Елиф Шафак
Дворецът на бълхите (67)

След това…

— И какво стана после? — попита моят съкилийник.

— После няма. Човекът просто събира надписите за боклук, които никога и за нищо няма да му послужат, това е.

— Глупости! — каза съкилийникът ми. Не се засегнах. Всъщност това е най-грубият възможен начин да кажеш „Имаш доста развинтена фантазия“. Може и да е прав. Когато започна да се притеснявам или да се чудя къде кога какво трябва да кажа, когато се страхувам от погледите на хората и се опитам да не покажа, че съм се уплашил от тях, когато искам да се представя на някого, когото ми се ще да познавам, когато се правя, че не зная колко малко познавам себе си, когато миналото изгаря душата ми и когато не мога да се примиря, че бъдещето няма да бъде по-хубаво, когато не мога да се възприема на мястото, на което се намирам, нито да бъда човекът, който изглеждам… дрънкам измислици. Измислиците са колкото далеч от действителността, толкова и от лъжата. Лъжата обръща истината наопаки. А пък измислиците я смесват с истината, така че е трудно да се разграничи едното от другото. Изглежда сложно, но всъщност е много просто. Толкова е елементарно, че може да се обясни само с една линия.

Истината е хоризонтална черта. Коридорът в хотел, болничната стая или центърът за рехабилитация, или пък купето във влак също са хоризонтални. На тези места съседите ви стоят един до друг на хоризонтална плоскост. Тук не можете да пуснете корени. Защото хоризонталното е убежище на преходното. Шестдесет и шест дни аз също живях на хоризонтална плоскост. В седмата от десетте килии в един дълъг коридор.

Лъжата е вертикална линия. Например висок блок на седем етажа с построени един над друг апартаменти, под който има два пласта гробища. Тук, стига да искате, можете да пуснете корени и дори да се разлистите. Защото вертикалната линия е убежище на постоянното, нещо като безсмъртието.

Дворецът на бълхите е блок, издигнат върху гробище. Вертикална линия, която се издига нагоре етаж след етаж. Това е моята лъжа. Защото разказвам тези истории не от апартамент в блока, а от затвора.

На 1 май 2002 г. бях сред хора, които решиха да преминат през полицейския кордон. Бяхме задържани и натикани в полицейски микробус, където се оказах до един младолик риж мъж с уши като платна и смешно лице. Благодарен съм му, защото така се бе ококорил от страх, че забравих собствените си тревоги. Докато ни караха към управлението, не спря да обяснява, че не се занимава с политика, че не прави нищо друго, освен да пръска срещу насекоми. Казваше истината. Действително беше човек, който пръскаше срещу буболечки и за трийсет и три години никога не бе мразил работата си толкова, колкото в този ден. Името му не беше Злочест — аз го измислих. И все пак не беше съвсем измислено, тъй като животът явно бе несправедлив към него. При това фамилията му напълно отговаряше на реалността. Както и да е, пуснаха го същия ден. Аз обаче бях задържан.

Откакто съм тук, не мина и ден, без да се сетя за Злочест Баштурчин. И то все заради буболечките. Аз съм решителен човек, който се страхува от буболечки. За жалост тук има куп такива твари и най-вече хлебарки. В тоалетните, в отдушниците, в дупките по стените, в звуковете, които чувам… непрекъснато се разхождат и окуражени от тъмнината, се размножават. Но повярвайте ми, въшката е най-зла. Разбира се, за да видите тези същества, трябва да ме посетите и известно време да останете. Ако нямате време, ще се наложи да чуете моята версия на историята. Само че и аз разказвам от своя гледна точка. Не, че включвам себе си в историите, които са се случили. Свързвайки хоризонталната черта на истината с вертикалната черта на лъжата, често се опитвам да се отдалеча колкото е възможно от досадното място, в което се намирам. Защото се притеснявам. Ако някой ми каже, че утре или някой ден животът ми няма да бъде толкова тревожен, сигурно по-малко ще се безпокоя. Ала утре ще бъде точно като днес и като следващите дни. И не само моят живот се повтаря. Макар да изглежда съвсем различна, вертикалната линия всъщност е също безкрайна като хоризонталната. Противно на това, което хората си мислят, така наречените повторения се изобразяват по-ясно не с окръжности, а с прави линии. И всъщност така наречената „вечна безкрайност“ е присъща не толкова на окръжностите, колкото на линиите и на тяхното подреждане.

Създадох тази история, за да преодолея фобията си към буболечки. Измисляйки една възрастна вдовица в един вертикален свят, която тайно събира боклуци, успях да оцелея по-лесно в хоризонталната линия на килиите тук. Все пак не се смятам за абсолютен лъжец. Мога да бъда обвинен в сливането на лъжата и истината. И в това, че връщайки се в началото, не стигам до един съдбоносен край.

Колкото до мен, няма дълго да остана тук. Присъдата, която ми дадоха, е година и два месеца. Изминаха шейсет и шест дни. През първата седмица свиквах с мястото и ужасно се страхувах от буболечките. А останалото, което прочетохте, си го измислих, за да забравя страха си. Ето, че сивият тенекиен капак на кофата за боклук спря да се върти и честно казано, не зная как ще изкарам останалите триста и шейсет дни тук.

Но като изляза, искам да се видя със Злочест Баштурчин. Първият човек в Турция, арестуван за размирна дейност, който всъщност пръска срещу насекоми. Животът е алогичен… Фортуна е толкова отегчена, че не й се занимава с възможните отговори на въпросите, които се задават в играта: „На кого кога и какво ще се случи“.