Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (11)

10

На следващия ден осветената коледна ясла потвърди рекламното си въздействие и за пръв път от седмици насам видях баща ми да се усмихва, докато отбелязваше няколко продажби в счетоводната книга. Още от ранно утро започнаха да се отбиват стари клиенти, нестъпвали в книжарницата от доста време, а също и нови читатели, които не ни бяха посещавали досега. Оставих баща ми да ги обслужва с цялата си вещина и с радост го наблюдавах как им препоръчва заглавия, пробужда любопитството им и отгатва техните вкусове и интереси. Денят обещаваше да е добър — за пръв път от много седмици насам.

— Даниел, трябва да извадим поредицата илюстрована класика за деца. Онези книги на издателство „Вертисе“ със синия гръб.

— Мисля, че са в мазето. У теб ли са ключовете?

— Беа ме помоли да й ги дам оня ден, за да свали долу някакви вещи на детето. Нямам спомен да ми ги е върнала. Я погледни в чекмеджето.

— Не са там. Ще се кача горе да ги потърся.

Оставих баща ми да обслужи един клиент, който току-що бе влязъл и искаше да купи някаква книга за историята на кафенетата в Барселона, и излязох през задната стаичка към стълбището. Жилището, което заемахме двамата с Беа, бе на висок етаж, а това си имаше предимства: изобилна светлина и постоянно качване и слизане по стълби, което повдигаше тонуса и укрепваше краката. Пътьом срещнах Еделмира, една вдовица от третия етаж — някогашна танцьорка, която понастоящем си изкарваше хляба, като рисуваше мадони и светци у дома си. Дългите години, прекарани на сцената на театър „Арнау“, бяха съсипали коленете й и сега трябваше да се държи за перилата с две ръце, за да се справи със стълбите, но въпреки това винаги бе усмихната и готова да каже нещо любезно.

— Как е красивата ти жена, Даниел?

— Не е красива колкото вас, доня Еделмира. Да ви помогна ли да слезете?

Както обикновено, тя отказа помощта ми и изпрати много поздрави на Фермин, който винаги я отрупваше с комплименти и й правеше неприлични предложения, щом я видеше да минава.

Когато отворих вратата на апартамента, вътре все още се долавяха парфюмът на Беа и онази смесица от аромати, която излъчват малките деца и целият им реквизит. Беа обикновено ставаше рано и извеждаше Жулиан на разходка с новичката бебешка количка — подарък от Фермин, — която всички наричахме „мерцедеса“.

— Беа? — извиках аз.

Жилището беше малко и ехото от гласа ми се върна още преди да съм затворил вратата зад гърба си. Беа вече бе излязла. Влязох в трапезарията, като се опитвах да възстановя мисловните процеси на жена си и да отгатна къде може да е прибрала ключовете от мазето. Тя беше много по-подредена и методична от мен. Най-напред прегледах чекмеджетата на бюфета в трапезарията, където обикновено държеше квитанции, дребни пари и писма, на които трябваше да се отговори. Оттам преминах към масичките, фруктиерите и лавиците.

Следващият пункт беше остъкленият шкаф в кухнята, където Беа обикновено оставяше разни записки и напомнителни бележки. След като и там ударих на камък, накрая отидох в спалнята, застанах пред леглото и се огледах, опитвайки се да разсъждавам аналитично. Дрехите на Беа заемаха седемдесет и пет процента от гардероба, чекмеджетата и другите мебели в спалнята. Доводите й бяха че аз, тъй или иначе, винаги съм се обличал еднакво, следователно едно кътче от гардероба ми било предостатъчно. Подредбата на нейните чекмеджета беше прекалено сложна за мен. Изведнъж се почувствах гузен от това, че се ровя в личните вещи на жена си, но, след безуспешно претърсване на всички мебели наоколо, все още не бях намерил ключовете.

Да възстановим сцената на местопрестъплението, казах си аз. Смътно си спомнях, че Беа ми бе споменала, че смята да свали в мазето един кашон с летни дрехи. Това бе станало преди два дни. Ако не грешах, същия ден тя беше облечена със сивото палто, което й бях подарил за първата годишнина от сватбата ни. Усмихнах се, доволен от дедуктивните си способности, и отворих гардероба, за да потърся палтото. То беше там. Ако всичко, което бях научил от книгите на Конан Дойл и неговите ученици, беше вярно, ключовете на баща ми трябваше да се намират в някой от джобовете на това палто. Бръкнах в десния и открих две монети и няколко ментови бонбона от онези, които се подаряват в аптеките. Преминах към инспекция на другия джоб и със задоволство установих, че тезата ми се потвърждава. Пръстите ми напипаха връзката с ключовете. И още нещо.

В джоба имаше къс хартия. Измъкнах ключовете, а след кратко колебание реших да извадя и хартията. Вероятно беше някой от онези списъци със задачи, които Беа обикновено си изготвяше, за да не забрави нещо.

При по-внимателен поглед видях, че е плик от писмо. Беше адресирано до Беатрис Агилар — моминското й име, — а датата на пощенското клеймо бе отпреди седмица. Писмото беше изпратено до дома на родителите й, а не до нашето жилище на „Санта Ана“. Обърнах го и като прочетох името на подателя, изтървах ключовете от мазето.

Пабло Каскос Буендия

Седнах на леглото и смаяно се вторачих в плика. Пабло Каскос Буендия беше годеник на Беа по времето, когато започнах да ходя с нея. Син на заможно семейство, което притежаваше няколко корабостроителници и предприятия в Ел Ферол^[1], този тип, когото не можех да понасям (чувството беше взаимно), тогава отбиваше военната си служба като младши лейтенант. Откакто Беа му беше писала, за да развали годежа, не бях чувал нищичко за него — до този момент.

Какво правеше писмо от бившия годеник на Беа — и то със скорошна дата — В джоба на палтото й? Пликът беше отворен, но в продължение на цяла минута скрупулите ми ме възпираха да извадя листа. Осъзнавайки, че за пръв път шпионирам жена си, бях на ръба да върна писмото на мястото му и да изляза от стаята колкото се може по-бързо. Доблестно решение, което промених само след няколко секунди. Зачетох се и всяка следа от вина и срам се изпари още преди да съм стигнал до края на първия абзац.

Скъпа Беатрис,

Надявам се, че си добре и че си щастлива в новия си живот в Барселона. През всички тези месеци не получих отговор на писмата, които ти пращах, и понякога се чудя какво съм направил, че вече не искаш да знаеш за мен. Давам си сметка, че си омъжена жена с дете и може би е неуместно да ти пиша, но трябва да призная, че въпреки изминалото време не мога да те забравя, колкото и да се старая. Не се срамувам да заявя, че още съм влюбен в теб. В моя живот също настъпи нов обрат. Преди година започнах работа като търговски директор на една важна издателска фирма. Зная колко много цениш книгите и работата сред тях ме кара да се чувствам по-близо до теб. Канцеларията ми е в мадридския отдел, но често пътувам по служба из цяла Испания.

Постоянно мисля за теб, за живота, който можехме да споделим, за децата, които можехме да имаме… Всеки ден се питам дали твоят съпруг знае как да те направи щастлива и дали не си се омъжила за него единствено под натиска на обстоятелствата. Не мога да повярвам, че си доволна от скромния живот, който той е в състояние да ти предложи. Добре те познавам. Били сме съученици и приятели и не е имало тайни между нас. Помниш ли онези следобеди, които прекарвахме заедно на плажа Сан Пол? Помниш ли плановете ни, мечтите, които споделяхме, взаимните обещания? Никога не съм изпитвал такива чувства към друга. Откакто развалихме годежа си, съм излизал с няколко момичета, но сега зная, че никоя не може да се сравнява с теб. Всеки път, когато целувам други устни, мисля за твоите, всеки път, когато милвам друга кожа, усещам твоята под пръстите си.

След един месец ще пътувам до Барселона, за да посетя тамошната канцелария на издателството и да проведа няколко срещи с персонала във връзка с бъдещото преустройство на фирмата. Не отричам, че можех да свърша тази работа чрез писма и телефонни разговори. Истинският мотив за пътуването ми е надеждата, че ще мога да те видя. Зная, че навярно ще ме вземеш за луд, но това е по-добре, отколкото да мислиш, че съм те забравил. Ще пристигна на 20 януари и ще отседна в хотел „Риц“ на Гран Виа. Моля те, умолявам те да се видим, та дори и само за малко, за да мога да ти кажа лично онова, което ми е на сърцето. Направил съм резервация в ресторанта на хотела за два часа следобед на 21-ви. Ще бъда там и ще те чакам. Ако дойдеш, ще ме направиш най-щастливия мъж на света и ще разбера, че мечтите ми да си възвърна твоята любов все още могат да се сбъднат.

 

Обичам те вечно,

ПАБЛО

В продължение на няколко секунди останах така, седнал на леглото, което бях споделил с Беа преди броени часове. Прибрах писмото в плика и когато се изправих, имах чувството, че току-що съм получил юмручен удар в стомаха. Изтичах в банята и повърнах сутрешното си кафе. Пуснах студената вода и си наплисках лицето. От огледалото ме наблюдаваха очите на онзи шестнайсетгодишен Даниел, чиито ръце трепереха, когато погали Беа за пръв път.