Елиф Шафак
Дворецът на бълхите (51)

Апартамент №10: Мадам Лелче и Су

— Колко много неща! — възкликна Су, като гледаше ту в едната, ту в другата посока.

Когато Мадам Лелче успя да я настигне, Су бе вече в края на коридора. Не само бе успяла да стигне, но и да погледне в трите стаи, чиито врати се отваряха към него.

— Не всичко е мое.

— На кого е тогава?

— На различни хора. Пазя нещата им — каза Мадам Лелче, без да откъсва очи от подноса, на който Су бе сложила лилавите чаши. Боеше се да не се счупят. Ала така се бе паникьосала, че не можеше да направи крачка към детето, за да грабне от ръцете му таблата с болярина и неговата любима.

Всъщност слисаната бе Су. Тя бе отгледана в дом, в който всичко беше бяло, лъснато до блясък, в който непрестанно се чистеше и никога не бе достатъчно чисто. А сега имаше чувството, че е попаднала в омагьосана градина, за чието съществуване не предполагаше и в най-смелите си мечти. Тук, освен бяло, имаше десетки цветове. И трите стаи бяха претъпкана с вещи, складирани на куп. Не се знаеше кои са ценни, кои ненужни. Изведнъж на Су й се стори, че тук е по-широко, отколкото в нейния дом. Апартаментът на Мадам Лелче бе много по-голям от другите в блока, дори от всички останали жилища, които бе виждала. Апартамент №10 не беше дом, а сложна машина с хиляди копчета, лостове и странни части и ако някой дръзнеше да издърпа дори една от тях, щеше да се разпадне.

Навсякъде имаше захвърлени химикалки; изгорели крушки; изхабени батерии; скъсани парченца тюл; спукани балони; лекарства с изтекъл срок; овехтели дрехи; копчета, нито едно от които не приличаше на останалите; отлепени ваденки; празни касети; запалки без газ; очила без стъкла; капачки за буркани; стари банкноти; накъсани платове; спукани статуетки и вази; пожълтели снимки; разкъсани перуки; катинари без ключове; чаши със счупени дръжки; бебешки шишета без биберони; разтопени абажури; скъсани книги; картонени, пластмасови, дървени, седефени кутии; празни шишета от прясно мляко; дръжки от захаросани ябълки; клечки от сладолед; кутии от храна; кукли без глава, ръка или крак; чадъри със счупени спици; почернели цедки; вековни звънци; дамски чорапи с намазани с лак бримки; амбалажни хартии; дръжки на врати; развалени домакински уреди; изписани тефтери; пожълтели списания; празни шишета от парфюми; разпарцальосани обувки; дистанционни; ръждясали метали; остарели бонбони; пръстени без камъни; плетени на една кука цветя; езици от обувки; ластици за опаковане; клетки за птици; клавиатури с развалени букви; тенекиени кутии с мухлясал чай; пакети с тютюн; разноцветни гривни; коя от коя по-красиви шноли; стъкла от телескопи… Докато Су безмълвно се оглеждаше, се закачи за една мрежа, която висеше над купчина с вещи.

— Донесе я морето — каза Мадам Лелче. Гласът й преливаше от радост.

— Морето ли?

— Когато завее топлият южен вятър, морето става щедро. Оставя купища вещи на брега. И вълните си играят с тях, както децата си играят с топка. Подхвърлят си ги, докато стигнат до брега. Оставят ги там и си тръгват. И вълните са като хората. Бързо им омръзва. Не само аз стоя там. Морето има много почитатели.

Обаче Су вече не я слушаше. Гледаше една детска шапка от лилаво кадифе. Беше много красива и изглеждаше съвсем нова.

— Откъде я взехте, Мадам Лелче? — попита Су, връчи подноса на стопанката на дома и докосна меката повърхност на шапката.

За миг старата жена се поколеба. Но вече беше късно. Какво можеше да скрие от едно дете, което и без друго бе прекрачило всички граници.

— Беше в боклука — промърмори тя. — Не мога да разбера защо са изхвърлили толкова красива шапка.

Су замечтано поглади шапката. И ето — безстрашно застанал пред куршумите, бездомникът поклати плика с леблебия, който извади от боклука, и подигравателно се усмихна. Пожълтелите му зъби лъснаха.

— Добре, ами тези? Защо ги взехте?

— Не са ли хубави? — попита възрастната жена, като хвърли поглед на празните шишета от лекарства. — Шишетата винаги могат да потрябват, не бива да се изхвърлят.

Су погледна зъбите на Мадам Лелче, бяха бели и чисти. Като на майка й.

— Ако шапката ти харесва, вземи я, тя е точно като за теб.

— Наистина ли? — попита Су. Огромните й очи засияха, когато се пресегна към огледалото, което зърна между натрупаните до стената консервени кутии. Щом се видя, се разсмя. Огледалото бе увеличително.

— Ай, ай, забравихме млякото! — извика Мадам Лелче. — Бързо, ще се отровим.

Су и старата жена хукнаха към кухнята с подрънкващите лилави чаши за кафе. Млякото в джезвето отдавна бе изкипяло и газовият котлон бе изгаснал.

След като почистиха котлона и се върнаха в хола, Су хвърли още един поглед през вратата към коридора. „Супер!“, каза и поклати глава. Вече вместо: „Уау“, казваха: „Супер!“ Седна на най-близкото кресло и започна да люлее кльощавите си крака.

— Тук е дворецът на боклука! Ако го видят, момчетата ще откачат!

— Су, момчетата не бива да знаят. Никой не трябва да знае… — възрази Мадам Лелче, докато й подаваше кафето с мляко. След това й предложи бели шоколадчета от кристалната захарница, която стоеше на масичката. Без да му мисли, Су метна едно шоколадче в устата си. Но в същия момент се притесни. Ами ако и този шоколад е от боклука? Известно време стоя, загледана в жената срещу себе си, сякаш отговорът бе написан на челото й. Когато обаче шоколадът се разтопи в устата й, друг въпрос зачовърка съзнанието й.

— Мадам Лелче — тихичко заговори тя. — Затова ли блокът мирише толкова лошо?