Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (66)

2

След час и половина музика, пиене и дръзки танци реших да поотдъхна малко и отидох до бара, за да си взема нещо безалкохолно. Не бях в състояние да поема нито капка повече от официалната напитка на вечерта — ром с лимон. Келнерът ми наля чаша студена вода и аз загледах веселбата, опрял гръб на бара. Не бях забелязал, че в другия му край се бе облегнала Росиито. Държеше чаша шампанско и с меланхолично изражение наблюдаваше тържеството, което бе организирала. От това, което ми бе разказал Фермин, пресметнах, че тя навярно бе на около трийсет и пет, но близо двайсетте години в занаята бяха оставили своя отпечатък и дори на тази многоцветна и леко приглушена светлина кралицата на улица „Ескуделерс“ изглеждаше по-възрастна.

Отидох до нея и й се усмихнах.

— Росиито, изглеждате по-красива от всякога — излъгах аз.

Беше се издокарала с най-хубавите си дрехи и си личеше, че най-добрата фризьорка от улица „Конде дел Асалто“ се е потрудила над косата й, но ми се стори, че тази нощ Росиито всъщност бе необикновено тъжна.

— Добре ли сте, Росиито?

— Погледнете го, бедничкия, останал е кожа и кости и още има ищах да танцува.

Не откъсваше очи от Фермин и аз разбрах, че винаги щеше да вижда в него онзи храбър закрилник, който я бе избавил от един жалък сутеньор. Моят приятел навярно бе единственият свестен мъж, когото бе срещнала за двайсет години, прекарани на улицата.

— Дон Даниел, не исках да казвам на Фермин, но утре няма да дойда на сватбата.

— Какво говориш, Росиито? Та той ти е запазил почетно място…

Тя сведе поглед.

— Знам, но не мога да дойда.

— Защо? — попитах, въпреки че се досещах за отговора.

— Защото ще ми бъде много мъчно и искам господин Фермин да е щастлив със своята госпожа.

Росиито заплака. Не знаех какво да кажа, затова я прегърнах.

— Винаги съм го обичала, знаете ли? Откакто се срещнахме за пръв път. Знам, че не съм подходящата жена за него, че той ме вижда като… е, просто като Росиито.

— Фермин много те обича, не бива никога да забравяш това.

Жената се отдръпна и изтри сълзите си смутена. Усмихна ми се и сви рамене.

— Извинявайте. Ама и аз съм една глупачка — пийна ли две капки, дори не зная какво говоря.

— Няма нищо.

Предложих й моята чаша вода и тя я прие.

— Виждате ли, един ден си даваш сметка, че младостта е отлетяла и влакът е заминал.

— Винаги има влакове. Винаги.

Росиито кимна.

— Затова няма да дойда на сватбата, дон Даниел. Преди няколко месеца срещнах един господин от Реус^[1]. Добър човек, вдовец. Добър баща. Има склад за старо желязо и всеки път, когато е в Барселона, се отбива да ме види. Предложи ми да се омъжа за него. Никой от двама ни не се заблуждава, нали разбирате? Тежко е да остарееш сам, пък и знам, че с това тяло вече не съм за улицата. Жауме, човекът от Реус, ме помоли да отида на пътешествие с него. Децата му вече са напуснали дома му, а той цял живот е работил. Казва, че иска да види свят, преди да е станало твърде късно, и ме помоли да го придружа. Като негова съпруга, не като някоя лека жена, която използваш и после захвърляш. Корабът заминава утре рано сутринта. Жауме казва, че корабните капитани имат правото да женят хора в открито море, а ако не, ще потърсим свещеник в кое да е пристанище.

— А Фермин знае ли?

Сякаш ни беше чул отдалече, Фермин изведнъж се спря на дансинга и погледна към нас. Протегна ръце в посока към Росиито и направи онази замечтана физиономия на хапльо, нуждаещ се от ласки, която винаги му бе служила толкова добре. Росиито се разсмя, измърмори нещо под нос и преди да се присъедини към любовта на живота си за едно последно болеро, се обърна и ми каза:

— Грижете се добре за него, Даниел, че на света има само един Фермин.

Оркестърът бе спрял да свири и всички на дансинга й направиха път. Фермин я хвана за ръце. Лампите в „Ла Палома“ бавно угаснаха и сред сенките изплува един лъч, който хвърли неясен кръг от светлина в краката на двойката. Останалите гости се дръпнаха встрани и оркестърът подхвана полека ритмите на най-тъжното болеро, композирано някога. Фермин обхвана талията на Росиито. Гледайки се в очите, далече от света, любовниците от онази завинаги отминала Барселона танцуваха прегърнати за последен път. Когато музиката стихна, Фермин целуна Росиито по устните, а тя, обляна в сълзи, го погали по бузата и бавно тръгна към изхода, без да се сбогува.