Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (19)

5

В неделните дни, след литургията и речта на директора, някои затворници се събираха в едно слънчево кътче на двора, за да споделят някоя и друга цигара и да послушат историите, които им разказваше Давид Мартин, когато умът му беше бистър. Фермин, който ги знаеше почти всичките, защото беше чел цялата поредица „Градът на прокълнатите“, се присъединяваше към групата и оставяше въображението си да полети. Мартин обаче нерядко не беше в състояние да преброи дори до пет, тъй че другите го оставяха на мира, докато той се свираше по ъглите, за да си говори сам. Фермин го наблюдаваше внимателно и понякога го следваше отблизо, защото имаше нещо у този клетник, от което му се свиваше сърцето. Фермин използваше всичките си ловки номера и хитрини, за да му набавя цигари или дори бучки захар, които писателят обожаваше.

— Фермин, вие сте добър човек. Постарайте се да не ви личи.

Мартин винаги носеше със себе си една стара фотография, която обичаше да съзерцава дълги мигове. На нея се виждаше облечен в бяло мъж, който водеше за ръка момиченце на десетина години. И двамата наблюдаваха падащия здрач от края на малък дървен кей, който се врязваше в морето като мостик, прострян над прозрачни води. Когато Фермин го разпитваше за фотографията, Мартин само се усмихваше и безмълвно я прибираше в джоба си.

— Кое е момичето на снимката, господин Мартин?

— Не съм сигурен, Фермин. Паметта ми изневерява понякога. Не ви ли се случва и на вас?

— Разбира се. На всички ни се случва.

Носеше се мълва, че Мартин не бил съвсем с всичкия си, но скоро след като започна да се сближава с него, Фермин си даде сметка, че бедният човек бе дори по-зле, отколкото останалите затворници предполагаха. На моменти разсъждаваше по-ясно от всеки друг, но много пъти като че ли не осъзнаваше къде се намира и говореше за хора и места, които очевидно съществуваха само в спомените или въображението му.

Фермин често се будеше на разсъмване и го чуваше как говори в килията си. Ако се промъкнеше предпазливо до решетките и наостреше уши, успяваше да чуе съвсем ясно как писателят спори с някого, когото наричаше „господин Корели“ — подчертано зловещ тип, съдейки по думите, които разменяше с него.

В една такава нощ Фермин запали остатъка от последната си свещ и я вдигна по посока на отсрещната килия, за да се увери, че Мартин наистина е сам и че двата гласа, неговият и на тъй наречения Корели, излизат от едни и същи устни. Мартин обикаляше килията си и когато погледите им се срещнаха, Фермин разбра, че неговият другар по съдба не го виждаше. Той се държеше така, сякаш стените на затвора не съществуваха и диалогът му с онзи странен човек се водеше на някакво много далечно място.

— Не му обръщайте внимание — прошепна Номер 15 от сенките. — Всяка нощ прави същото. Съвсем е изкукуригал. Щастливец!

На следващата сутрин, когато Фермин го попита за въпросния Корели и за среднощните му разговори, Мартин само го изгледа учудено и се усмихна смутено. При друг случай, когато не можеше да заспи поради студа, Фермин отново се приближи до решетките и чу как Мартин си говори с някого от невидимите си приятели. Нея нощ Фермин се осмели да го прекъсне.

— Мартин? Аз съм, Фермин, съседът ви. Добре ли сте?

Мартин пристъпи до решетките на килията си и Фермин видя, че лицето му е обляно в сълзи.

— Господин Мартин? Коя е Изабела? Преди малко говорехте за нея.

Писателят го изгледа продължително.

— Изабела е единственото хубаво нещо, което е останало на тоя шибан свят — отвърна той с необичайна за него горчивина. — Ако не беше тя, той заслужава да му драснеш една клечка кибрит и да гори, докато и пепел не остане.

— Простете, Мартин. Не исках да ви безпокоя.

Мартин се оттегли в сенките. На следващия ден го намериха да трепери в локва от кръв. През нощта Бебо бе заспал на стола си и писателят се бе възползвал от това, за да си разкъса вените, стържейки китките си по камъните. Когато го отнесоха на носилка, бе смъртно бледен и Фермин си помисли, че няма да го види повече.

— Не се тревожете за приятеля си, Фермин — рече Номер 15. — Ако беше някой друг, щеше да отиде направо в чувала, но не и Мартин — господин директорът няма да го остави да умре. Никой не знае защо.

Килията на Давид Мартин остана празна в продължение на пет седмици. Когато Бебо го донесе на ръце като дете, облечен в бяла пижама, ръцете му бяха превързани чак до лактите. Не помнеше никого и прекара първата нощ, като си говореше сам и се смееше. Бебо придърпа стола си до решетките на килията му и цяла нощ бдя над него, като му подаваше бучки захар, които бе задигнал от стаята на офицерите и бе скрил в джобовете си.

— Господин Мартин, моля ви, не говорете така, че Бог ще ви накаже — шепнеше му тъмничарят между отделните захарчета.

 

 

В реалния свят Номер 12 бе доктор Роман Санауха, шеф на отдел вътрешни болести в Клиниката на Барселона — човек честен и изцелен от идеологически мании и заблуди, чиято съвест и отказът му да издаде приятелите си го бяха изпратили в крепостта. По принцип професиите на затворниците не се зачитаха между тези стени, освен когато дадена професия можеше да донесе някаква изгода на директора. В случая с доктор Санауха бързо бе установено, че той би могъл да бъде полезен.

— За жалост не разполагам тук с подходящите медицински ресурси — обясни му директорът. — Истината е, че режимът си има по-важни грижи и много-много не се интересува дали някой от вас ще изгние от гангрена в килията си. С големи усилия извоювах да ми изпратят зле оборудвана аптечка и един шарлатанин, когото надали биха взели за метач във ветеринарния факултет. Но това е всичко, което имам на разположение. Зная, че преди да се поддадете на заблудата на неутралитета, сте се ползвали с известна репутация като лекар. По причини, които не ви касаят, за мен е от особена важност затворникът Давид Мартин да не ни напусне преждевременно. Ако се съгласите да сътрудничите, за да го поддържаме в прилично добро здраве, доколкото е възможно при тези обстоятелства, уверявам ви, че ще направя престоя ви тук по-поносим и лично ще се погрижа да преразгледат вашия случай с оглед скъсяване на присъдата ви.

Доктор Санауха кимна.

— Дочувам, че според някои затворници на Мартин нещо му хлопа дъската, както казвате вие. Така ли е? — попита директорът.

— Не съм психиатър, но по мое скромно мнение той е видимо неуравновесен.

Директорът претегли тази забележка.

— Според преценката ви на лекар, колко дълго би могъл да издържи? Жив, имам предвид.

— Не зная. Условията в затвора са нездравословни и…

Директорът го накара да млъкне, като кимна с отегчено изражение.

— А разсъдъкът му? Според вас колко време ще може да запази умствените си способности?

— Не много дълго, струва ми се.

— Разбирам.

Директорът му предложи цигара, която докторът отказа.

— Харесвате го, нали?

— Почти не го познавам — отвърна Санауха. — Изглежда свестен човек.

Директорът се усмихна.

— И ужасен писател. Най-лошият, който тази страна някога е имала.

— Господин директорът е международен авторитет по всички въпроси на литературата. Аз не разбирам нищо от тази тема.

Събеседникът му го измери с леден поглед.

— За по-малки безочливости съм изпращал хора в изолатор за три месеца. Малцина оцеляват, а оцелелите се връщат в по-лошо състояние от това на приятеля ви Мартин. Не си въобразявайте, че дипломата ви гарантира някакви привилегии. В досието ви пише, че имате съпруга и три дъщери навън. Късметът ви — и вашият, и на семейството ви — зависят от това, доколко ще ми бъдете полезен. Ясно ли се изразявам?

Доктор Санауха преглътна с мъка.

— Да, господин директоре.

— Благодаря, докторе.

 

 

Санауха редовно трябваше да хвърля един поглед на Мартин по нареждане на Валс. Последният, според клюката, не се доверяваше особено на лекаря на затвора — хитър шарлатанин, който от постоянно съставяне на смъртни актове явно бе забравил понятието профилактични грижи — и не след дълго го уволни.

— Какво е състоянието на пациента, докторе?

— Доста е слаб.

— Ясно. А вътрешните му демони? Все така ли си говори сам и си въобразява разни неща?

— В това отношение няма промяна.

— Прочетох в „АВС“^[1] една отлична статия от моя добър приятел Себастиан Хурадо, в която се говори за шизофренията, болестта на поетите.

— Нямам нужната квалификация, за да поставя такава диагноза.

— Но сте достатъчно квалифициран, за да го поддържате жив, нали?

— Правя каквото мога.

— Правете повече от това. Помислете за дъщерите си. Толкова млади и тъй беззащитни сред всички тия бездушни негодници и червени, които все още се крият навън.

С течение на месеците доктор Санауха постепенно се привърза към Мартин и един ден, докато споделяха фасове, разказа на Фермин онова, което знаеше за този човек, който със своите бълнувания и със статуса си на официален лунатик на затвора си бе спечелил шеговития прякор „Затворника на рая“.