Карлос Руис Сафон
Затворникът на рая (17)

3

Рутината правеше ситуацията по-поносима. Веднъж дневно затворниците от първите два коридора бяха извеждани за около час в оградения с ров двор, за да постоят малко на слънце или под дъжда — В зависимост какво предлагаше времето. Храната се състоеше от наполовина пълна купа със студена, мазна и сивкава каша с неопределено естество и с гранясал вкус, с който гладните стомаси свикваха след няколко дена. Раздаваха я към средата на следобеда и с времето затворниците се научаваха да очакват с нетърпение нейното пристигане.

Веднъж месечно те предаваха мръсните си дрехи и получаваха други, които на теория бяха държани една минута в казан с кипяща вода, макар че дървениците явно не забелязваха тази рязка смяна на температурите. В неделите се отслужваше литургия, на която бе препоръчително да присъстваш. Никой не смееше да я пропусне, защото свещеникът ги проверяваше по списък и отбелязваше липсващите имена. Две отсъствия означаваха едноседмичен пост, а три — едномесечна ваканция в някой от изолаторите в кулата.

Корпусите, дворът и изобщо всички пространства, през които преминаваха затворниците, бяха строго охранявани. Отряд, въоръжен с пушки и пистолети, патрулираше из затвора и когато интернираните се намираха извън килиите си, бе невъзможно да погледнат в коя да е посока и да не видят поне дузина от тези стражи, застанали нащрек с оръжия, готови за стрелба. Към тях спадаха и не толкова заплашителните тъмничари. Никой от тях нямаше вид на военен и сред затворниците битуваше мнението, че това бяха куп неудачници, които в тия тежки времена не бяха успели да си намерят по-свястна работа.

Всеки корпус на затвора имаше назначен тъмничар, който, въоръжен с връзка ключове, дежуреше по дванайсет часа, седнал на стол в края на коридора. Повечето избягваха да се сприятеляват със затворниците, дори не ги заговаряха или поглеждаха, освен в случай на крайна необходимост. Единственото изключение бе един нещастник по прякор Бебо, изгубил око по време на въздушно нападение, докато работел като нощен пазач във фабрика в Пуебло Секо.

Говореше се, че имал брат близнак, който гниел в някакъв зандан във Валенсия. Навярно това бе причината, поради която проявяваше известна доброта към квартирантите и тайно им даваше вода, някой къшей сух хляб или каквото успееше да откопчи от плячката, в която стражите превръщаха колетите, изпращани от семействата на затворниците. Бебо обичаше да примъква стола си близо до килията на Давид Мартин и да слуша историите, които писателят понякога разказваше на останалите затворници. В този своеобразен ад Бебо беше най-близкото подобие на ангел.

След неделната служба директорът обикновено отправяше кратко поучително слово към своите питомци. За него знаеха само, че се казва Маурисио Валс и че преди войната имал скромни претенции за писател и работел като секретар и доносник на един известен местен автор, дългогодишен съперник на злочестия дон Педро Видал. В свободното си време правел нескопосани преводи на гръцки и латински класици, издавал заедно с две сродни души памфлет с високи културни амбиции и нисък оборот, и организирал литературни вечеринки. На тези събирания цял батальон единомислещи светила окайвали всеобщата ситуация и предричали, че ако те някога вземели нещата в свои ръце, светът щял да достигне олимпийски висоти.

Валс сякаш бил обречен на сивото, горчиво съществуване на посредствените души, които Бог, в безкрайната си суровост, дарява с илюзии за величие и безмерно тщеславие. Войната обаче пренаписала съдбата му, както и тази на мнозина други, а късметът му се променил, когато случайността в съюз със зестрогонството помогнала на Маурисио Валс, дотогава влюбен единствено в дивния си талант и безупречната си изтънченост, да мине под венчило с дъщерята на един влиятелен предприемач, чиито пипала поддържали значителна част от бюджета на генерал Франко и неговите войски.

Булката, осем години по-възрастна от Маурисио, била прикована към инвалидна количка от тринайсетгодишна възраст, линееща от вродена болест, която разяждала мускулите и живота й. Никой мъж никога не я бил поглеждал в очите, нито я бил хващал за ръката, за да й каже, че е красива, и да я попита за името й. Пръв и последен сторил това Маурисио, който — подобно на всички бездарни писатели — дълбоко в душата си бил колкото суетен, толкова и практичен. Година по-късно двойката сключила брак в Севиля със звездното присъствие на генерал Кейпо де Ляно^[1] и други светила от държавния апарат.

— Голяма кариера ви чака, Валс — предрекъл самият Серано Суньер^[2] по време на една частна аудиенция в Мадрид, на която Валс отишъл, за да си изпроси поста директор на Националната библиотека.

— Испания преживява трудни моменти и всеки испанец от добро семейство трябва да даде рамо, за да спрем марксистките орди, които се стремят да опорочат нашите духовни ресурси — заявил баджанакът на каудильото^[3], ослепителен в своята униформа на оперетен адмирал.

— Разчитайте на мен, Ваше превъзходителство — предложил услугите си Валс. — За каквото и да било.

Това „за каквото и да било“ се оказало директорски пост, но не във великолепната Национална библиотека в Мадрид, както той желаел, а в един затвор с печална репутация, кацнал на скалисто възвишение над град Барселона. Списъкът на роднините и протежетата, претендиращи за престижни служби, бил твърде дълъг и Валс, въпреки всичките си усилия, се намирал в последната трета на опашката.

— Имайте търпение, Валс. Вашето усърдие ще бъде възнаградено.

Ето как Маурисио Валс научил първия си урок в сложното национално изкуство да маневрираш и прогресираш след всяка смяна на режима: хиляди поддръжници се стремели към върховете и надпреварата била прекалено ожесточена.