Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (20)

6

— Да ви кажа честно, според мен Давид Мартин вече е бил болен от известно време, когато го докараха тук. Чували ли сте за шизофренията, Фермин? Това е една от любимите нови думи на господин директора.

— На това цивилните обикновено му викат „да ти хлопа дъската“.

— Не е шега работа, Фермин. Болестта е много сериозна. Не е по моята специалност, но съм виждал няколко случая. Пациентите често чуват гласове, виждат и си спомнят лица или събития, които никога не са се случвали… Умствените способности постепенно се влошават и от един момент нататък болните вече не могат да направят разлика между действителността и измислицата.

— Както, впрочем, седемдесет процента от испанците… Мислите ли, че бедният Мартин страда от тази болест, докторе?

— Не зная със сигурност. Както ви казах, не е по моята специалност, но смятам, че проявява някои от най-често срещаните симптоми.

— Може би в този случай заболяването му е късмет…

— Никога не е късмет, Фермин.

— А той знае ли, че е, тъй да се каже, засегнат?

— На лудия винаги му се струва, че другите хора са луди.

— Нали и аз това казвам за седемдесет процента от испанците…

Един страж ги наблюдаваше внимателно от караулната си будка, сякаш се опитваше да чете по устните им.

— Говорете по-тихо, че ще си вземем белята.

Докторът направи знак на Фермин да се обърнат и да тръгнат към другия край на двора.

— В тия времена дори стените имат уши — рече той.

— Сега остава само да им изникне половин мозък между ушите — тогава може би ще се избавим от това дередже — отвърна Фермин.

— Знаете ли какво ми каза Мартин първия път, когато му направих медицински преглед по настояване на господин директора?

— Докторе, мисля, че открих единствения начин да се измъкне човек от този затвор.

— Как?

— Само ако е мъртъв.

— Не можахте ли да измислите по-практичен начин?

— Чели ли сте „Граф Монте Кристо“, докторе?

— Като дете. Почти не си го спомням.

— Е, прочетете го пак. Всичко е описано там.

— Не му казах, че по нареждане на господин директора всички произведения на Александър Дюма бяха изтеглени от библиотеката на затвора, заедно с Дикенс, Галдос и много други автори, чиито творби смяташе за буламачи, които само развличат простия народ, без да го възпитават. Той ги замени с колекция от собствените си непубликувани романи и разкази, а също и с книги на свои приятели — всичко това подвързано с кожа от един затворник с опит в графичните изкуства, казваше се Валенти. Щом приключи работата, директорът го умори от студ, като го застави да прекара пет нощи на двора под януарския дъжд, и то само защото се бе пошегувал с изяществото на прозата му. Така Валенти успя да излезе оттук по метода на Мартин: мъртъв.

След като прекарах известно време тук, разбрах от разговорите между тъмничарите, които дочувах понякога, че Давид Мартин е бил докаран в затвора по настояване на самия господин директор. Преди това го държали в затвора Модело, обвинен в серия от престъпления, за които надали някой е повярвал, че наистина са извършени от него. Твърдеше се, наред с други неща, че в пристъп на ревност убил своя ментор и най-добър приятел, заможен мъж на име Педро Видал, писател като него, а също и съпругата на Видал, Кристина. И че ликвидирал хладнокръвно неколцина полицаи и не знам още кого. В последно време обвиняват толкова хора в толкова неща, че човек вече не знае какво да мисли. Трудно ми е да повярвам, че Мартин е убиец, но пък по време на войната съм виждал толкова хора и от двете страни да си свалят маската и да показват истинското си лице, че иди разбери… Всеки хвърля камък, а после сочи съседа си.

— О, ако аз седна да ви разправям… — вметна Фермин.

— Там е работата, че бащата на въпросния Видал е влиятелен индустриалец, червив с пари. Говори се даже, че бил един от ключовите банкери на националната фракция. Защо става така, че банкерите печелят всички войни? Както и да е, тази важна клечка Видал лично поискал от Министерството на правосъдието да издирят Мартин и да се погрижат да изгние в затвора заради онова, което сторил със сина му и снаха му. Изглежда, че Мартин бил избягал от страната и се укривал в чужбина почти три години, когато го открили близо до границата. Надали е бил с всичкия си, мисля си аз, за да се върне в Испания, където са го чакали, за да го разпнат. И то през последните дни на войната, когато хиляди хора прекосяваха границата в обратната посока.

— Понякога на човек му писва да бяга — рече Фермин. — Светът е много малък, когато няма къде да отидеш.

— Сигурно това си е мислел и Мартин. Не знам как е успял да мине границата, но неколцина местни жители от Пучсерда̀^[1] уведомили Цивилната гвардия^[2], след като го гледали да броди из града дни наред, облечен в дрипи, и да си говори сам. После пък някакви овчари го видели по пътя за Болвир, на няколко километра от Пучсерда̀. Там има едно голямо старо имение, наречено Торе дел Ремеи, което по време на войната било превърнато в болница за ранени на фронта. Ръководели го група жени, които навярно се съжалили над Мартин и му предложили подслон и храна, като го взели за военен. Когато гвардейците отишли да го приберат, вече не бил там, но същата нощ го заварили да върви по замръзналото езеро, опитвайки се да пробие дупка в леда с един камък. Отначало помислили, че се опитва да се самоубие, и го откарали в санаториума Вила Сан Антонио. Очевидно един от тамошните лекари го познал — не ме питайте как — и когато името му стигнало до военното губернаторство, го прехвърлили в Барселона.

— В устата на вълка…

— Добре го казахте. Изглежда, че съдебният процес не е продължил и два дена. Списъкът на предявените обвинения бил безкраен и въпреки че почти нямало улики или доказателства, които да ги подкрепят, прокурорът — незнайно как — успял да представи многобройни свидетели, които дали показания срещу Мартин. Десетки хора се явили в залата — подкупени навярно от стария Видал — и изразили към подсъдимия такава люта ненавист, която изненадала дори съдията. Бивши колеги на Мартин от времето, когато работел в един незначителен вестник, наречен „Ла вос де ла индустрия“^[3], псевдоинтелектуалци, неудачници и завистници от всякакъв сорт изпълзели от канавките, за да се закълнат, че писателят е извършил всичко, в което го обвиняват, че и повече. Нали знаете как стават тези работи? По нареждане на съдията и по съвет на Видал старши всичките му творби били конфискувани и изгорени под предлог, че са подривна литература и противоречат на морала и обществените интереси. Когато Мартин заявил в съда, че единственият обществен интерес, който той защитава, е четенето, а останалото си е лична работа на всеки индивид, съдията му прибавил още десет години към присъдата, която вече била издадена. Изглежда, че вместо да си трае по време на процеса, Мартин отговарял без задръжки на всичко, което го питали, и в крайна сметка сам си изкопал гроба.

— Всичко се прощава на тоя свят, само да казваш истината е непростимо.

— И тъй, осъдили го на доживотен затвор. „Ла вос де ла индустрия“, вестникът, притежаван от стария Видал, публикувал обширен протокол, изброяващ всичките му престъпления, и — като капак на всичко — една уводна статия. Познайте кой я подписал!

— Нашият превъзходен директор, дон Маурисио Валс.

— Същият. В нея той определил Мартин като „най-лошият писател в историята“ и изразил радостта си, че книгите му били унищожени, защото били „обида за човечеството и за добрия вкус“.

— Същото казаха и за Двореца на музиката^[4] — отбеляза Фермин. — Там е работата, че при нас се е събрал каймакът на международната интелигенция. С право е казал Унамуно: нека другите да творят, ние ще изказваме мнения.

— Невинен или не, след публичното си унижение и изгарянето на всяка страница, която бил написал, Мартин се озовал в една килия в затвора Модело. Там навярно щял да си умре след няколко седмици, ако не бил господин директорът, който следял случая му с най-жив интерес и по някаква странна причина бил обсебен от него, тъй че успял да получи достъп до досието му и издействал да го прехвърлят на това място. Мартин ми разказа, че в деня, когато пристигнал тук, Валс го извикал в кабинета си и му дръпнал една от своите речи.

— Мартин, вие сте осъден престъпник и вероятно закоравял диверсант, но все пак има нещо, което ни свързва. И двамата сме хора на словото и макар да сте посветили провалената си кариера на писане на боклуци за невежите маси, лишени от интелектуално ръководство, мисля, че бихте могли да ми помогнете и така да изкупите грешките си. Имам една колекция от романи и поеми, над които съм работил през последните години. Те са на изключително високо литературно ниво и аз, за жалост, силно се съмнявам, че в тази страна на неграмотници ще се намерят повече от триста читатели, способни да проумеят и да оценят тяхната стойност. Затова си помислих, че може би вие, който проституирате със занаята си и сте близък до простолюдието, четящо по трамваите, бихте могли да ми помогнете да внеса някои малки промени, за да доближа творбите си до печално ниското ниво на испанските читатели. Ако се съгласите да сътрудничите, уверявам ви, че мога да направя престоя ви тук много по-приятен. Дори бих могъл да издействам да върнат делото ви за преразглеждане. А вашата малка приятелка… Как се казва? Ах, да, Изабела. Същинска прелест, ако ми позволите този коментар. Както и да е, тя дойде да ме види и ми каза, че е наела един млад адвокат, някой си Брианс, и е успяла да събере достатъчно пари за защитата ви. Да не се залъгваме: и двамата знаем, че нямаше никакви основания за вашето дело и бяхте осъден благодарение на спорни показания. Изглежда, че имате истински талант да си създавате врагове, дори сред хора, за чието съществуване сигурно изобщо не подозирате. Не правете грешката да си създадете още един враг в мое лице, Мартин. Аз не съм някой от онези нещастници. Откровено казано, тук, между тези стени, аз съм Бог.

— Не зная дали Мартин е приел предложението на господин директора, или не, но имам чувството, че го е приел, защото все още е жив и очевидно нашият личен Бог е заинтересован това да не се промени, поне за момента. Дори му е предоставил в килията хартия и принадлежности за писане, навярно за да префасонира великите творби, тъй че нашият директор най-сетне да се окичи с онази безсмъртна литературна слава, за която толкова жадува. Аз, да ви кажа честно, не зная какво да мисля. Впечатлението ми е, че клетият Мартин не е в състояние да препише дори номера на обувките си и че през повечето време е в плен на едно чистилище, което сам е изградил в ума си, където угризенията и мъката жив ще го изядат. Макар че моята област са вътрешните болести и не съм квалифициран да му поставя диагноза…