама, а също и на съпруга и детето й, да запретне ръкави и да напише най-добрата си творба.

— Госпожа Изабела ли имате предвид? — попита Фермин.

— А, значи ти е говорил за нея… Да беше я видял — рече директорът, докато си бършеше очилата с кърпичка. — Младичка, съвсем младичка, с една такава стегната плът като на ученичка… Идея си нямаш колко пъти е седяла тук, където седиш ти в момента, и ме е умолявала за тоя нещастник Мартин. Няма да ти разправям какво ми е предлагала, защото съм кавалер, но, между нас казано, обожанието, което тази хлапачка изпитва към него, е доста издайническо. Бих се обзаложил, че онова нейно дете, Даниел, не е на съпруга й, а на Мартин, който има кошмарен вкус по отношение на литературата, но отличен нюх за фльорци.

Директорът млъкна, забелязвайки, че затворникът го наблюдава с непроницаем поглед, който никак не му хареса.

— Какво зяпаш? — тросна се той.

Сетне почука по бюрото с кокалчетата на пръстите си и вратата зад Фермин незабавно се отвори. Двамата стражи го сграбчиха за ръцете и го вдигнаха от стола, тъй че краката му не докосваха пода.

— Не забравяй какво ти казах — рече директорът. — След четири седмици искам да те видя отново на този стол. Ако ми донесеш някакви резултати, уверявам те, че престоят ти тук ще се подобри. Ако ли не, ще ти направя резервация за подземната килия заедно с Фумеро и неговите играчки. Ясно ли ти е?

— Като бял ден.

С отегчено изражение директорът направи знак на хората си да отведат затворника и пресуши чашата с бренди, погнусен от задължението да общува с такава безпросветна и долна паплач ден след ден.