Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (18)

4

Такава поне бе легендата, която се носеше за Валс. Този непотвърден сбор от подозрения, догадки и слухове от трета ръка бе достигнал до ушите на затворниците благодарение на коварните машинации на предишния директор, отстранен от поста си след едва две седмици служба и изгарящ от озлобление срещу това парвеню, отнело му званието, за което се бил борил по време на цялата война. Напусналият директор нямал връзки и бил обременен със злополучен прецедент: случвало се да произнася в пияно състояние шеговити коментари за генералисимуса на всички Испании и поразителната му прилика с Глупчо от „Снежанка и седемте джуджета“ на Дисни. Но преди да го загробят като заместник директор на един затвор в Сеута^[1], той се бе постарал да очерни дон Маурисио Валс пред всеки, проявил готовност да го изслуша.

Едно нещо бе вън от всяко съмнение: никой не можеше да назовава Валс с друго прозвище освен „господин директора“. Според официалната версия, разгласявана от самия него, дон Маурисио бе литератор с признат авторитет, тънък интелект и впечатляваща ерудиция, придобита през годините на обучението му в Париж, а назначението му в изправителния сектор на управляващия режим бе само временно. Истинската му мисия и съдба бе да просвещава простия народ на една опустошена Испания и да го научи как да мисли с помощта на подбран кръг от съидейници.

Речите му често включваха обширни цитати от собствените му писания, поеми или образователни статии за литературата, философията и наложителното възраждане на мисълта в западния свят, които той редовно публикуваше в националната преса. Ако затворниците го аплодираха бурно в края на тези поучителни слова, господин директорът проявяваше великодушие и нареждаше на тъмничарите да им раздадат цигари, свещи или други предмети на лукса от партидата подаръци и колети, изпращани на интернираните от семействата им. Най-примамливите артикули предварително се конфискуваха от тъмничарите, които си ги отнасяха вкъщи или понякога дори ги продаваха на затворниците. Все пак това беше по-добро от нищо. Починалите от естествени или не съвсем естествени причини — средно от един до трима души седмично — бяха изнасяни в полунощ с изключение на почивните дни и църковните празници; в такъв случай трупът оставаше в килията до понеделника или следващия работен ден, като обикновено правеше компания на новия квартирант. Когато затворниците се обадеха, че един от техните другари е преминал в по-добрия свят, някой от тъмничарите отиваше в килията и проверяваше пулса или дишането, след което пъхаше тялото в един от брезентовите чували, използвани за тази цел. Веднъж завързан, чувалът оставаше в килията, докато погребалните агенти от съседното гробище Монжуик не дойдеха да го приберат. Никой не знаеше какво правеха с труповете и когато затворниците задаваха този въпрос на Бебо, той само свеждаше очи и отказваше да отговори.

На всеки петнайсет дни се провеждаше военен съд по съкратена процедура и осъдените биваха разстрелвани призори. Понякога — поради неизправност на пушките или амунициите — взводът за разстрел не успяваше да порази никой жизненоважен орган и тогава воплите на ранените, паднали в рова, се чуваха с часове. Друг път отекваше експлозия и виковете секваха отведнъж. Сред затворниците бе разпространена теорията, че някой от офицерите довършвал недоубитите с граната, но все пак никой не беше сигурен, че това бе вярното обяснение.

Носеше се и друг слух — че в петък сутрин господин директорът приемал в кабинета си съпруги, дъщери, годеници, че даже лели и баби на затворници. Сваляйки предварително венчалния си пръстен, който криел в най-горното чекмедже на писалището си, той изслушвал исканията им, претеглял молбите им, предлагал кърпичка за сълзите им и приемал подаръци и услуги от друго естество, предоставени след обещание за по-добра храна или отношение към близките им или за преразглеждане на неясните присъди, които никога не стигали до решение.

В други случаи Маурисио Валс просто поднасял на посетителките си чаени сладки и чаша мускат и ако въпреки мизерните времена и недохранването все още ловели око, им четял някои от писанията си и им признавал, че бракът му с болна жена бил същинско изпитание за святост. Надълго и нашироко се оплаквал колко ненавиждал работата си на тъмничар и колко унизително било за човек с неговата висока култура и изтънченост да бъде обвързан с такава долна служба, когато истинското му призвание било да е част от елита на страната.

Затворниците с по-дълъг стаж съветваха да не се говори за директора и по възможност дори да не се мисли за него. Повечето от тях предпочитаха да говорят за жените и за семействата, които бяха оставили зад гърба си, за живота, който си спомняха. Някои имаха снимки на приятелки или съпруги, които кътаха като съкровище и бяха готови да ги отбраняват с цената на живота си, ако някой се опиташе да им ги вземе. Не един и двама бяха казали на Фермин, че най-лоши са първите три месеца. После човек изгубваше всяка надежда, времето започваше да тече по-бързо и лишените от смисъл дни приспиваха душата.