Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (33)

19

Когато Салгадо се събуди от вцепенението си и отвори очи, първото, което забеляза, бе една неподвижна фигура, която го наблюдаваше, застанала в края на койката му. Прониза го лека паника и за миг помисли, че все още се намира в подземието. Примигващата светлина на маслените лампи в коридора му разкри познати черти.

— Фермин, вие ли сте? — попита.

Фигурата в сенките кимна и Салгадо пое дълбоко дъх.

— Устата ми е пресъхнала. Останала ли е малко вода?

Фермин бавно се приближи. Носеше нещо в ръка: парцал и малко стъклено шише.

Салгадо го видя как изля течността от шишето върху парчето плат.

— Какво е това, Фермин?

Другарят му не отговори. Лицето му бе напълно безизразно. Наведе се над Салгадо и го погледна в очите.

— Фермин, не…

Преди да успее да произнесе друга сричка, Фермин сложи парцала върху устата и носа му и притисна здраво, докато придържаше главата му към леглото. Салгадо се замята с малкото сила, която му бе останала, а Фермин продължаваше да държи парцала върху лицето му. Салгадо го гледаше с ужас. След няколко секунди изгуби съзнание. Фермин не вдигна парцала. Отброи още пет секунди и едва тогава го махна. Седна на койката с гръб към съкилийника си и почака няколко минути. После, както го бе научил Мартин, пристъпи до вратата на килията.

— Тъмничарю! — провикна се той.

Чу стъпките на новака да се приближават по коридора. Планът на Мартин предвиждаше Бебо да е дежурен тази нощ, а не младият кретен.

— Какво става? — попита тъмничарят.

— Салгадо хвърли топа.

Младокът тръсна глава раздразнен.

— Майка му стара! И сега какво?

— Донесете чувала.

Тъмничарят прокле лошия си късмет.

— Ако искате, аз ще го пъхна вътре, шефе — предложи Фермин.

Младият мъж кимна с едва доловима признателност.

— Ако ми донесете чувала сега, докато аз го слагам вътре, вие можете да отидете да доложите за станалото. Така ще го изнесат преди полунощ — добави Фермин.

Тъмничарят кимна отново и отиде да търси брезентовия чувал. Фермин остана до вратата на килията си. От другата страна на коридора Мартин и Санауха го наблюдаваха безмълвно.

 

 

Десет минути по-късно тъмничарят се върна, като държеше чувала за единия край, неспособен да прикрие отвращението си от вонята на леш, която се разнасяше от него. Фермин се отдръпна в дъното на килията, без да чака да му наредят. Новакът отвори вратата и хвърли чувала вътре.

— Известете ги сега, шефе, че да изнесат тия мощи преди дванайсет — инак ще трябва да си го държим тук до утре вечер.

— Сигурен ли сте, че ще можете сам да го сложите в чувала?

— Не берете грижа, шефе, имам голяма практика.

Тъмничарят кимна отново, не напълно убеден.

— Ха дано да имаме късмет, защото чуканът му беше започнал да гнои и така ще се разсмърди, че да не ви разправям…

— Мамка му! — възкликна тъмничарят и побърза да се отдалечи.

Щом го чу, че е стигнал до края на коридора, Фермин се зае да съблича Салгадо, а после свали и собствените си дрехи. Навлече смрадливите дрипи на крадеца, а на него сложи своите. Нагласи Салгадо на койката, легнал на една страна с лице към стената, и хубаво го зави с одеялото, тъй че лицето му бе наполовина покрито. Накрая грабна брезентовия чувал и се пъхна в него. Канеше се да го завърже, когато се сети нещо.

Бързешком се измъкна от чувала и се приближи до стената. Разчопли с нокти пролуката между двата камъка, където Салгадо бе скрил ключа. След малко върхът му се показа. Опита се да го издърпа с пръсти, но ключът все се плъзгаше и си оставаше заклещен между камъните.

— Побързайте — настойчиво прошепна Мартин от другия край на коридора.

Фермин впи нокти в ключа и го задърпа с все сила. Нокътят на безименния му пръст се изтръгна и пронизващата болка го заслепи за няколко мига. Фермин сподави един вик и засмука пръста си. Устата му се изпълни с вкуса на собствената му кръв, солен и металически. Отвори очи отново и видя, че един сантиметър от ключа се е подал от процепа. Този път успя да го измъкне лесно.

Напъха се пак в чувала и завърза възела отвътре, доколкото можа, като си остави отвор, широк почти една педя. Потисна позивите за повръщане, които се надигаха в гърлото му, и легна на пода, като затегна вървите от вътрешната страна, оставяйки само една малка пролука с размерите на юмрук. Закри носа си с пръсти, понеже предпочиташе да вдишва собствената си мръсотия вместо вонята на гниеща плът. Сега, каза си, не му оставаше друго, освен да чака.