Елиф Шафак
Дворецът на бълхите (50)

Апартамент №5: Хаджи Хаджи, снаха му и внуците му

— Вървете! — изкрещя снахата. — Вървете или ще ви счупя краката.

Двете деца, които държеше, започнаха да плачат още по-силно. Седемгодишното момче спокойно вървеше след тях. Днес бе чудесен ден за него, но не и за майка му. Служителките на другите гишета недоволстваха и големият шеф, който на сто години веднъж се появяваше лично, нахлу по обяд в киното.

— Това да не е детска градина! — закрещя той и строго погледна момиченцето и момчето, които не можеха да откъснат очи от прекрасния Аладин и седналия по турски шишкав дух на двуметровите плакати, които висяха от тавана по случай премиерата на филма. От този момент и двамата не спряха да плачат.

— Ако издържите още няколко дни, ще измисля нещо — каза притеснено снахата, но знаеше, че това няма да стане.

Вървейки към Двореца на бълхите, децата постепенно престанаха да плачат. Докато се качваха по стълбите, гласовете им почти не се чуваха. Но щом прекрачиха прага на апартамент №5, пружините им отскочиха и с писъци хукнаха към прегръдките на дядо си. В този момент Хаджи сладко подремваше на дивана, а до него бе „Юсуф и Зюлейха“ — третата от четирите книги, чието количество не се променяше. Изневиделица го застигнаха викове, писъци, обич и тъй като не можеше да разбере какво става, страшно се стъписа. Хвана се за кръста, учудено започна да мига и стана.

— Татко, оставям ти децата — каза снахата, като гледаше встрани. — Трябва да се върна на работа.

Хаджи Хаджи прегърна момиченцето и момчето, а те, окуражени от него, за пореден път се разплакаха. Снахата стоеше безмълвно и с болка наблюдаваше тази сцена.

— Само те моля, имай малко милост и не трови със зловещи истории тези детски главици — каза и затвори вратата.

Останаха сами. След толкова пролети сълзи малките тежко въздишаха, а дядо им обираше космите от брадата си. В стаята цареше неестествена тишина. Сега пък не знаеха какво да правят. Не след дълго големият внук наведе назад голямата си глава, изумрудените му очи заблестяха и той се усмихна. Всъщност и на него му хареса, че се върнаха у дома. Радваше се, че излезе навън, но сред хората, които го гледаха със съжаление, се чувстваше нищожен като муха и някак отчужден. А вкъщи бе единственият владетел на малкото си царство и безспорно единствен господар на живота си като в пашкул.

— Хайде, дядо — каза той. — Можеш да ни разкажеш каквото си искаш!