Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (13)

12

По онова време Фермин все още живееше в стария пансион на улица „Хоакин Коста“ и от достоверен източник знаех, че останалите наематели — В тясно и тайно сътрудничество с Росиито и нейните сестри по оръжие — му подготвят ергенска вечер, която щяла да влезе в историята. Когато се отбих да го взема малко след девет, той вече ме чакаше пред входа.

— Да ви кажа честно, не съм много гладен — заяви, щом ме видя.

— Жалко, защото мислех да отидем до „Кан Луис“ — предложих аз. — Тази вечер сервират яхния от нахут и телешко…

— Добре, да не взимаме прибързани решения — съгласи се Фермин. — Доброто ястие е като разцъфнала девойка: само будалите не умеят да го оценят.

С този бисер от неизчерпаемия запас афоризми на бележития дон Фермин Ромеро де Торес поехме към заведението, което беше любимият ресторант на моя приятел в цяла Барселона и в голяма част от познатия свят. „Кан Луис“ се намираше на „Карер де ла Сера“ №49, на границата с квартала Равал. В скромната и донякъде театрална обстановка, пропита с мистериите на старата Барселона, ресторантът предлагаше отлична кухня и образцово обслужване на цени, които дори Фермин или аз можехме да си позволим. В делничните вечери там се събираше бохемска общност, в която хора от театралните и писателските среди и други заможни или бедни клиенти пиеха и вдигаха наздравици заедно.

На влизане съгледахме един от редовните клиенти на книжарницата, професор Албуркерке — местен учен, преподавател в литературния факултет, изтънчен критик и автор на статии, направил „Кан Луис“ в свой втори дом. Той вечеряше на бара и прелистваше вестник.

— Отдавна не сте идвали при нас, професоре — казах му аз, минавайки край него. — Трябва да ни посетите някой път и да си попълните запасите, че човек не може да живее само с некролози от „Ла Вангуардия“.

— На драго сърце бих дошъл. Просто съм затрупан с курсовите работи в края на годината. От толкова четене на глупостите, които ми пишат тия нафукани хлапаци, май вече развивам начална дислексия.

В този миг един от келнерите му поднесе десерта: кръгъл крем-карамел, който се полюляваше под обилно сълзящ слой горена захар и излъчваше фин аромат на ванилия.

— Ще ви мине, ваша милост, само след две лъжици от тази фантазия — рече Фермин. — Ех, как сладко се поклаща — като бюста на доня Маргарита Ксиргу^[1].

Начетеният професор погледна десерта си в светлината на това сравнение и кимна очарован. Оставихме учения мъж да се наслаждава на захарните прелести на театралната дива и се усамотихме на една ъглова маса в дъното на заведението, където не след дълго ни поднесоха обилна вечеря. Фермин се нахвърли върху храната като хала и омете всичко.

— Нали уж нямахте апетит? — подметнах аз.

— Мускулите искат калории — обясни той, докато излъскваше чинията си с последното парче хляб, останало в кошничката. На мен обаче ми се стори, че просто тревогата му го подтикваше да яде така ненаситно.

Пере, келнерът, който ни обслужваше, се приближи да види наред ли е всичко и при вида на това пълно опустошение подаде на Фермин менюто с десертите.

— Едно десертче за финал, маестро?

— Ами няма да откажа два от ония домашни крем-карамели, които видях одеве, по възможност с една яркочервена вишна върху всеки от тях — рече моят приятел.

Пере кимна и ни съобщи, че когато собственикът чул определението на Фермин за консистенцията и метафоричната привлекателност на тази рецепта, решил да прекръсти своите крем-карамели „маргарити“.

— За мен само еспресо с малко мляко — казах.

— Шефът казва, че кафето и десертите са за сметка на заведението — рече Пере.

Вдигнахме винените си чаши в посока към собственика, който стоеше зад бара и разговаряше с професор Албуркерке.

— Добри хора — промърмори Фермин. — Понякога човек забравя, че не всички на тоя свят са негодници.

Изненадах се от горчивия му тон.

— Защо казвате това, Фермин?

Моят приятел сви рамене. След малко пристигнаха крем-карамелите, които се поклащаха съблазнително, увенчани с две лъскави вишни.

— Напомням ви, че след няколко седмици ще се жените и тогава — край на маргаритите! — казах шеговито.

— Горкият аз! — рече Фермин. — Вече съм като беззъбо куче, което само лае. Не съм какъвто бях едно време.

— Никой от нас не е това, което е бил преди.

Фермин започна да яде с наслада десерта си.

— Сега не се сещам къде прочетох веднъж, че всъщност никога не сме били такива, каквито сме си мислели; че си спомняме само онова, което никога не се е случвало… — рече той.

— Това е началото на един роман от Жулиан Каракс — отвърнах.

— Вярно! Къде ли е сега нашият приятел Каракс? Задавате ли си понякога този въпрос?

— Всеки божи ден.

Фермин се усмихна, припомняйки си нашите приключения от отминали времена. После посочи гърдите ми с въпросително изражение.

— Още ли ви боли?

Разкопчах две копчета от ризата си и му показах белега, останал от куршума на инспектор Фумеро, който бе пронизал гърдите ми в онзи далечен ден сред руините на „Ангела на мъглата“.

— Понякога.

— Белезите никога не си отиват, нали?

— Ту се появяват, ту изчезват, така мисля. Фермин, погледнете ме в очите.

Фермин, който досега избягваше да ме погледне, изпълни нареждането ми.

— Ще ми кажете ли какво става с вас?

— Знаехте ли, че Бернарда чака дете? — попита след кратко колебание.

— Не — излъгах. — Това ли ви тревожи?

Той поклати глава, довърши втория крем-карамел с лъжичката и изсърба останалия захарен сироп.

— Още не искала да ми казва, горкичката, защото се притеснява. Не знае, че ще ме направи най-щастливия мъж на света.

Изгледах го внимателно.

— Да ви кажа честно, в момента хич не изглеждате щастлив. Заради венчавката ли е? Неприятно ви е, че ще трябва да преминете през църковния ритуал и всичко останало?

— Не, Даниел. Да ви призная, даже го чакам с нетърпение, ако и да има замесени свещеници в тая работа. Готов съм да се женя за Бернарда всеки ден от седмицата.

— Какъв е проблемът тогава?

— Тръгне ли да се жени човек, знаете ли кое е първото нещо, за което го питат?

— Името — отвърнах, без да се замисля.

Фермин кимна бавно. До този миг това изобщо не ми бе минавало през ум. Изведнъж разбрах дилемата, пред която бе изправен моят добър приятел.

— Спомняте ли си какво ви разказах преди години, Даниел?

Спомнях си отлично. По време на гражданската война, благодарение на зловещите дела на инспектор Фумеро (действал най-напред като наемен убиец при комунистите, преди да се присъедини към фашистите), моят приятел се озовал в затвора, където насмалко не изгубил разсъдъка и живота си. Когато успял да се измъкне оттам, жив само по чудо, решил да приеме нова самоличност и да заличи миналото си. Почти умиращ, заел едно име, което зърнал на стар плакат, рекламиращ корида на арената Пласа Монументал. Така се родил Фермин Ромеро де Торес — човек, който съчиняваше историята на живота си ден след ден.

— Значи затова не сте искали да попълните документите в енорийската църква — казах аз. — Защото не можете да използвате името Фермин Ромеро де Торес.

Той кимна.

— Вижте, сигурен съм, че ще намерим някакъв начин да ви снабдим с нови документи. Помните ли лейтенант Паласиос — онзи, дето напусна полицията? Сега преподава физкултура в едно училище в района Бонанова, но понякога се отбива в книжарницата. Веднъж си говорехме за едно-друго и той ми каза, че съществувал цял подземен пазар за нови самоличности за хора, които се завръщат в страната, след като са прекарали няколко години навън. Паласиос познавал един човек с такова ателие близо до старите Кралски корабостроителници, който имал връзки в полицията и срещу сто песети можел да извади на всекиго нов паспорт и да го регистрира в министерството.

— Знам го, казваше се Ередия. Беше голям майстор.

— Беше?

— Намериха го във водите на пристанището преди няколко месеца. Казаха, че бил излязъл на разходка с увеселително корабче, което плавало към вълнолома, и взел, че паднал през борда. Хубава разходка — с вързани на гърба ръце! Фашистки хумор.

— Познавахте ли го?

— Имали сме вземане-даване.

— Значи разполагате с документи, които удостоверяват, че сте Фермин Ромеро де Торес…

— Ередия ме снабди с тях през 39-та, към края на войната. Тогава беше по-лесно, в Барселона цареше пълен хаос и когато хората осъзнаха, че корабът потъва, бяха готови да си продадат дори фамилния герб за две дуро.

— В такъв случай защо не можете да използвате името си?

— Защото Фермин Ромеро де Торес умря през 1940 г. Лоши времена бяха, Даниел, много по-лоши от сегашните. Дори една година не можа да устиска, горкият.

— Умря ли? Къде? Как?

— В затвора на крепостта Монжуик. В килия номер тринайсет.

Спомних си посвещението, което непознатият бе написал в екземпляра от „Граф Монте Кристо“.

На Фермин Ромеро де Торес, който се завърна от мъртвите и държи ключа към бъдещето.